ХРИСТОС НЕ ВОСКРЕСЕ!

Нито Неговите въпроси сме разбрали, нито посланията Му, нито предназначението Му. Веднъж Христос попитал Петър "Ата оев оти?". Петър отговорил "Ани оев отха!". Исус повторил въпроса си. Петър повторил отговора. Христос отново попитал.

И въпросът и отговорът произлизат от глагола “ле итаав”. Той може да означава “обичам”, но може да означава и “ в състояние на любов съм”.

 

Христос питал три пъти, защото Петър отговарял на друг въпрос. Исус питал: “В състояние на любов ли си, Петре?”  Петър отговарял: “Обичам те, Господи!”. Христос искал да чуе от устата на своя ученик дали той, заедно с Него и чрез Него, се намира в състояние на любов, на молитва, на състрадание, дали споделя Христовото отношение към света. Петър не разбрал въпроса. Той три пъти декларирал обич просто и само към своя учител. Отношение не към света, а към стоящия пред него човек.

 

Две хиляди години Христос задава своя въпрос. Две хиляди години християните му отговарят така, както е отговарял Петър. Смирени пред иконите, кротко запалили свещ пред разпятието, коленичили пред църковния олтар. Защото християните обичат Него. Вън от църквата ако не всичко, то главното е противоположно на "в състояние на любов съм". Христос не може да възкръсне, ако не бъде разбран въпросът Му. Той е дошъл на този свят не за да разиграва представление, а за да постави своя въпрос и да научи хората на правилния отговор. Без това целият му живот е обезсмислен, а Неговото възкресение е невъзможно.

 

Христос е най-неуспешният велик опит да бъде спасено човечеството. Няма Негово послание, което да е разбрано. Нито смирението, нито простотата на живота, нито прошката, нито любовта. Защото да бъде разбрано нещо, не означава да бъде наизустено. То трябва да напълни сърцата и постъпките. Човечеството слуша думите и папагалски ги повтаря. Изпълнението, правенето не се е получило. Замисленото спасение се е провалило. Христос продължава да чака своето възкресение.

Не само въпросите и посланията, самото Негово предназначение не е докоснало душите ни.

 

Две рибки разговаряли в аквариума. Едната казала: "Аз не вярвам в Бог. Аз съм атеист.". Другата отговорила: "Глупости, а тогава кой според теб ни сменя водата ?".

Така е разбрано предназначението на Бога - той не е водата, кислородът, той е съществото, което сменя водата. Не е примерът, атмосферата, отношението към себе си и света, върховната цел, а обслужващият персонал. Той не е в нас, а Нещото, което трябва да се грижи за нас. Неговата любов е любов към нас, а не любов между нас. Цялото Му предназначение е изтласкано от живота ни. Затова пък хитро и подло сме Му поверили функцията, когато изцапаме водата си, да ни я сменя. Ако е така, Неговото раждане и всичко, което се е случило с Него след това, е ненужно, безсмислено. Обслужващата функция прекрасно е изпълнявал и Отца Му - Саваот. Христос е умрял и е искал да възкръсне, защото с това чудо, човечеството е трябвало да разбере кое е вечното, кое заслужава да пребъде. Не се е получило. Не е успял богочовекът. Още чака. Чака своето възкресение, докато ние механично бърборим "Христос возкресе!".

 

Христос не би могъл и да възкръсне, защото ние го разпъваме всеки ден. Защо и кой всъщност го е разпънал? Ако тълпите не са викали "Разпни го!", Пилат е нямало да посмее. Тълпата е разпънала Христос. Тя е искала смъртта му.

 

И в цялата история на човечеството това разпъване се повтаря. Сократ, Бруно, Ян Хус, Сент-Жюст, Робеспиер и Марат, Троцки и Бухарин - на кладата или под ножа. Левски - предаден. Ботев - изоставен.

После човечеството им се извинява с музеи, библиотеки и годишнини. Човечеството им благодари, че ги е употребило. Че те са му свършили някаква работа. Разпъва ги и после им строи храмове. При това вечно колело на убийство и превъзнасяне не може да има възкресение. Защото възкресението е победа, тържество на ценности.

Който не вярва, че светът е постоянно готов да разкъса Христос, нека се опита няколко дни да бъде негов последовател. Не в манастирите, а сред хората. Защото Той е бил сред тях. Нека говори за любов и прошка, но не в стихове, а в живия си живот. И ще бъде обявен за луд. Нека бъде бунтар, защото Христос е другото име на бунта срещу съществуващите порядки и предрасъдъци. И ще бъде пребит.

Христос бил посочил Пътя. Кой и кога е тръгнал по него?

Един пияница се блъснал в стълб. Зашеметен той отстъпил назад и отново тръгнал в същата посока. Още веднъж се блъснал в стълба. Отстъпил няколко крачки, изчакал малко и пак тръгнал напред. Блъскайки се отново , той прегърнал стълба отчаян и казал: "Няма смисъл. Заграден съм. Отвсякъде ме спират."

Христос е живял, за да ни докаже, че не сме заградени. Христос се е оставил да бъде убит, за да ни посочи свободното пространство. Две хиляди години чака да изтрезнеем. Чака своето възкресение.

 

                                                                                 2001 г.

Натюрморт

 Телефонът  иззвъня. Погледнах на дисплея. Петър П. Стар приятел. От година не се беше обаждал. Вдигнах.

-      Юрка, какво правиш? Удобно ли е?

-      Какво да правя, бачкам. Ти как се сети?

-      Утре съм в София. Можем ли да се видим за десет минути?

-      Можем, разбира се, По обяд. Като пристигнеш, обади се!

Още няколко паразитни изречения. Затворих.

Стана ми чоглаво. Нещо ще иска. Откакто дойдохме на власт, все някой нещо иска. Има такива, които пет години не се бяха обаждали. Сега звънят. Много любезни. Много затъжени. Петьо не е от тях. Затова ми е чоглаво. Другите, тарикатите, мога да ги отрежа. „В отпуск съм две седмици, ще ти се обадя!“ Ще им се обадя друг път! Ама Петьо… Ще иска я някаква връзка в министерство, я работа за приятел. Половин година, откакто моята партия е във властта. Да, ама аз не съм във властта. Преди много години можех да уреждам разни работи. Сега не мога. Познават ме, но не мога. Надути пуяци. Гледат те, уж любезно… с насмешка. Отделят ти малко време, защото са възпитани. Глупости, възпитани! Все съм някакъв в партийния печат! Мога да ги накисна! Мога да им създам проблеми! А мога ли? Вече никой не чете! А тези, които четат, какво зависи от тях? Думите загубиха значение. Удавихме се в морета от думи… Преди 20 години беше друго. Думите влияеха. Респектираха. Като напишеш нещо силно, четат го. Обсъждат го. Формират си мнение. А сега? Сега – нищо! От едното ухо – в другото! Приемат ме ритуално. После нищо. Обещаят, задължително си запишат нещо на някакъв лист и нищо.

… Петьо ще иска нещо! И аз ли да си записвам в бележника? Ще му кажа, че нищо не мога да направя. Че нямам влияние. Мина онова време… Вдигаш телефона и нещата стават… Сега не стават. Няма да ми повярва. А, какво да направя? Да му обещая? И после… Като политиците – „А бе, има един, който пречи; трябва да изчакаме; еди кой си мръсник ни сложи крак… Ще стане, но трябва време“. Или ще престана да му вдигам телефона. Поемам задачата и до тук. Да, ама той е приятел. Ще му кажа истината! На никого не мога да повлияя… Няма да повярва. Няма да разбере… Ще помисли, че нещо съм се възгордял. Че съм загубил чувствителност. Че съм теглил една майна на приятелствата, защото съм се оял… Моля, аз съм се оял?!

Цялата партия е на кръгове и кръгчета. На пирамидки и ромбчета.  Вътре, във всеки кръг, си помагат. Едно стадо са. А между кръговете?  Борят се за територии. А, ако си извън партийната геометрия? Никой си!..

…Петьо нещо ще иска. А да е единственият? Ако на всички им уйдисвам на акъла? Трябва да си зарежа работата. И пак нищо няма да мога да им свърша. Как да им го обясня? Как да го обясня на Петьо? А в неговия край – една безработица… Сигурно е закъсал. Добре де, а аз какъв съм? Спешна партийна помощ? Боли ме, че в неговите очи съм можещ. Иска ми се да остана такъв. Как? Никак. Ей затова ме боли…

Нещо ме стисна за гърлото. Души ме. Винаги сме си помагали. И аз съм го молил за разни работи. Вярно, дребни, ама съм го молил. И той винаги ми е вършил работа. И аз съм му вършил, по -едри…отдавна… По-добре е в опозиция! Да минаваме в опозиция, че ми писна. Тогава е лесно. Псуваме властта хорово! И нищо не зависи от нас. И никой нищо не иска. Приятелството е чисто. Никой не ти звъни и не те пита: „Извинявай, можем ли утре да се видим за десет минути?“

Десет минути… Глупости. Ще дойде, ще се усмихне и ще ми стовари задачи за цял месец…

Защо му вдигнах? Сега до утре ще гадая какво ще иска! И ще преживям своята безпомощност. Няма отърване… Ама утре ще му кажа всичко. За кръговете и техните нобили. За това, как ако с нищо не ги застрашаваш, ако с нищо не ги държиш, ако нищо не можеш да им дадеш, си никой! Нищо, че ги познаваш от 20 години! И че заедно в опозиция сте псували властта и сте се чувствали близки!

Опитвах се да се успокоя. На никого нищо не дължа. Петьо не е първият, на който няма да свърша работа. Поне пет приятели се извървяха! А аз, ни тъй, ни тъй. Все пак, имам достойнство. Опитвах се да им свърша работа. Обаче, все на камък. И няма как да им го обясня. Да, обяснявам го по някакъв начин… по очите им разбирам, че нещо не ми вярват докрай. И какво да правя? Да си играем на котка и мишка, докато мине мандата? Още колко време? Година, две, три?

Прибрах се. Пих две водки. Спах лошо. Сънувах глупости. Опитвах се да вдигна някакъв камък, а той не мърда. Петьо стои отстрани и се смее. „Какво се хилиш бе, Петьо?“ „Че този камък не изглежда тежък! Какво се лигавиш?“ Лигавя се аз! „Защо не вземеш ти да го вдигнеш?“ И така, няколко пъти…

Събудих се скапан. „Добре де, ще го изслушам, ще обещая, пък после ще видим… Ще го замотам нещо…“

Към 11 ч. Петьо ми звънна.

-      Качвай се!

Петьо отвори вратата – захилен до уши! Прегърнахме се. „Хили се. Разбира се, ей така! Много мило. Сега ще ми го забие.“ Седнахме.

-      Как си, Петьо? – опитах се да бъда спокоен и ведър.

-      Ами, както винаги. ОК! Ти как си?

-      Как… Работа до шия. Радвам се, че те виждам. Ти, по каква работа в София?

-      Трябва да взема едни документи от едно министерство. Нали, знаеш, все се опитваме някакъв бизнес да правим. Бюрокрация до шия! Що не взема един автомат и…

„Хайде, почна се“, помислих си.

-      Извинявай, продължи Петьо, при теб съм за десет минути. Друг път ще ти се обадя за по-дълго. Да обядваме заедно, например. 

„Ега ти нахала, за пет минути, бърза да ме сложи на полога да снасям, а той бързал…“

Петьо извади 20 лева и ги сложи на масата. И се ухили, като че ли е спечелил от „Сделка или не“.

-      Какви са тези 20 лева, бе Петьо? Най-напред се върши работата, след това се плаща! – опитах се да се пошегувам.

-      Имам да ти връщам 20 лева.

-      Така ли? Че кога съм ти давал пари?

-      Миналата година, на Шипка!

-      Така ли, не си спомням!

-      Ама, за вас баровците, 20 лева пари ли са? – Петьо направо се разливаше в някакъв кеф.

-      Добре де, и ти за 20 лева идваш специално?

-      Чак специално, не. Но използвам идването в София. Извинявай, че ги забавих. Не са пари, но сиренето е с пари. Айде, ще бягам! Извинявай, че се мяркам за малко. Другият път, особено ако работата стане с онези пикливи чиновници, ще черпя! Чао, братко!

Стана, прегърнахме се и излезе.

Направо щях да падна. Цял ден притеснение. Цял ден партийно философстване. Лош сън, въпреки двете водки.

Взех, че ги сложих в рамка зад стъкло тези 20 лева. И си ги окачих в кабинета, в къщи. Защо го направих, нямам смислен отговор.

Веднъж дъщеря ми ме попита:

-      Тате, какво правят тези 20 лева в рамка?

Изръсих каквото ми мина през празната глава:

-      Това е натюрморт, тате! Партиен натюрморт! Много е модерно!

Спомен за пространството

Играчките ми бяха в малко кожено куфарче с размери на голяма дамска чанта. Стоеше винаги в стенния гардероб в коридора. Сутрин, след като се събудех, измивах си очите, закусвах с това, което майка ми беше приготвила на масата и взимах куфарчето. Сядах на пода, опрял гръб на страничната дъска на кухненското легло, поставях куфарчето пред себе си, щраквах металните заключалки и го отварях.

Куфарчето съдържаше две гумени кукли и дванайсет кубчета. Изваждах ги и ги преброявах. Можех да броя. Бях на цели пет.

Всяка сутрин строях от кубчетата кула. До шесто – седмото беше лесно. След това ставаше трудно. Всяка грешка в милиметри се умножаваше нагоре и в един момент беше невъзможно да завърша кулата. Кубчетата падаха и аз започвах строителните работи от начало. След определен брой опити успявах. Дванайсетте кубчета образуваха внушителна кула. И тогава започваше истинската, вълшебната, игра. Гумените кукли ококорено гледаха с гумените си очи съвършенството на постройката и и гумените им уста цъкаха с възхищение. Аз лягах, долепях глава на пода и стрелвах очи към върха на кулата. Имах чувството, че стърчащата кула се стреми да достигне тавана. По-късно разбрах, че когато една сграда стърчи така, се нарича небостъргач. Моята кула беше таваностъргач. Долепен до пода, аз бях безкрайно малък, а кулата – безкрайно висока. Куклите бяха великани. Великаните се възхищаваха на таваностъргача, а аз се любувах на великаните. Двата квадратни метра, на които организирах строителството и след това празника на взаимното възхищение, се превръщаха в огромно, направо безкрайно, поле. Сега следваше „порастването“. То щеше да преобрази всичко. Започвах да ставам. Отлепях глава от пода и изкачвах очите си по етажите на кулата. Ставах бавно, много бавно. Разгъвах тялото си и се изправях в цял ръст. Сега аз бях великан, а куклите – джуджета. Кулата беше дом на други джуджета, които живееха разпределени по дванайсетте етажа, но никога не се показваха. Явно се страхуваха да не паднат. Аз бях толкова голям, че можех с едно мърдане на крака да разруша това, което само преди минути беше най-гигантската сграда на света. Гумените джуджета гледаха нагоре и се чудеха откъде е дошъл този великан. След като бях преизпълнен с усещането за своето величие, започвах бавно да клякам. Кулата растеше, гумените кукли – също. Аз им давах този шанс. Да построиш нещо беше великолепно, но да дадеш правото на нещо да порасне за минута, беше божествено. Долепях глава до пода. Кулата отново се протягаше към тавана, а куклите – великани цъклеха гумените си очи и се чудеха къде е изчезнало онова огромно същество, което можеше  с едно небрежно движение на исполинския си крак, да ги запрати далеч под масата или чак до мивката. Обитателите на дванайсетте етажа сигурно ликуваха, защото опасността божествено земетресение да разруши дома им, беше изчезнала.

                            *    *    *

Тези два квадратни метра не бяха единственото място, на което можех да организирам представлението с великани и джуджета. Можех да използвам и една трета от масата. Тази трета, която беше откъм моите два квадратни метра на пода. Можех да играя и на леглото. Него обаче почти не използвах, защото хлабавата пружина не позволяваше да си извършват строителни работи. В кухнята имаше около масата три стола със строго определен ползвател. Не си спомням в цялото си детство някой да беше сядал на стола на майка. Той беше абсолютно неприкосновен.

В спалнята само се спеше. През деня в спалнята не се влизаше, а и нямаше какво друго да се прави там, освен да се спи.

Ако трябва да обобщя за пространството, на което ми беше позволено да пребивавам и да организирам живота си, това бяха: два квадратни метра в кухнята между вратата и масата, стола в непосредствена близост до двата квадратни метра, една трета от масата и леглото в кухнята.

За леглото си спомням една единствена игра, без да броя вечерните мигове, в които, сгушен в татко, слушах приказки. Четенето не беше игра. Аз бях тотално пасивен и гласът на татко като вълшебно килимче ме разхождаше из целия свят и във всички времена.

Та, за единствената игра на леглото. Лягах на леглото така, че върхът на главата да допре едната странична табла. Смъквах се два – три сантиметра надолу, ставах, изпъвах се като пружина и падах назад като талпа. Целта на играта беше хем да не си изпраскам главата в таблата, хем разстоянието между таблата и главата ми след сгромолясването, да не бъде повече от три пръста. Всеки път мерех това разстояние и ако то беше повече от три пръста, опитът се смяташе за неуспешен. Какво щеше да се случи, ако главата ми уцелеше дървената табла, и то при скоростта, с която падах, изобщо не си давах сметка.

                        *    *    *

От най-ранните си спомени за пространството имам още три, на които за удобство съм дал имена. Те са: „Безкрайното пространство“, „Недостатъчното пространство“ и „Бунтът за пространство“.

На няколко пъти пространството ставаше безкрайно. Баща ми беше купил прожекционен апарат и няколко филмчета. Като изключа картините, снимките и илюстрациите в книгите, тези филмчета бяха единствените, които предлагаха изкуствени копия на истински неща. На кино още не бях ходил, а телевизията все още не беше влязла в нашия дом.

Спомням си филмчето „Бременските музиканти“. Първият път подготовката започна от предната вечер. Баща ми съобщи, че на следващата вечер, точно в осем ще прави прожекция, на която аз мога да поканя деца. Никога няма да забравя усещането за предстоящ празник. Цялата вечер се опитвах да си представя какво ще се случи. Цялата фантазия се въртеше около няколко обяснения на баща ми. Той каза, че ще загаси лампата и че на стената ще се появят картини. Нещо като снимки, но не на хартия, а на стената. Светещи картини. Как можеше да се случи това, нямах представа.

През нощта сънувах как снимки от албумите ни стават, доближават се до стената, уголемяват се, залепват се и започват да светят. За да се види светлината им обаче, както обясни татко, трябва да се загаси лампата. Докато една снимка се разполагаше уголемена стотици пъти на стената, други се ръчкаха изправени на единия си ръб и се бутаха. Спореха коя да е следващата. Това беше сън.

На сутринта, веднага след закуска и преди ритуала на джуджетата и великаните, аз се развънях на съседски врати, за да поканя за празненството други деца, както татко предложи.

Денят мина страшно бавно. Мъчително бавно. В седем и половина татко се прибра от работа, разчисти масата и извади от една кутия някаква странна пластмаса. Аз отидох да извикам децата. Те бяха готови. Петко и Борко от нашия етаж, Чавдар и Венци – от горния. В кухнята стана направо панаир. Никога не си спомням толкова много деца в кухнята. Татко донесе от хола една табуретка. Две от децата седнаха на нея, другите две – на моя стол, а аз и татко седнахме на неговия. Беше ми обещал по някое време да ми даде да въртя едно копче, което сменяше картинките. Татко пъхна някаква лента в пластмасата, включи щепсел, загаси лампата и на стената се появи огромен светещ правоъгълник. Горе долу толкова голям, колкото големи ставаха снимките в съня ми. Беше историята на Бременските музиканти. Татко четеше някакъв текст и превърташе на нова картинка. Аз бях в екстаз. Това не бяха малките илюстрации от детските книжки. Това бяха огромни животни, които висяха на стената. Като истински животни. Вълшебство! В тъмното сякаш стените на кухнята изчезнаха. С много малко въображение аз влизах мислено в картините и за секунди се озовавах на улици, по площади, в други сгради. Нямаше ограничения. Пространството беше станало безкрайно, а аз се бях превърнал в пътешественик, който благодарение на някаква магия се озоваваше на безкрайно далечни и напълно непознати места. Нещо като богат, цветен сън. Не, повече от сън, защото бях буден и всичко беше почти истинско.

                           *    *    *

В къщи за пръв път се заговори за недостигащо пространство, когато татко купи телевизор. Дотогава всичко беше по мярка. На мен ми стигаха двата квадратни метра, леглото и едната трета маса. Сега предстоеше към местата, на които мога да пребивавам, да се прибави и един фотьойл от хола.

Сложиха телевизора в единия край на хола под прозорците на балкона. Баща ми каза, че за да не се развалят очите, телевизорът трябва да се гледа от пет метра разстояние. Той премери дължината на хола, оказаха се четири метра. Един метър не достигаше. Освен това, татко обясни, че телевизорът не е някаква малка „Опера“, която може да се гледа и от три метра, а голям „Делта - Орион“. Голям, голям – с диагонал на екрана някъде метър. В началото майка и татко взеха да спорят дали не сме се прецакали с този голям телевизор. Хола нямаше как да разширим. Май не трябваше да се използват татковите връзки, а като обикновени и нормални хора, да си купим „Опера“. С нея спокойно можехме да си седим в другия край на хола и да не се притесняваме за очите си. „Да, ама тази лакомия по голямото!“ – майка направо беше в безизходица.  Татко пусна телевизора. Програмата беше започнала. Татко намери решение – „Няма как! Ще трябва да извадим един фотьойл от хола и да го сложим в коридора“. Така и направиха. Там, обаче, срещу вратата на хола, която беше точно в противоположния край срещу телевизора, можеше да се постави само един фотьойл. Поставиха ме да седна на него. Майка и татко стояха прави до мен. Ако бяха сложили столове, трябваше да се накланят и да си скупчват главите, което беше още по-неудобно, отколкото да стоят прави. Първата вечер така гледахме телевизия. И тримата в коридора, аз на фотьойл, а те прави до мен. На другия ден татко каза, че е направил сериозна консултация с очен лекар. Казал му, че от четири метра не е чак толкова опасно. „А бе, да става каквото ще! Не мога да стърча като коледна елха в коридора!“ Татко бързо взимаше решения. Седнахме в хола, аз на моя фотьойл, майка на другия, а татко примъкна един стол от кухнята и го сложи между нас двамата. В началото бяхме малко притеснени дали може да се вярва безрезервно на очния лекар, но татко ни обясни, че е много голям специалист. Което означаваше, че може да му се вярва. Това разположение на гледане на телевизия се запази завинаги. Историята с недостигащото пространство се случи през 1962 г., когато бях на шест.

                         *    *    *  

„Бунтът за пространство“ назря, след като ходих на гости в едно съседско дете. Направо бях изумен как си се разхожда навсякъде и сяда съвсем безразборно. „Къде е твоето място за игра?“ – попитах го. „По принцип в моята стая.“ „В твоята стая ли? Ти си имаш цяла стая?“ Оказа се, че по непонятни за мен причини, тяхното семейство имаше една стая в повече от нас и я наричаха „Детска“. „Ама, не играя сам. И брат ми играе там“ – уточнението явно имаше за цел да смекчи огромното ми изумление. Помислих си: „Ега ти нахала, на него му минава през главата, че и брат му може да си има своя стая!“ „В същност обаче – продължи съседското дете – мога да си играя навсякъде – и в хола и в кухнята. Само в спалнята не може!“ „Това, че някъде не може, е добре“ – помислих си. „И да сядаш навсякъде?“ „Разбира се!“ „Добре се, няма ли столове, на които сядат само възрастните?“ „По принцип има, но мога да ги ползвам.“

Този разговор ме хвърли в страшен смут. Изведнъж леглото в кухнята, двата квадратни метра до него, едната трета от масата и левият фотьойл  в хола, ми се видяха твърде ограничително, дори обидно малко пространство. Изпитах странни чувства. Нови чувства. Много по-късно, когато започнах да чета сериозни книги, разбрах, че тези чувства могат да бъдат наречени „революционни“. В приказките нямаше такива чувства. В приказките имаше добри и лоши герои, като добрите в честна и самоотвержена борба побеждаваха лошите. Аз, майка и татко бяхме от добрите и нямаше как според философията на приказките между нас да има борба. Между нас имаше хармония и ред. Пространствените ограничения просто бяха част от този ред.

Те, чувствата, които както се оказа бяха революционни, взеха да назряват и да пораждат твърде странни мисли. Пак по-късно разбрах, че тези мисли основателно могат да бъдат наречени „еретични“.

Революционните чувства и еретичните мисли винаги водят, при нормално стечение на обстоятелствата, до бунтовни действия.

Реших бунтът да бъде тотален. Волята за много пространство да бъде изразена категорично. Разбира се, в седем годишната ми глава, с цялата клокочеща лава, имаше други думи, но това беше смисълът.

Къде да направя бунта? В кухнята? В нея щеше да бъде половинчато.  Все пак там ползвах сериозни територии. Дори да окупирах с някакви действия и останалите, ефектът нямаше да е мащабен. В хола? Там по ставаше. Все пак, само един фотьойл ми беше отпуснат. Щях да поканя деца да играят на холския диван, на който по принцип никой не сядаше. И нямаше защо да сяда. Той гледаше към библиотеката, а не срещу телевизора, а гости в хола не канехме. Все пак и в хола имах пространство. Замислих се. Разбира се – в спалнята! Там спяхме аз – на мое легло и майка – на широка спалня. В тази стая, както казах, само се спеше. Вечер влизах по пижама, лягах и заспивах. Това не го броях за пространство. Не може да бъде истинско пространство място, на което просто спиш. За да бъде пространството истинско, то трябва да се използва за някакви игри. А като спиш, не играеш. Освен това, имах много силен допълнителен аргумент. На съседа, който ме изуми,  не му разрешаваха да играе само в спалнята. Как да го впечатля с друго място?

Решението беше взето. Сцената на бунта беше определен. И по-точно, спалнята на майка, защото моето легло не представляваше интерес.

Поканих три деца от блока. „Елате да скачаме на спалнята на майка! Чака ви и изненада!“ Децата дойдоха. Започнахме да скачаме като на батут. Редувахме се двама по двама. По едно време аз отворих гардероба и извадих две кутии, в които знаех, че майка си държи бижутата. Може би това беше кулминацията на бунта. Да се скача на нейното легло беше абсолютно недопустимо, но да се отвори нейния гардероб беше немислимо. Все едно да нахълташ, ей така, викайки и подскачайки, в пещерата на Циклопа, сина Посейдонов, преди Одисей да го ослепи. Пълно безумие. Да вземеш и да отвориш пък кутиите, просто няма как да бъде квалифицирано с думи. Все едно е сам да скочиш във фунията на воденицата, където смилат Макс и Мориц! Спалнята беше недопустимо, отварянето на гардероба – немислимо, кутиите – самоубийствено. Отворих кутиите, изсипах съдържанието им върху спалнята и тържествено, като император след ключова битка, извиках: „Взимайте, кой каквото си хареса!“ Децата се нахвърлиха да ги разглеждат. Имаше всичко. Все едно бях изсипал сандъците от пещерата на „Али Баба и 40-те разбойника“. Брошки, обеци, пръстени и много, много гердани. Един от тях – богат гердан от корали, биеше всякакви рекорди по красота. За мен тези бижута бяха толкова непознати и пленителни, колкото и за другите деца. Бях виждал част от тях по майка, но така, отблизо, изсипани, на педя разстояние от очите ми, не бях ги виждал. Децата си взеха, кой – брошка, кой – герданче. И продължихме да скачаме на смени.

В разгара на батута, след разглеждането на съкровището на Али Баба, врата се отвори и в рамката й застана майка. Не я очаквах. Уж беше на работа. Никога не съм имал достатъчно думи, за да опиша физиономията й. Очите – широко отворени, устата нещо говореше, но звук не излизаше, ръцете – леко разперени, с дланите към нас.

Ние също замръзнахме. Ликуващото ми чувство на завоевател се смени с ужаса на корабокрушенец.  Двете чувства за миг се смесиха – бях ужасéн завоевател.

Децата хвърлиха на спалнята кой каквото държеше и леко приведени, безшумно, но в тръст, се изнизаха от стаята. Чу се „Тряс!“ на външната врата.

Аз седнах на спалнята и наведох глава. Парализата и онемяването на майка се изпариха. Тя седна до мен и с глух глас, който не бях чувал никога, попита:

-      Какво правиш тук?

-      Къде, тук?

-      В спалнята!

-      Спалнята нали е наша, на семейството?

-      Е, и?

-      Значи е и моя.

Майка вдигна ръка и я приближи до главата ми. Знаех, че няма да ме удари. Тя никога не ме беше удряла със своя част от тялото. В много редките случаи, когато съм ял бой от нея, ме караше да донеса една точилка от стенния гардероб в коридора. Аз я носех примирено, тя ме удряше отзад няколко пъти и с това боят приключваше.

-      Спалнята е и твоя, така ли?

Майка сложи ръка на главата ми и ме погали. В очите й имаше сълзи.

-      Отивай да си играеш!

Аз станах, отидох в коридора, взех износеното куфарче от стенния гардероб, сложих го на масата, щракнах металните заключалки и извадих гумените кукли и кубчетата. Гумените кукли ме гледаха ококорено с гумените си очи и цял низ от чувства преминаха през тях – укор, разбиране, съжаление, гордост и накрая радост. И мен ме изпълни тиха радост. Къде, къде по – предпочитана от дивата радост на завоевателя и смразяващия ужас на корабокрушенеца.

Бях си у дома. В своето пространство.  

Таралеж и Космос

Не можех да го понасям. Не, мразех го.

На всяко заседание се заяждаше с мен. Под лупа търсеше моята некомпетентност. Хващаше се за нещо и преминаваше в настъпление. Ирония, самочувствие, язвителност – правеше ги на кълбо и ги изстрелваше в лицето ми. Подсещаше началника, че еди – коя си задача е точно за мен. Напомняше на всички, че еди – какво си се очаква от мен. Ама аз май се мотая. Скачаше по нервите ми като на батут. Не бос, а с кубинки.

Разбира се, че му отвръщах. Влизах на заседание и единственото нещо в главата ми беше коя броня да сложа, кой щит да приготвя и кой нож да извадя.

След заседание превъртах всичко поне по още десет пъти. Връщах лентата и като актьор преживявах отново целия бяс, който ме обхващаше. Само че не бях актьор, който след ролята оставя в гардероба костюма, характера и театралните емоции, за да изпие чаша вино с удовлетворение от свършената работа. Това не беше пиеса. Това беше самият живот. Моят живот.

Той ме наказваше. Аз му отвръщах. На него обаче не му личаха синини. Ударите по мен от заседанията се превръщаха след това в самонаказание.

А преди години издадох книга за психология на подсъзнанието. Станах доктор с нея. Ега ти, доктора! Точно в такива ситуации бях жалък в собствените си очи. Знанията май служеха само за унищожаване на хартия...

Често сънувах един и същ сън. Той е змия, а аз – таралеж. Съска до мен и търси няколко квадратни сантиметра плът, за да забие в тях отровните си зъби. Аз се свивам на кълбо и наежвам бодлите. А бях чел, че змиите се страхуват от таралежите. Че таралежите побеждават змиите. Когато се срещнат, змията опитва мълниеносен удар, но среща бодлите. Таралежът я издебва, хвърля се и я захапва за главата. Освен това отровата на змията не е достатъчно силна, за да убие таралежа, дори да успее да го ухапе. В съня ми обаче таралежът изпитваше неистов страх от ухапване, а змията съскаше победоностно. Аз си стоях свит на кълбо, тя ме смразяваше и в същност никаква битка нямаше. Бях таралеж от много особен вид. Срам за истинските таралежи.

Веднъж не знам какво ми стана. Смених поведението си по време на заседание на 180 градуса. Изслушах дежурната тирада по повод моята особа и спокойно заявих:

-      Прав е Колев. Този пропуск не го бях видял. Просто го подцених. Май предварително трябваше да се обърна към него, защото знам опита му. Не се заричам, но мисля, че няма да се повтори.

Колев зяпна. Другите се опулиха. Някои изхихикаха.

Няколко пъти повторих подхода. Пълно себеотваряне. Любезност и самокритичност, граничещи с подмазване. Никакви бодли. Никакви брони, щитове и ножове.

След едно от заседанията Колев ме дръпна на страна:

-      А бе, Борисов, ти подиграваш ли ми се?

-      Защо, аз съм искрен. Пропуските са си пропуски. Твоят опит си е опит…

-      Ти на психолог ли ми се правиш?

-      Що, неприятно ли ти е?

-      А бе, просто съм изненадан.

Преди едно от следващите заседания го дръпнах.

-      Имаш ли забележки за седмицата?

-      Ще ги кажа на заседанието.

-      Кажи ми ги сега, за да се подготвя.

Всичко в тялото и в душата ми обаче взе да клокочи. Унижение! Нали виждах как другите ме гледат! С ирония и с неразбиране. Насмешливият поглед на Колев също ме подпалваше. Една драма се беше сменила с друга. “Аз на тоя да му правя толкова евалла?” “Аз на тоя да му се правя на мишка?” Какво с какво бях сменил? По – добре ли ми беше? Май, не!

Сънят със змията и таралежа изчезна. Появи се обаче друг. Той – лъв, аз – котка. Той реве страховито, а аз мяуча. Опитвам се да му кажа, че сме роднини. Лъвът се дразни, разпъва муцуна като пропаст, изтръгва страшен рев, зъбите стават огромни и размахва пред лицето ми мощна лапа с убийствени нокти. А аз мяуча. Опитвам се да му измяуча как признавам неговото величие и предлагам мир. Защото сме братовчеди. Когато една котка предлага мир на един лъв – много е смешно и безкрайно унизително. И абсолютно неадекватно.

Като че ли преди беше по-добре. Той – змия, аз – таралеж. Той съска, а аз се бронирам с  бодли. И си мисля, че го дебна да го докопам и да му сгризкам  главата. Без на практика да правя нищо подобно.

Котка или таралеж? Безизходица.

Реших да изхвърля и двата подхода. И да приложа трети – взет от една от сутрешните ми медитации. Шри Шри Рави Шанкар. Медитация “Аура”.

Разширяваш се. Ставаш обемен колкото стаята. След това колкото сградата. След това още, още, още... Облаците са нивото на очите ти. Мястото, което ти е необходимо, за да седиш, е голямо колкото страната ти. Колкото континента. Всичко може да влезе във всичко и да премине през всичко. Ставаш голям колкото планетата Земя. Разширяваш се още, още... Земята влиза в теб. Става част от теб. Движи се в теб. Атомите, от които е изградено тялото стават големи колкото планети. Слънчевата система се движи в теб. Млечният път се движи в теб. Обемаш всичко, за което си чел. Още, още... Вече не може да се каже, че виждаш нещата. Очите, мозъкът и всичко останало са станали толкова големи, че представляват струпвания на движещи се галактики. Можеш обаче да усещаш нещата. По техните движения. Ако ги усещаш, значи ги знаеш. Усещане и знание е едно и също. Както е при “свободата”. Да знаеш какво е свобода, значи да я почувстваш. И всяко конкретно нещо престава да има значение за теб, просто защото си безкраен...

Преместих медитацията си от домашния хол в заседателната зала. Без да късам връзката с това, което се случва. Слушам и приемам нещата за сведение. Има ги. Тук са. В мен са. Преминават през мен, но не могат нищо да променят, защото аз съм безкраен, а те са крайни. Разбирам, защото чувствам. Формулирам отговори. Вземам отношение към всяко крайно нещо, което преминава някъде през мен. В определен момент давам своето разбиране, своето усещане, своята прогноза. Ако разберат, разберат. Ако не, няма проблем. Безкрайността не може да има проблеми. На няколко пъти светкавично се връщах в реалните си размери, ей така, за контрол. След това светкавично се връщах в безкрайността.

След третото заседание реших на прекратя медитацията. Не помнех лица и конкретни реакции. Помнех факти, смисли, тенденции, изводи. Помнех някаква подвселена, която беше структурирана по своему. И аз голямото, безкрайното, бях участвал в създаването на нейната структура...

На четвъртото заседание “слязох на земята”. Бях малък, един от всички. За секунди изтръпнах. Какъв ли гаф бях направил? Погледнах лицата. Нищо особено. Разискването течеше гладко. Погледнах Колев. Нищо особено. Впрочем, не, особеното беше, че ме гледаше спокойно, без никаква емоция. Не ме спомена, когато говореше. На два пъти шефът ме попита нещо. След въпросите му, имах усещането, че тишината в залата се увеличава. Очакваха с внимание какво ще отговоря.

След заседанието дръпнах на страна един от моите хора.

-      Как оценяваш предишните заседания? Аз как бях?

-      Много различен. Както обикновено, Колев се опитваше нещо да се заяжда с теб. Ти го пропускаше като експрес малка гара. Някаква снизходителна усмивка.... И отговор по същество. Без контранападение, без защита. Просто отговор, умерен и спокоен, по същество. Изръси му факти и изводи, след които той не каза нищо. А преди ти се свиваше като таралеж...

-      Моля??? Таралеж ли каза? Откъде знаеш? А два – три пъти не бях ли котка?

-      Котка ли? Не знам... Не си спомням... По едно време тръгна да му се подмазваш. Да го печелиш твърде несръчно... Беше забавно... Не знам... На последните три заседания като че ли не се интересуваше какво мисли той за теб... какво мислят другите... Спокойствие... пълно пренебрежение към дребнавости... А бе, много различен! Лекарства ли беше пил? Сигурно с лекарства може да се бори човек за увереност и респект на другите, но да знаеш, увреждат черния дроб. Повече отколкото водката... Лексотан? Лексилиум?

-      Не, Шанкар.

-      Шанкар ли? Ега ти връзкаря! Това хапче не съм го чувал...