Църногорски манастир

След няколко километра в ниска планина  пред нас се ширна комплекс от сгради, зидове и огромна кула. Излъчваха самочувствие и респект. Поех си дълбоко въздух, и в буквалния, и в преносния смисъл, след вчерашното натъжило ме посещение на три заключени черкви – паметници на бивше манастирско достойнство.

Усетих мирис на скара, а на едно хълмче забелязах дървени маси. Не далеч от тях имаше автомат за юбилейни монети.

Спряхме се пред дървените порти, за да прочетем  правила за поведение. От тях научих, че тук мирянин може да нощува и че трябва да се храни в магерницата заедно с монасите.  И разбира се, че е забранено да се снима.

Бяхме на прага на прочутия Църногорски манастир, за който на една "Културна карта на Княжество България" от 1908 г.,  е било записано, че е един от десетте най-значими български манастири по онова време. "Църногорски", защото се намира в планината Църна гора. Гората пък била "църна", защото по време на средновековието била пълна с монаси.

В много справки манастирът носи името "Гигински".  Специалисти твърдят, че правилно е манастирът да се нарича "Църногорски". Това е името, запазено в исторически извори, документи и географски карти. Вярно е, че село Гигинци е наблизо, но и селата Ноевци и Непразненци също са наблизо и биха могли да претендират манастира да носи тяхното име. Той спокойно би могъл да се нарича и "Граовски", доколкото местните хора казват, че Църногорската света обител се намира в "сърцето на Граово".

…Църногорският манастир "Св. Безсребреници Козма и Дамян"  е построен от отшелници върху  антични основи още по време на византийското робство, в края на 11 век. При династията Асеневци (1187 - 1280) се превръща в духовен, културен и търговски център на българите в районите на Софийско, Радомирско и Трънско. За разлика от много други манастири, Църногорският не е пострадал дълго време след падането на България под турско робство. Едва през 1737 – 1739 г. е опожарен и разрушен. От пламъците била погълната и богатата манастирска библиотека.

През 1814  г. хилендарски монаси откриват наблизо аязмо и започват възобновяването на светата обител. Двама свещеници измолват от кърджалийския главатар Кара Фейзи, правото на строеж. Преданието разказва за Фейзи, че бил кръвожаден и безмилостен. Бил разрушил много християнски свети обители. Един ден обаче дъщеря му се разболява тежко. Кракът й започнал да съхне. Докторите мюсюлмани и евреи не успели да помогнат. Казали на Фейзи да помоли за помощ в християнски храм. Отчаян, бащата ги послушал. Дъщеря му престояла няколко дни в манастир и оздравяла. От този момент агата започнал да закриля християнските храмове, дори станал ктитор на български манастири. Иван Вазов описва тази легенда…

                                                           *    *    *

Очарователен манастир. Богатството, излято тук, не е прескочило мярата ‒ духовното е водещо.  Строено е с щедрост, но без барокови увлечения. Ново, чисто,  светло, поддържано.

Просторният двор е застлан от огромни каменни блокове, по  два квадрата всеки. Защо са избрани толкова големи, недоумявам.

Продълговата жилищна постройка на два етажа с много врати внушава, че тук има респектиращо монашеско присъствие.

По дървени стълби се качваме на дъсчената просторна тераса, от която се влиза в параклис. Под него, на първия етаж, е ритуална зала.

В параклиса - мраморен под и много огромни месингови полилеи. Всеки сантиметър по стените и таваните е иконописан. Внушаващо присъствие на образи на български светци.

Млад мъж, коленичил, с парцал почиства нещо по пода. Скривам се от погледа му, за да снимам. После го питам: "Нима това е параклис? Не е ли много голямо за параклис?" "Това е". На излизане, над входната врата – калиграфски стар български текст, в който разчитам името на Цветан Василев – банкерът, дал сериозни пари за възобновяване на манастира.

… През 1817 г. тук е създадено килийно училище. През втората половина на XIX век. в него започват да преподават и светски предмети. През 1843 година в района настава незапомнена суша и селяните на три села били хранени  в светата обител.

По време на големи празници тук са се стичали много хора от околните села, за да изпросят здраве от светите братя Козма и Дамян. Казват, че изцеленията не били рядкост и мнозина благодарели като дарявали манастира с имоти и пари.

В богослужебна книга мàгерът (манастирският готвач) Стоян Недялков записва: "1877 лето. Да се знае кога избегоя  турци из България от руска сила и сръбска".

От 1935 до 1940 г. тук безплатно почиват деца на бедни семейства от София и Перник.

След 1944 г. манастирът е бил пионерски лагер, обор и накрая запустява.

 Възстановяването на духовния живот тук започва през 1998 г., като монасите през първите години живеят при тежки условия. Първата копка на съвременния манастирски комплекс е направена  през 2007. Държавата в лицето на правителството подпомага   възстановителните работи. Тук работят и международни студентски бригади. На 10 май 2015 г. целият обновен манастирски комплекс е осветен  в присъствието на повече от 10 000 души гости на манастира …

В черквата се влиза със силен поклон – вратата е много ниска – личи си, че при реставрацията са пазели старите пропорции.

През 2006 г. на 2 май, след всенощно бдение, тук е интронизирано копие на чудотворната икона на Пресвета Богородица "Всецарица" от светогорския манастир "Ватопед". До чудотворната икона има тетрадка, в която собственоръчно, хора, получили подкрепа и изцеление, записват своята благодарност.

Под друга икона на Света Богородица е сложена инструкция ‒  "Иконата се целува благоговейно и не се докосва с ръце".

На стената в дясно от вратата е изографисана  огромна стълба, по която се качват хора, а няколко дяволи с ръце и въжета ги дърпат, за да ги съборят. Ето, това е прочутата Лествица на Йоан Синайски, която един монах трябва да изкачи до последното, трийсетото стъпало, за да заслужи любовта на Бога и достойно място в Небесното царство. Най-долу в ляво на сцената – с дяволски глави са изобразени седем смъртни гряха - сребролюбие, сластолюбие, тщеславие, униние, блудство, гняв, скръб… Моля? Скръбта като грях?

Не можех да разбера скръбта като грях. За някои изброени е лесно. Но скръбта…Ако човек загуби близък, съвсем нормално е да скърби. Дори скръбта пречиства. Понякога прави човека и по-добър, по-отзивчив, по-милозлив. А може би "греховната" скръб не е всяка скръб. Ако си монах и скърбиш за светския живот, който си напуснал; за удоволствията, които си оставил; за материалните блага, от които си се отрекъл… Може би тогава скръбта е грях. Скръбта като обръщане назад, като изкушение да изоставиш трънлив път… Можеш обаче да скърбиш за точно обратното! За недостатъчната си воля, за недостига на преданост, за слабата си вяра… Тогава скръбта не може да бъде грях. Сигурно грехът си има област на валидност. Поне някои от обявените от християнството грехове. Ако изпитам гняв към жестокостта, безчовечността, към престъплението, към човешката низост, нима това може да бъде грях? Нима Христос не е бил гневен, когато е шибал с камшика търговците в храма?

 Едно нещо може да бъде и добродетел и порок в зависимост от това, кое го поражда, в името на какво се изявява,  срещу какво е насочено , как се употребява. Ако кажеш само "скръб" или само "гняв", без уточнение, без пояснение, нищо все още не казваш за порока или за добродетелта. Така мисли и Йоан Лествичник. Ето негови думи при  Стъпало 26 ("За различаване на помислите, страстите и добродетелите"): " …заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро… По природа в нас има и гняв, но против оная древна змия, а ние го употребяваме против ближния…По природа в душата ни има желание за слава, но само небесна. Естествено е и да се гордеем, но само над бесовете."

Едно е да имаш гняв срещу злото – "древната змия - дявола", друго да се гневиш за щяло и нещяло в своето ежедневие. Да, горделивостта е порок, но гордостта при победа над бесовете е добродетел. Да, чревоугодничеството е порок, но обикновеното, естествено желание за храна поддържа живота… Така е и със скръбта. Едно е да скърбиш, ако си загубил например власт над хора, друго е да скърбиш, ако видиш несправедливо унижен човек, когото обичаш…

Разбира се, цитатите от Йоан Лествичник не са доказателства, вероятно могат да бъдат намерени и цитати с обратни изводи от други свети мъже, но те дават безценна храна за размисъл и за проправяне на собствен път при разбирането на всичко в морала, включително и за разбирането на двойката "добродетел - грях"…

   

                                                           *     *     *

Търсим аязмото. То се намира в най-ниската част на манастира и до него се слиза по каменни стълби. Кладенче, наполовина покрито с каменна плоча,с канче и фуния, за да си наливат миряните вода в шишета. До тях ‒ пластмасова табличка, сигурно за тези, които искат да оставят стотинки. Над кладенчето има табела с едри червени букви: "Моля не хвърляйте монети в аязмото. Водата се пие".

… Според  местни предания от незапомнени времена водата помага при очни болести, поражения на нервната система, безплодие и псориазис. При обновяването на аязмото през 2006 г. са намерени златни и сребърни монети.  Явно от благодарни излекувани…

В магазинчето, близо до входната врата на манастира, има всичко, което може човек да очаква от света обител със собствено стопанство - сладка от горски плодове и смокини, мед, ракия –сливова, крушова, черешова, собствена марка вино, биволско мляко, кашкавал, суджуци и луканки. Намират се и билкови илачи.

От монаха, който продава разбирам, че днес тук живеят и служат петима монаси. В момента били в Света гора, той замествал продавача. Бройката на отците ме изненада – манастирът изглеждаше така, сякаш тук живеят не по-малко от 20-30 монаси.

         ‒ Игуменът Никанор в момента дали е тук?

         ‒ Не, и той е в Света гора.

Попитах, защото манастирът е известен и с това, че го ръководи бивш брокер.

… Игуменът, архимандрит  Никанор (Христо Мишков), е роден през 1975 г. в София. Завършил е училище по мениджмънт, след това Международни икономически отношения. Работил е като финансов анализатор, брокер и дилър на ценни книжа в "Наздак", американска борса в София. През  есента на 2008 г. американски медии търсят отец Никанор да коментира световната финансова криза…

         ‒ Извинете - попитах -  на кои точно Козма и Дамян е наречен манастирът?

         ‒ На братята Асийски, които честваме на 1 ноември.

         ‒ Защото има други двама братя светци, лекари, безсребреници, които носят същите имена – Козма и Дамян, – изкуших се да покажа знания, - тях честваме на 1 юли.

         ‒ Да, те са други, живели са в Рим през III век.

         ‒ А в България има манастир, който носи името и на четиримата… В Асеновградско, Кукленският.

         ‒ Пошегували са се с Вас… Но ако търсите интересни неща при имената на светите обители и тук има… Нашият голям параклис носи името на Силуан Атонски и това е единственият храм в България, който носи това име. А може би и в света е единственият.

         ‒ Апостол Силуан, съратникът на Павел ли? Солунският епископ?

         ‒ Не, "нашият" Силуан е Атонски и е почти съвременник. Починал е през 1938 г.

         ‒ Не съм го срещал в "Житията на светиите".

         ‒ В кратката версия го няма.

Един човек поиска да си купи сладко от горски ягоди, а друг – книга. Изчаках ги и продължих с въпросите.

         ‒ Ще ми кажете ли нещо за Силуан Атонски?

         ‒ Руснак е. Ако не се лъжа от Тамбовска губерния. Бил е монах в руския манастир "Свети Пантелеймон" в Атон…

         ‒ С какво е известен?

         ‒ Има чудесни изцеления при неговите мощи. Главата му е в "Свети Пантелеймон",  Има мощи и в Англия. Тези изцеления са още от 70-те години, въпреки че е канонизиран от Вселенската патриаршия чак през 1987 г.

         ‒ И са пазели негови мощи много преди да бъде обявен за светец?

         ‒ Да, защото е проявил святост приживе. Постигнал е безстрастие, а преди това – молитвата му е станала самоподвижна.

         ‒ Това, първото е като нирваната на будистите, а второто какво е?

Монахът не ми отговори, защото се обърна към клиенти, които си приказваха за изложените ракии.

         ‒ Чух ви, че говорите за  греяна ракия. Ако ще греете, най-добра е крушовата…

Опитах се да попитам в кой ден честват Силуан Атонски, но не получих отговор, отчето беше вече на съвсем друга вълнà.

         ‒ Извинете, има едно знаме на кулата – камбанарията, което не разпознавам… - попита млада жена.

         ‒ Сигурно е знамето на Атонската монашеска република, отговори монахът и се зае да показва на едно възрастно семейство малки икони на Света Богородица.

Прецених, че вече нямам никакъв шанс да възстановя разговора, благодарих достатъчно силно, казахме "довиждане" и излязохме от магазина.

Зимният ден беше ослепителен, въздухът кристален, а хората край мен излъчваха настроение. Завъртях се още веднъж около високата кула – камбанария, за да огледам и запомня монашеското знаме. Тук човек можеше да остане с часове.

Изпитах желанието да дойда отново един ден. Има такива манастири ‒ оставят в теб чувството, че си видял малко, че си усетил малко.И че има разговори, които не си провел.

Калкаски манастир

Дълбоко в себе си свързвах този манастир с Кракра. С великия Кракра Пернишки! Не знам защо точно  този манастир ‒ в Перник и около Перник имаше много свети обители. Може би нещо от туристическите справки… Може би от книгата на Антон Дончев "Трите живота на Кракра"… Очаквах да видя крепост или спомен от крепост.

Когато колата изкачи пътя, пред нас се ширна поляна, а на нея  манастирска класика ‒ черква, двуетажна продълговата сграда и аязмо, оформено в мраморна беседка с чучур и корито. Това беше Калкаският манастир.

…Манастирът "Света Петка" се намира в подножието на планина Голо бърдо, в покрайнините на пернишкия квартал Калкас. Някои твърдят, че е съграден  през 9 век. Други – че е създаден по времето на Кракра Пернишки, когато Перник бил процъфтяващ средновековен град, разположен край древен римски път, свързващ  Сердика с Велбъжд (днес Кюстендил). Манастирът е имал кондика (летопис), но е била изгубена. Самият град  Перник е влязъл в пределите на България по времето на хан Омуртаг и веднага бил превърнат в мощна гранична крепост. Най-стария писмен документ, в който се споменава крепостта Перник, е "Безименната легенда за св.Иван Рилски". Според археолога Васил Миков името на града идва от името на славянския бог Перун с добавена старобългарска наставка "ик".

За Кракра византийския летописец Йоан Скилица е писал, че е "Мъж, отлѝчен във военното дело". Повече от 15 години той удържал многобройните набези на войските на византийския император Василий II. През 1016 г. принудил императора да се оттегли след близо 3-месечна обсада на крепостта. Кракра Пернишки се подчинил на властта на византийците едва след гибелта на последния български цар Иван Владислав (1017 г.).

През 1393 г. манастирът е опустошен и разрушен от турците. Възстановен е през 1881, като старите основи са разкрити по вещ сън на Джурджа Манова от Калкас. Веднага след възстановяването манастирът се превърнал в център на духовния и културен живот на местните хора. През 1927 г. в Калкас група младежи и учители основали читалище. Тъй като читалището нямало средства и своя сграда, то използвало сградата на манастира. През 1954 г. манастирът бил ремонтиран и придобил днешния си вид - църква и жилищна сграда…

Бях сигурен, че черквата ще е отключена. Този път бяхме взели мерки. Помолих мой приятел перничанин да провери кога манастирът е отворен. Кметицата на Калкас е обяснила, че всеки петък около 9 часа местни жени отварят светата обител. Дори любезно предложила да ни уреди друг ден и друг час, ако в петък не ни е удобно.

Влязохме в черквата и запалихме обичайните свещи. От малка стаичка излезе  ниска, енергична, усмихната и с топъл поглед жена и застана до нас. Заприказвахме се. Попитах защо в черквата няма стенописи. Получих отговор, че никога не е имало. Много бързо се прехвърлихме на теми от деня.

         ‒ Бог да ги поживи депутатите, господине! Дадоха на всички попове учителски заплати! – видях в очите на жената  благодарност.

         ‒ Добро дело! – съгласих се учтиво, - В тази черква идва ли редовно поп? – попитах.

         ‒ На всички големи празници! Не ни забравят! Иначе през по-голямата част от времето храмът стои затворен. Ние, две жени, идваме веднъж седмично. Вие просто уцелихте!

         ‒ По-скоро  предварително се информирахме! – разказах й как. На жената й стана приятно.

         ‒ Значи специално се интересувате… И идвате специално?

         ‒ Да, специално! – отговорих. – Пиша нещо... А освен това съм попски внук. – много обичах да подчертавам този факт – той рушеше преградите  с хора, които се грижеха за храмове.

         ‒ Наистина ли? – жената се зарадва, погледна ме като свой човек и добави – Елате, ще ви покажа нещо!

Отидохме заедно до малка дървена масичка близо до вратата на черквата, жената отвори едно чекмедже и извади книга.

         ‒ Ето, вижте! Непременно трябва да я прочетете, след като се интересувате специално! "Православните храмове в Перник"! Тук всичко ще намерите за нашите черкви в региона!

Очите ми светнаха. Поех книгата, разгърнах я, отпечатана на разкошна хартия, с много цветни илюстрации.

         ‒ Можете ли да ми я продадете? – попитах, но знаех отговора предварително.

         ‒ А, не! Само една ни е! Вижте в Перник, в някой по-голям храм, сигурно я продават!

Отгърнах на "Храм "Св. Петка" – кв. Калкас".

         ‒ Може ли поне да снимам няколко страници?

         ‒ Да снимате, може!

         ‒ А в храма мога ли да снимам?

След като получих разрешение, защраках.

…Когато турците завладели Перник в края на 14 век, тук наблизо според жените били избити наведнъж 200 калугерки. От тогава на това място му казвали "Калугеровдол". Аз знаех за мъже, за калугери и то двойно по-малко. Не ми се вярваше през 14 век да е имало манастир с 200 монахини. Въпрос обаче с девическите манастири по-българските земи не беше добре осветен исторически…

         ‒ Тази, отсрещната сграда, е жилищна, нали?

         ‒ Там е и "Мàгерницата". На горния етаж има стаи. В навечерието на храмовия празник правим курбан и оставаме тук да спим. Има и специална стая за свещеника. Има и гостна.

Жената, която ни посрещна, с готовност се съгласи да ни отключи помещенията. Дърва, много дърва за огрев, две стари печки, които предизвикаха мили спомени. Заразказвах за филиите, които печахме на село, в къщата на дядо поп, на печка като тази, докато навън снегът беше до кръста на възрастен човек и виелицата фучеше. Жените се засмяха, явно споменът им беше близък. Стаята на свещеника – подредена с вкус и усет, попила уюта на старо, старо време. Склад, в който забележителното бяха големи казана, явно за курбаните.

Представих си как живея тук, сам през цялата седмица; как блъскам в печката изобилните, безкрайни, дърва; чета си любими книги и забравям за всичко светско. Без телевизия, без радио, без интернет. Сам с играта на пламъчета, с меката топлина на древната печка и с тишината. С тишината и с моето мълчание. Колко време човек като мен можеше да издържи така? Ден, два, седмица? Със сигурност тук, обаче, човек можеше да се отдаде на мълчанието, тази добродетел, която се намира на единадесетото стъпало на Йоановата Лествица.

…Да се отдадеш на мълчанието означава да прегърнеш една от големите християнски добродетели. Мълчанието е "незабележимо преуспяване" и "тайно въздигане". В мълчанието човек познава себе си, защото "словоохотливият още не е познал себе си както трябва". С мълчанието човек се "доближава до Бога, беседва с Него тайно, просвещава се с Него".  Да си съзнал своите грехове означава че си придобил власт над своя език. Да си обикнал мълчанието означава да си "придобил плача на душата" си. Какво означава това? Кое е "плачът на душата"?

Много често великият Йоан Лествичник те потапя в свят от метафори, които разтърсват обичайното ти мислене, които искат от теб на пръв поглед невъзможни ракурси на възприятие. Които те удрят така, както внезапно удря своите ученици дзен – учителят.

Какво означава да си "придобил плача на душата"? С тези три думи Старецът е свързал Мълчанието с покаянието, със смирението, с молитвата, със себеотдаването на Бога. Свързал е Мълчанието с цяло войнство от добродетели. Затова Йоан Лествичник завършва своите разсъждения за това единадесето стъпало така: " Който спечели победа на единадесетото стъпало, с един удар е отсякъл множество злини."…

След като разгледахме жилищната част, отидохме до аязмото – лековития извор. В същност той се намираше на около двайсетина метра от мраморната беседка. В беседката с чучур и корито била отведена вода от аязмото с тръби. Жените заразказваха за чудодейни излекувания.

След като се разходихме по още няколко църковни и светски теми, решихме да тръгваме.

         ‒ Все пак, няма ли да стенописвате черквата? – попитах.

         ‒ Има други много по-належащи неща. Например, тече покривът. Търсим средства да го оправим. -  отговори едната жена.

         ‒ И не заключвайте, за да можем да идваме по всяко време! – опитах се да се шегувам за довиждане.

Предложението ми обаче бе възприето сериозно.

         ‒ Не може. Има неща за крадене.

         ‒ Нещо крадено ли е от тук?

         ‒ Да, камбаната! – примерът в качеството му на аргумент беше железен.

Предложихме на жените да ги откараме до квартала. Те благодариха, но отказаха. Ние също благодарихме - за топлия прием.

          

Три манастира в Гòло бърдо

За тази събота си  избрах близък и лесен маршрут. Отдавна се канех да посетя Беловодския манастир в Гòло бърдо.

…Планината Гòло бърдо е разположена на територията на Пернишка област. Дълга е около 25 метра и широка 6. На запад граничи с планината Черна гора, а на югоизток  с Витоша. Склоновете й се спускат в Пернишката и Радомирската котловини. Най-високата ѝ точка е връх Ветрушка (1157,7 м)…

Колата сякаш сама полетя към родната къща на баща ми в село   Бéла вόда, сега квартал на Перник, на трийсетина километра от София – сигурно сто пъти бях изминавал този път. Манастирът се намирал на самото шосе, до сега не му бях обърнал внимание. И както винаги, когато пътувах към родното място на баща ми, бях завладян от тиха тържественост. Спомени с най-различна давност винаги изплуваха в съзнанието и никога не ми омръзваха, въпреки че с повтаряха многократно.

…Легнал съм по гръб в каруца, потънал с поглед в черно небе с безчет звезди. Дядо ми Борис подвикваше на коня, шибаше го от време на време с камшик, чаткането на копитата ме унасяше.Къде отивахме, не знаех, а и нямаше значение. Бях с дядо, вълшебника и с него навсякъде бяхме в приказка…

…Бях седнал на трикрако столче в кирпичена стая и разговарях с брата на дядо Борис – дядо Методи. Бях горд, защото знаех, че той разговаря с много малко хора. Беше се изправил до едно стенно, сковано от дърво, рафтче и прелистваше някаква книга. Той имаше три книги, много – много стари и страшно се гордееше с тях. Като малък искал да учи повече от четвърто отделение, а всички му се чудели.  От странност ли било или от мързел  – "да стои на едно място с книга в ръка без да прави нищо полезно", така и не разбрали. Не му дали, нямало кой да пасе говедата…

…Вървим с татко по някаква поляна на Гòло бърдо и аз го питам: "Татко, ние имаме ли земя тук?" Той ме поглежда с престорено изненадана гордост,  прави голям полукръг с дясната си ръка и вика: "Е-е-е-й това, всичкото е наше!" "На кого "наше"?" "На Механджийския род!" "Документи имаш ли?" "За какво са ми документи, всички знаят, че е наше! Питай когото си искаш!" И после започваше  да разказва за кой ли път как неговият прадядо получил като дарение мно-о-о-го земя от един турчин, на когото бил ратай, когато си тръгвал за Турция и как с кон му трябвали няколко часа, за да си обиколи земята. После наследници от лош късмет ли, от разсипия ли, разпилели повечето имот… 

Вече трябваше да се появи, двайсетина минути  бяха минали в каране. Ето я! Жълта черква на няколко метра от пътя. Отбихме колата и слязохме. Още малко по-навътре – сграда, със сигурност жилищна. Това правеше черквата манастир – двете стаички за приспиване. Иначе щеше да си бъде просто храм.

…Според преданието тук е имало манастир още от времето на Кракра Пернишки (10 – 11 век). В края на 14 век, както се случило с много други християнски обители, турците го опожарили. По късно се появило "малко църкве", вкопано в земята. Легендата говори, че някакъв старец преспал на това място, сънувал свети Георги, който му поискал да направи параклис на негово име. Може би тези истории обясняват защо точно тук, на това равно място, на няколко метра от шосе, е построен отново манастирът. Друга любопитна подробност е, че камбанарията е от другата страна на пътя. Не знам за друга света обител, която е разделена от камбаната си от "магистрала", както казват на пътя.

Сегашният комплекс е изграден през 1934 г. и осветен през 1936 от митрополит Стефан Софийски.  Главни дарители били словенци, живели в Батановци. Над вратата на черквата е изписано името "Свети вмчк Георги Победоносец" . Местните обаче наричат черквата "Свети Георги Беловодски"…

Беше заключена. Обиколих я, да не би да има и друга врата. Съжалих, че не се обадих предварително, за да разбера кога храмът е отключен. Така трябваше да постъпвам винаги, когато в предварителните справки, които гледах, пишеше "периодично действащ". Това означаваше "по принцип  заключен". Вероятно отваряха храма за служба при големите празници и в деня на храмовия празник, разбира се – 6 май, Гергьовден.

А защо 6 май? Двайсетгодишният войн, жестоко измъчван, включително с престой в яма с негасена вар, с нажежени железни обувки с пирони на ходилата,  е бил обезглавен на 23 април 303 г. Да, да, нов стил, стар стил… Замислих се. Сметките с календарите винаги са ми създавали проблеми. След като е обезглавен през 303 г., това е по Юлианския календар. Старостилците ще го празнуват на 6 май, с тринадесет дни по-късно. Ние обаче не сме старостилци и би трябвало да отбелязваме деня на 23 април. Както е например с Рождество Христово – ние, православните от Българската православна църква – Българска патриаршия го празнуваме на 25 декември, а руснаците – 13 дни по-късно. Същото е и с Богоявление – ние на 6 януари, те – на 19 януари. А свети вкмч Георги Победоносец? Преди три години бях в Русия на 6 май и си спомням, че отбелязваха Гергьовден. Запомних го много ясно, защото според руснаците и аз, Юрий, имам тогава имен ден, дори ме накараха да почерпя. Значи те и ние – в един ден…Седнах в колата и взех да пресмятам. Друга работа в момента май нямах – в храма нямаше как да вляза.

… Някъде до 16 век е бил Юлианския календар. По времето на папа Григорий астрономите изчисляват, че не  трябва всяка четвърта година да е високосна. Кратните на 100 не били високосни, с изключение на кратните на 400. Така на всеки четири века се пропускат три високосни години. Тоест на 400 години дните ще бъдат с три по-малко в сравнение с Юлианския. Което означава, че при такъв календар трябва да се отиде с три дни напред. В България новият календар е приет през 1916 г.  ̶   след 1 април 1916 от юлианския календар дошъл направо 14 април 1916 г по григорианския. Да, ама у нас това важало за гражданското броене, църквата си останала по стария календар. Тоест тя продължила да си следва празниците  както преди, без да се съобразява с новия календар. Така тя на следващия ден след 1 април си отбелязвала Преподобни Тит чудотворец, който се празнува на 2 април, въпреки че за гражданите  било вече 15 април. Когато църквата отбелязвала Богоявление например, за гражданите било 19 януари, въпреки че църквата от столетия отбелязва този ден на 6 януари. Така продължили до 1968 г., когато БПЦ решава да се върне 13 дни назад, тоест да ги спести, тоест да не ги отбележи, и отново да си празнува Богоявление на 6 януари. Тези, които не се съгласили и продължили да празнуват Богоявление на 19 януари се нарекли старостилци. Големи проблеми са имали. Били заплашвани с уволнение, дори с отлъчване от църквата. Някои устискали, пример за това е Княжевския манастир, а има и други, но той е най-популярен. Руснаците също са останали старостилци. Дебатите били ожесточени. Взаимно се обвинявали в ерес. Старостилците например обвинявали БПЦ, че се поддала на икуменизма, движение започнало по протестантска инициатива и целящо да сближи различните християнски деноминации. Старостилците не искали никакво сближаване с католиците, да не говорим – с протестантите.  За тях те са изменили на Христос. И досега пред погледа ми е книгата "Невъзможно спасението на иноверците и еретиците"от Игнатий Брянчанинов. В паметта ми е врязана снимка от първа страница на стенопис, озаглавен "Лев Толстой в ада"… Няма да забравя как на 6 януари 2018 г. посещавам един софийски манастир, гледам – в черквата пълно, не - препълнено с хора и си казвам: "Ето, това е уважение към Ивановден". После ,като забелязах, че всички жени са забрадени, ми светна, че тук в същност се празнува Рождество Христово... Както и да е. Явно след връщането с 13 дни през 1968 г. за някои светии сме си останали там – при григорианския календар. Такъв явно е и свети Георги Победоносец. Празнуваме го заедно с Руската православна църква. А католиците си го празнуват на 23 април. Защо е така, защо за някои празници не сме върнали календара, не знам…

Добре беше да тръгваме. А накъде? Отворих всезнаещия Интернет и след минута чудене тръгнахме към Батановци, съвсем на близо, след минути трябваше да бъдем пред манастира "Свети Спас".

Влязохме в града, спряхме до една спирка попитахме за манастира.

          ‒ Трябва да се върнете, след подобна спирка като тази в дясно започва черен път. Тръгвате по него и той ще ви отведе до манастира. Само, че той е затворен…

         – Благодаря, - отговорих, днес ходим само по заключени манастири, и това си има своя чар…

Човекът вдигна рамене, сякаш казваше "Не знам, не знам…" и ни махна за довиждане.

Последвахме указанията. Поехме по черен път, застлан от тънка пелена от сняг – нямаше никакви следи, явно бяхме първите посетители, въпреки че вече беше следобед. Буквално след две-три минути спряхме до черква. Вратата и двата  прозореца бяха окантени с бели ленти и строителна пяна, сякаш бяха току що поставени. Над единия прозорец с черна боя имаше надпис, който не успях да разчета. Над текста беше изписана годината 1870.

Огледах се за жилищна сграда, но не видях. Кладенецът обаче до черквата говореше, че тук все пак се е живяло. От дясно на черквата имаше много голям дървен навес с дълги дървени маси, които явно служеха  за трапези в определени празнични дни. Малко зад кладенеца се виждаше корито на река, а на другия бряг някакво куче лаеше уморено, тъжно и служебно.

…Легендата говори, че манастирът е построен през 12-14 век. През 16-17 век става голям книжовен център, в който през 1665 г. йеромонах Гавриил приписва четвероевангелие, което днес се съхранява в Националния църковен историко-археологически музей в София. Има още един книжовен паметник, изписан в манастира по същото време – миней със служба на света Петка, свети Пантелеймон и свети Иван Рилски. Съдържанието на бележките към тези две книги дават да се разбере, че този културен център е имал влияние извън близката околност. Поне за две селища е известно, че са закупили от скриптория на манастира книги за своите храмове – това са с. Богданов дол (Софийско) и село Дяково (Дупнишко). През първата половина на 18 век манастирът, носещ името "Успение Богородично", бил разрушен от турците. Върху неговите руини през 1870 година е построена сегашната черква "Св Спас". Към манастира е открито килийно училище, което по-късно прераства в светско. Манастирската черква е изпълнявала функции на енорийски храм на село Батановци. След 1944 година манастирът запада. До църквата е имало столетен  дъб, за който твърдят, че бил на над 300 години и че през 2011 г. паднал от само себе си. Зли езици твърдят, че черквата не отваряла дори за Великден…

Обиколих ритуално черквата, сякаш това можеше да отключи някоя врата, снимах от близо текста под годината 1870, за да потърся  някой да ми го разчете, качихме се на колата и потеглихме.

         - Сега накъде?

         - Карай към Белодробната болница. До нея трябва да е манастирът "Свети Пантелеймон".

         - Още ли търсим отворен манастир?

         - Защо не! И да е затворен обаче, искам да го видя. Чел съм интересни неща за него.

Хората, които спирахме да ни упътят, знаеха къде е болницата. Лесно я намерихме. В страни до нея, почти до пътя, имаше черква, но не видях никаква жилищна сграда и това ме накара да питам.Пред болницата на каменен бордюр беше седнал възрастен мъж.

         - Извинете, знаете ли къде е манастирът "Свети Пантелеймон"?

         - Не, за съжаление! Влезте вътре и питайте!

Влязох в сградата. На въпроса ми една жена, не знам защо, се усмихна. Разглеждаше ми и явно не бързаше да отговаря.

       - Да не би тази черква до болницата да е манастирът? – попитах, защото явно първият ми въпрос е прозвучал на местната жена странно.

         - Да, точно тя е!

От другата страна на пътя имаше две сгради – едната порутена, другата не толкова – може би те са били част от комплекса. Прозорците на по-запазената сграда бяха с метални решетки, което означаваше, че все пак има някакъв живот там, след катонещо вътре се пази.

Отново си помислих как много често разликата между черква и манастир беше твърде условна. За днес за трети път бяхме свидетели на тази условност. И в трите случая ставаше дума за места, на които преди векове е имало истински, сериозни, манастири, със значим за региона духовен живот.

…Манастирът "Свети Пантелеймон" е построен през 926 г., последната година от управлението на великия цар Симеон, син на Покръстителя Борис Първи. На следващата година на власт идва син на Симеон – Петър, който осигурява на страната си 42 годишен мир – до смъртта си през 969 г. Не знам дали в Средновековна Европа има друг пример за голяма територия, на която четири десетилетия не е имало война. На всичко отгоре Византия през цялото това време плаща на България данък. От гледна точка на Българската църква два са интересните моменти. Първият – през тази 927 г. в договора между двете държави за пръв път Византия  признава патриаршеското достойнство на нашата църква и вторият – по времето на цар Петър укрепва по земите ни богомилството – ерес, оказала силно влияние и на българския и на западно европейския религиозен, което означава, духовен живот…

…Първоначално в манастира са живели 20 монаси. През 1393 г., при покоряването на Перник, светата обител е опожарена от турците. Възстановена е през 1866 г. Строежът на новата черква, пред която бях застанал, е от 1908 г. като черквата е осветена  през 1921 г. Как е съществувала и действала 13 години без свещенодействието "освещаване", не знаех. Сложих и този въпрос в "торбата" с въпроси, която с времето ставаше все по-пълна. Манастирът е имал кондика – летописна книга, която е изчезнала. Според преданието тук известно време е живял и свети Иван Рилски…

…Свети Пантелеймон (на гръцки – "всемилостив"), придворният лекар, закрилник на лекари и акушерки,  е посечен заради вярата си в същата година, в която е обезглавен и свети Георги Победоносец – 303 г. Според някои историци те са и родени в една и съща година 275. И двамата младежи са убити по височайша заповед на двама съимператори – свети Пантелеймон по заповед на Максимиан, а свети Георги по заповед на Диоклециан. Част от мощите на свети Пантелеймон се съхраняват в руския манастир, носещ името на мъченика, в Света Гора. За разлика от свети Георги Победоносец, свети Пантелеймон е честван в различни дни от Българската православна църква – Българска патриаршия и Българската православна старостилна църква. Първата го чества на 27 юли, втората – на 9 август...

Отидох пред северната стена на черквата. Местни ми бяха казали, че тук, до самата стена, е чудотворният Ясен. На 200 години бил. По него бяха закачени мартеници. Интересно, бяхме средата на февруари, дали не бяха мартеници от миналата година? И съвсем малка икона видях, закрепена на кората. Погалих го. Не вярвах, че има чудотворни неща по принцип. Вярвах, че чудотворността иска взаимност. Като любовта. Ако човек обича друг, но не е обичан от него, това не е любов. Може да е харесване, влечение, желание, похот или нещо друго, но не е любов. Любовта непременно иска взаимност. Чудотворността също иска взаимност. Ако няма истинска, дълбока молба; ако няма страхотно привличане и желание да сме едно цяло, нито икона, нито кръст, нито сграда, нито растение, не могат да бъдат чудотворни. Погалих Ясена още веднъж, вярвах, че за някои е бил чудотворен, и тръгнахме. Три манастира… Със страхотна история, сега – заключени, сами и тъжни.

                                                 *    *    *

Вечерта звъннах на  акад. Антон Дончев и му поисках среща. Исках да му подаря последната си книга, беше ме питал за нея, и исках да поговорим за връзката между пернишките манастири и Кракра Пернишки. Книгата му "Трите живота на Кракра" започваше със земетресение в манастир, разказано от името на 90 годишния Кракра – монахът Антоний. Книга – невероятно преживяване! И като история, и като бит, и като психология, и като стил!

         - Бай Антоне, манастирът, с разказа за който започваш "Трите живота на Кракра" има ли прототип?

         - Има.

      - Калкаският манастир ли е? Така съм чувал, че бил построен от Кракра…

         - Не, прототипът не е в България.

         - В Македония?

Бай Антон се усмихна, стори ми се малко загадъчно и поклати утвърдително глава.

Поговорихме за книгата, за епохата, за Кракра,за Аарон, за Самуил, за Роксана… Изведнъж ме попита:

         - В "Свети Пантелеймон" беше ли? 

         - Разбира се.

         - Прегърна ли Ясена, чудотворното дърво в двора?

         - Не, само го снимах. И го погалих…

         - Кога ще ходиш пак натам?

         - Днес. След час тръгвам за Гигинския манастир.

      - А бе, момче, веднага се отбивай пак до "Пантелеймон", за да си допреш челото до Ясена! Хората от чужбина идват, за да го докоснат, той – минавал бил, снимал го бил!..

                                                        

Балшенски манастир

         - Включи ли GPS-а на "Балшенския манастир"?

         - Не, включих го на "Доброславски", отговори Любо.

         - Само, че той се казва "Балшенски"…

         - Не, "Доброславски" се казва…

Нямаше да споря. Разклонът за манастира се намирал на пътя между с. Доброславец и с. Балша. Пък може и двете имена да са верни. Онова море "японско" ли се казва или "корейско"? За японците - "японско", за корейците - "корейско".

"Кой знае на какъв раздрънкан път ще се друсаме", помислих си, като се сетих за  изпитанията преди Лъджанския  и Лозенския манастири…

Пътят беше прекрасен. Прясно асфалтиран, в страни с улеи  за отводняване, с мантинели на по-острите завои. След малко щяхме да разберем, че е специално направен за достъп до манастира. Два километра асфалт, заради света обител… Звучеше ми невероятно за днешна България.

Още при първите стъпки след портата си личеше, че е скромен манастир – две къси двуетажни жилищни сгради и черква. Това, което го отличаваше, беше просторен навес с нарязани дървени трупи.

На една от вратите се показа възрастен мъж с дълга прошарена брада и вързана отзад коса, цивилно облечен – дънки, риза и яке.

         - Заповядайте, заповядайте! Добре дошли!

         - Добре заварили! – запътихме се направо към черквата.

Тъмно и студено. Отвън черквата изглеждаше много по-голяма. Сигурно олтарът беше огромен. Бързо започнах да снимам стенописите, защото не знаех дали след малко нямаше да ми забранят. На различните места правилата бяха различни.

         - Моля, свалете си шапката! – гласът зад гърба ми беше силен и остър.

         - Извинете, забравих… - смънках и прибрах шапката си в джоба. Студено е.

         - А жените пък трябва да се забраждат, - влезе в темата спътникът ми Любо.

         - Да, защото се приема, че женската коса изкушава мъжа… - обясни домакинът.

Оказа се приветлив и разговорлив човек. Разказа ни накратко историята на Балшенския манастир.

…Една легенда отнася манастира до Самуиловото време, друга – до XII век, трета – до XIV-ти. Имало 500 монаха, разказва преданието.    В края на XIX век бил разрушен. През 1970-те години е възстановен и монахини заживяват в него. След смъртта на последната монахиня обителта запада и е издигната отново след 1989 г. Чак през 2003 г. черквата и новопостроената жилищна сграда са осветени от патриарх Максим.…

Бях си изградил навик да отбелязвам по две – три неща, за които непременно да питам. За този манастир бяха оброчищата – знаех, че тук има голямо струпване на оброчища – повече от десет. Втората тема - мощите на патрона на манастира свети Теодор Стратилат. Откраднати от Несебър през 1257 г., те били отнесени във Венеция. Въображението ми беше  разпалено от думичката "тяло", срещната на няколко език("body", "corps", "corpo"). Съхранението на тяло на светец беше много рядко срещано.

         - Извинете, къде са оброчищата?

         - Ето, отвън, до черквата има. Малко извън манастира на юг има друго, малко на север - трето. А и из района има още…

Бях нетърпелив да ги видя и излязохме. На юг се откриваше невероятна гледка. В далечината се виждаше София.

Монахът хвана погледа ми и присмехулно попита:

          - Може би с малко въображение виждате София?

         - А-а, сега е по-добре, - взех да се оправдавам – в почивните няколко дни колите ги няма и въздухът не е толкова ужасен.

         - Днес е така, но по принцип е трагедия. Миналата Нова година зарята не се виждаше, само се чуваше…

Не се наложи да търся оброчището – беше на няколко метра от черквата. Побит в земята солиден каменен кръст и няколко разхвърляни около него камъни.

… Оброчище или оброк (от "обричам")  – място за изпълнение на български народен обичай, практикуван главно в Големия Шоплук някъде до началото на XX век. В Сърбия същото място се нарича "запис" – име,използвано и по някои български места. Побиват кръст, често извън населеното място, по възможност на кръстопът, ако може до свещено дърво, попът прави водосвет, пръв хвърля камък и кълне. После започват да хвърлят камъни и другите. И кълнат и проклинат някого, който им е дошъл до гуша или който е направил според тях непростим грях. Може да се използва многократно, за различни престъпници. След време купчината става голяма и за това друго име на оброчището е "грамада". Има и поема от Иван Вазов – "Грамада", писана през 1879 г. Кметът на селото и приятел на изедниците турци – Цеко не дава дъщеря си на бедняка Камен, те побягват, бащата се втурва след тях с потеря, хваща момата и я дава на турците за слугиня, като те я потурчват. Една чиста, непорочна любов е разбита. Бог наказва селото с незапомнена суша. Настават глад и мор. Попът забива в края на селото един прът, даже не кръст, чете молитвата и хвърля камък. Започват да хвърлят всички – овчари, орачи, минувачи, деца и възрастни…

Въпросът, на който нямах отговор,беше защо на едно място има толкова много оброчища. Да се кълне някой стига и едно. Важно е да има камъни и силни молитви. Дали защото София е голяма и много изедници е имало, та няколко оброчища не стигали?… Само, че София е далеч от тук, за онези, старите, средства за придвижване. А и различни омразници може  да се кълнат  на едно и също място… Монахът не ми обясни.

Размислите ми за народната изобретателност при проклинането бяха прекъснати от странна сграда на метри от оброчището. Квадратна, вкопана в земята. Височината й имаше нямаше метър и половина. Приличаше на бомбоубежище. Прозорците бяха на нивото на земята – с метални пръти за решетки, затъкнати с парцали. Попитах какво е това. Отчето отговори, че е жилищна сграда за монахините, когато манастирът е бил девически.Не ми обясни защо по-голямата част беше под земята – не можеше или не искаше.

Все пак трябваше да има разбираемо обяснение. Ако постройката е от турско време – беше лесно. Тогава са строили много култови сгради така, че да са невзрачни, незабележими, за да не дразнят мюсюлманското самолюбие, а и нетърпимост. Тази сграда обаче беше от втората половина на XX век!  

         - Любо, защо според теб жилището е вкопано?

         - Вероятно, за да се отоплява по-лесно!

         - При това изобилие от дърва? Не ми се вярва…

Мина ми през ума, че мотивите може би са били морални.  В християнството, а и във всички религии, има набор от добродетели, които духовните лица трябва да придобият, съответно - греховни пороци, които трябва да изгонят от себе си. Християнският монах се бори със страха, с чревоугодничеството, с привързаността към светските удобства, с привързаността към близки, с гнева, със завистта… За каква борба може да служи този бункер? Сигурно с  гордостта… Друго обяснение не ми идваше в главата. Ако човек реши да живее почти под земята, без да има обективни причини за това, сигурно иска да си създаде нарочни неудобства, да потисне егото си, да свали навирения си нос, да проумее, че в същност е нищожество, нещастна земна твар.

… Йоан Лествичник, говорейки за 23-тото стъпало на своята феноменална Стълба към християнското съвършенство, казва: "Гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение … знак на безплодие на душата… предтеча на безумието, виновница на паденията… извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия…" Йоан Лествичник, като се позовава на "честен мъж" казва, че ако има дванадесет "безчестни страсти", гордостта е способна сама да запълни мястото на останалите единадесет…

Така си обясних вкопаването на стаите – борба за смирение, което е обратното на гордостта.

         - Защо манастирът се казва "Теодор Статилат"?

         - А защо не? Така са го кръстили…

         - Питам, защото е грък…

         - Не е грък. Българин е. Бил е началник на охраната в Месемврия – Несебър. Много почитан светец в целия християнски свят.

"Какъв българин? – помислих си, - та той е живял в края на III век и началото на IV!…"

…Светецът е бил назначен за стратилат (пълководец) в римския гарнизон на Херклея Понтийска  (дн. Карадениз Ерегли) близо до Черно море. Срещал съм твърдения, че св. Теодор е живял в друга Хераклея - Хераклея Синтика – град на траки, чиито руини се намират в землището на село Рупите, община Петрич.

 Разчуло се, че той и много негови другари били станали християни. Император Лициний го поканил на среща при себе в Никомидия. И тук – любопитно – Теодор Стратилат отказал да отиде при императора, но му писал писмо, като на свой ред го поканил при себе си. И свръх любопитното – императорът се съгласил… Теодор не се отказал от вярата си, бил измъчван и на края посечен с меч. Мощите му попадат в Месемврия, откъдето са  отнесени във Венеция. Свети Тедор Стратилат става патрон на италианския град и мощите му се пазят в сицилианската черква "Сан Салваторе"…

         - И отче, твърдите, че свети Теодор Стратилат е българин?

         - Да, българин е, - в гласа нямаше колебание.

"Да бе, да! – взех да си разсъждавам наум. Какви българи по тези земи преди втората половина на VII век? Ама, знае ли човек… Паисий Хилендарски например пише за българите по Дунава, които предвождани от своя крал Вукич, разбили през 450 година крал Дагобард…"  Реших да не дълбая по този въпрос.

         - А знаете ли какво представляват мощите на светеца? Справки говорят за "тяло".

         - Има запазени тела на светци, но при Теодор са кости доколкото знам…

         И този въпрос реших да оставя в графата "въпросителни". Смених темата:

         - Вярно ли е, че манастирът има много земя?

         - Чак пък много… Имаме стопанство, пчели, животни. Видяхте ли преди да влезете стопански сгради?

         - И сами ли ги гледате? – намеси се Любо.

         - Не можем сами. Много сме малко. Наели сме хора.

         - Колко сте? – зададох си дежурния въпрос.

Монахът замълча.

         - То в цялата страна има стотина монаха и монахини при над 140 манастира. – опитах се да вкарам отчето в количествени разсъждения, но не успях.

Влязохме в манастирски магазин. Купихме си зехтин, ракия, козе сирене, овчи кашкавал. Имаше и всякакви сладка – от диви ягоди, боровинки, сини сливи…

Изведнъж се присетих да питам:

         - Манастирът "Балшенски" ли се казва или "Доброславски"?

         - Този е Балшенски. Доброславският е съвсем на близо. Като излезете от двора, ще го видите.

         - За такъв  в специализирания сайт за манастири, от който чета преди посещение, не пише.

         - Не знам защо не пише, - отговори монахът. – Той е съвсем нов, осветен е през 2012 г. Може би на сайта информацията не се обновява. Освен това, интересното е, че Доброславският манастир е частен.

         - Частен ли? – истински се учудих. За частни параклиси знам, сигурно има и частни черкви, ама за частни манастири… То трябва собственикът да си назначи монаси…

         - Частен е, но обикновено стои заключен. Отварят го в неделите.

         - Любчо, хайде да се мятаме и да се помолим на някоя частна икона! Може пък да ни тръгне повече!

Благодарихме, сбогувахме се с нашия любезен домакин и тръгнахме към Доброславския манастир.