Таралеж и Космос

Не можех да го понасям. Не, мразех го.

На всяко заседание се заяждаше с мен. Под лупа търсеше моята некомпетентност. Хващаше се за нещо и преминаваше в настъпление. Ирония, самочувствие, язвителност – правеше ги на кълбо и ги изстрелваше в лицето ми. Подсещаше началника, че еди – коя си задача е точно за мен. Напомняше на всички, че еди – какво си се очаква от мен. Ама аз май се мотая. Скачаше по нервите ми като на батут. Не бос, а с кубинки.

Разбира се, че му отвръщах. Влизах на заседание и единственото нещо в главата ми беше коя броня да сложа, кой щит да приготвя и кой нож да извадя.

След заседание превъртах всичко поне по още десет пъти. Връщах лентата и като актьор преживявах отново целия бяс, който ме обхващаше. Само че не бях актьор, който след ролята оставя в гардероба костюма, характера и театралните емоции, за да изпие чаша вино с удовлетворение от свършената работа. Това не беше пиеса. Това беше самият живот. Моят живот.

Той ме наказваше. Аз му отвръщах. На него обаче не му личаха синини. Ударите по мен от заседанията се превръщаха след това в самонаказание.

А преди години издадох книга за психология на подсъзнанието. Станах доктор с нея. Ега ти, доктора! Точно в такива ситуации бях жалък в собствените си очи. Знанията май служеха само за унищожаване на хартия...

Често сънувах един и същ сън. Той е змия, а аз – таралеж. Съска до мен и търси няколко квадратни сантиметра плът, за да забие в тях отровните си зъби. Аз се свивам на кълбо и наежвам бодлите. А бях чел, че змиите се страхуват от таралежите. Че таралежите побеждават змиите. Когато се срещнат, змията опитва мълниеносен удар, но среща бодлите. Таралежът я издебва, хвърля се и я захапва за главата. Освен това отровата на змията не е достатъчно силна, за да убие таралежа, дори да успее да го ухапе. В съня ми обаче таралежът изпитваше неистов страх от ухапване, а змията съскаше победоностно. Аз си стоях свит на кълбо, тя ме смразяваше и в същност никаква битка нямаше. Бях таралеж от много особен вид. Срам за истинските таралежи.

Веднъж не знам какво ми стана. Смених поведението си по време на заседание на 180 градуса. Изслушах дежурната тирада по повод моята особа и спокойно заявих:

-      Прав е Колев. Този пропуск не го бях видял. Просто го подцених. Май предварително трябваше да се обърна към него, защото знам опита му. Не се заричам, но мисля, че няма да се повтори.

Колев зяпна. Другите се опулиха. Някои изхихикаха.

Няколко пъти повторих подхода. Пълно себеотваряне. Любезност и самокритичност, граничещи с подмазване. Никакви бодли. Никакви брони, щитове и ножове.

След едно от заседанията Колев ме дръпна на страна:

-      А бе, Борисов, ти подиграваш ли ми се?

-      Защо, аз съм искрен. Пропуските са си пропуски. Твоят опит си е опит…

-      Ти на психолог ли ми се правиш?

-      Що, неприятно ли ти е?

-      А бе, просто съм изненадан.

Преди едно от следващите заседания го дръпнах.

-      Имаш ли забележки за седмицата?

-      Ще ги кажа на заседанието.

-      Кажи ми ги сега, за да се подготвя.

Всичко в тялото и в душата ми обаче взе да клокочи. Унижение! Нали виждах как другите ме гледат! С ирония и с неразбиране. Насмешливият поглед на Колев също ме подпалваше. Една драма се беше сменила с друга. “Аз на тоя да му правя толкова евалла?” “Аз на тоя да му се правя на мишка?” Какво с какво бях сменил? По – добре ли ми беше? Май, не!

Сънят със змията и таралежа изчезна. Появи се обаче друг. Той – лъв, аз – котка. Той реве страховито, а аз мяуча. Опитвам се да му кажа, че сме роднини. Лъвът се дразни, разпъва муцуна като пропаст, изтръгва страшен рев, зъбите стават огромни и размахва пред лицето ми мощна лапа с убийствени нокти. А аз мяуча. Опитвам се да му измяуча как признавам неговото величие и предлагам мир. Защото сме братовчеди. Когато една котка предлага мир на един лъв – много е смешно и безкрайно унизително. И абсолютно неадекватно.

Като че ли преди беше по-добре. Той – змия, аз – таралеж. Той съска, а аз се бронирам с  бодли. И си мисля, че го дебна да го докопам и да му сгризкам  главата. Без на практика да правя нищо подобно.

Котка или таралеж? Безизходица.

Реших да изхвърля и двата подхода. И да приложа трети – взет от една от сутрешните ми медитации. Шри Шри Рави Шанкар. Медитация “Аура”.

Разширяваш се. Ставаш обемен колкото стаята. След това колкото сградата. След това още, още, още... Облаците са нивото на очите ти. Мястото, което ти е необходимо, за да седиш, е голямо колкото страната ти. Колкото континента. Всичко може да влезе във всичко и да премине през всичко. Ставаш голям колкото планетата Земя. Разширяваш се още, още... Земята влиза в теб. Става част от теб. Движи се в теб. Атомите, от които е изградено тялото стават големи колкото планети. Слънчевата система се движи в теб. Млечният път се движи в теб. Обемаш всичко, за което си чел. Още, още... Вече не може да се каже, че виждаш нещата. Очите, мозъкът и всичко останало са станали толкова големи, че представляват струпвания на движещи се галактики. Можеш обаче да усещаш нещата. По техните движения. Ако ги усещаш, значи ги знаеш. Усещане и знание е едно и също. Както е при “свободата”. Да знаеш какво е свобода, значи да я почувстваш. И всяко конкретно нещо престава да има значение за теб, просто защото си безкраен...

Преместих медитацията си от домашния хол в заседателната зала. Без да късам връзката с това, което се случва. Слушам и приемам нещата за сведение. Има ги. Тук са. В мен са. Преминават през мен, но не могат нищо да променят, защото аз съм безкраен, а те са крайни. Разбирам, защото чувствам. Формулирам отговори. Вземам отношение към всяко крайно нещо, което преминава някъде през мен. В определен момент давам своето разбиране, своето усещане, своята прогноза. Ако разберат, разберат. Ако не, няма проблем. Безкрайността не може да има проблеми. На няколко пъти светкавично се връщах в реалните си размери, ей така, за контрол. След това светкавично се връщах в безкрайността.

След третото заседание реших на прекратя медитацията. Не помнех лица и конкретни реакции. Помнех факти, смисли, тенденции, изводи. Помнех някаква подвселена, която беше структурирана по своему. И аз голямото, безкрайното, бях участвал в създаването на нейната структура...

На четвъртото заседание “слязох на земята”. Бях малък, един от всички. За секунди изтръпнах. Какъв ли гаф бях направил? Погледнах лицата. Нищо особено. Разискването течеше гладко. Погледнах Колев. Нищо особено. Впрочем, не, особеното беше, че ме гледаше спокойно, без никаква емоция. Не ме спомена, когато говореше. На два пъти шефът ме попита нещо. След въпросите му, имах усещането, че тишината в залата се увеличава. Очакваха с внимание какво ще отговоря.

След заседанието дръпнах на страна един от моите хора.

-      Как оценяваш предишните заседания? Аз как бях?

-      Много различен. Както обикновено, Колев се опитваше нещо да се заяжда с теб. Ти го пропускаше като експрес малка гара. Някаква снизходителна усмивка.... И отговор по същество. Без контранападение, без защита. Просто отговор, умерен и спокоен, по същество. Изръси му факти и изводи, след които той не каза нищо. А преди ти се свиваше като таралеж...

-      Моля??? Таралеж ли каза? Откъде знаеш? А два – три пъти не бях ли котка?

-      Котка ли? Не знам... Не си спомням... По едно време тръгна да му се подмазваш. Да го печелиш твърде несръчно... Беше забавно... Не знам... На последните три заседания като че ли не се интересуваше какво мисли той за теб... какво мислят другите... Спокойствие... пълно пренебрежение към дребнавости... А бе, много различен! Лекарства ли беше пил? Сигурно с лекарства може да се бори човек за увереност и респект на другите, но да знаеш, увреждат черния дроб. Повече отколкото водката... Лексотан? Лексилиум?

-      Не, Шанкар.

-      Шанкар ли? Ега ти връзкаря! Това хапче не съм го чувал...