Борчето

От десет години му закачам мартеницата си. Обикновено на първа пролет.

Избрах си го преди десет години. Един свит, анемичен. Бяха го обградили силни борове. Борбата с тях за светлина явно беше загубена.

Всяка година, когато му връзвам мартеницата, го погалвам. Сух и грапав. Представям си как му вливам сила.

И тази година първо го погалих. Отрониха се люспи от кора. Забиха се в дланта ми. Заболя ме. Явно болестта му напредваше. Иначе си беше същият. Примирен, меланхоличен. Вдигнах глава нагоре. До миналата година последният метър на тялото му беше обсипан с иглички. Изправен, със самочувствие. Силните борове почти не допускаха светлината до останалата част, но върхът се бореше. От името и в името на цялото тяло. Там, най-горе, си беше извоювал някакъв периметър, изпънат, сякаш искаше да се завърже за небето. Силните борове нямаха оръжие срещу върха му. Той се взираше в небето и черпеше светлина.

Нещо се беше случило. Всъщност нямаше връх. Килнати настрани клони, без игли, сплескани, усукани един в друг. Сякаш нещо огромно се беше стоварило върху него. Кога се беше отказал от борбата, не знам. Почти година не бях го виждал. Сигурно соковете не са му стигали. Върхът без корените трудно може да издържи битката. Явно силните борове, след като не можеха да скрият слънцето за този негов последен метър, го бяха ударили в корените. Страшна тактика. Обграждаш, притискаш, удряш корените и кога върхът ще загуби сили е въпрос на време. Въпреки небето, въпреки слънцето. Може би е станало така. А може би, не. Не разбирам много от дървета.

Фактът обаче беше факт. Съсухрено тяло почти без игли,  кора, която се лющи дори при нежно докосване и смачкан връх. Всъщност смачкан връх няма. Когато е смачкан, върхът вече не е връх. Без устрем към небето и светлината върхът се превръща в купчина клони.

…Момент…Момент… Червено петно на кората. „Някои връзват мартеници, други цапат с боя!“ Нещо ме жегна. „Не, въобразявам си!“ Тръгнах да видя дали и на друго дърво има червена точка. Имаше. На една част от някакво широколистно дърво, което беше отрупано с малки бели цветчета. Избухнало бяло кълбо. Странно дърво. От земята излизаха няколко тела. На сантиметри едно от друго. Явно най-много на педя под земята бяха едно. Като че ли още преди да се роди, дървото е бързало да се разклони. Един от дънерите в основата беше пречупен, държеше се на една съвсем малка част от тялото, което излизаше от земята. По това разклонение нямаше цветове. Беше изсъхнало. И на него – червена точка!

Вцепених се. Някой е раздавал смъртни присъди. Ще ги секат.

Върнах се при моя бор. Същата точка. „Тази мартеница последната ли е?“ „Не може ли нещо да се направи?“ „Да се натори? Нещо да се отреже, за да се подсили друго?“ „А защо миналата година нямаше червена точка? Пак беше изсъхнал, почти без игли, с почти мъртва кора… А, да, върхът. Върхът беше жив…Едва ли е заради това…“

„Тази година започна страшно. Двама приятели изпратих под земята. Сега бора…“ Стомахът ме присви. „Как мога да сравнявам…“ Пулсът се качи в слепоочията. „И той ме оставя…“ Позната буца заприщи гърлото. Не ми се стоеше повече тук. Силните борове стояха мълчаливи и надменни. Не ги интересуваше. Бяха победили. „И какво ще я правят тази победа? Малко допълнително пространство?“

Качих се на колелото и бясно подкарах към вкъщи. Децата знаеха за бора. Галили сме го заедно. Гледали сме върха заедно. Обсъждали сме го. Говорили сме си с него.

Отворих леко вратата на стаята им.

-      Сложили са му червена точка!

-      Каква червена точка? На кого?

-      На борчето ни! Няма връх…само сплескани клони…Кожата се разпада…Ще го отсекат. Това е санитарна сеч…За да има повече пространство за здравите…

Замълчаха.

Затворих вратата и влязох в кабинета. Седнах.

„Това е санитарна сеч…В името на живота…това е санитарна сеч…в името на живота…Така се прави…в името на живота…“

Силно стиснах очи. Сълзите заблъскаха в клепачите. Беше глупаво да ги спирам. Бях сам. Никой не гледаше. Отворих очи…