Алкохол

Мисли и чувства се блъскат. Полудели слепци. Кошер. Едни пропадат, други се изстрелват нагоре. Чужди и собствени претенции връхлитат…лешояди…

Глътка… Втора глътка…

„…Вчера го обидих. А толкова неща в живота ми днес зависят от него! Той стисна устни. Изпепели ме с поглед. Опитах да се измъкна. Уж се пошегувах, но капката ирония зарази всичко. Той се усети. Какво ще последва утре? А в други ден? С един замах може да ме унищожи…“

Глътка…

Неприятният образ се заклещи. Заплашителен. Страхът се разгоря. Прицелвам се и го запокитвам. Той обаче се блъска в мощна пружина и се връща. Още по страховит…

Отпивам…

„…. Направих някаква забележка на дъщеря си. Тя ме погледна гневно, скочи и тресна вратата. Тя ще ми тряска вратата! О-о-о! Ще види пари за онова парти, друг път! По цял ден се блъскам. Неблагодарница!...“

Буци от емоции се втвърдяват в гърдите, нарастват, после се топят. Заместват ги други…

Още една глътка…

„…Светът задрънка оръжия. Става страшно. Нищо не мога да направя…Аз съм червей. Червей със самочувствие. Чакай, щом казвам „червей“, значи съм без самочувствие. Няма червей със самочувствие… Казват, че в развитите страни всеки четвърти има психични проблеми. Ако десет души могат да натиснат ядрено копче, значи поне двама от тях са с психични проблеми… Ужас! Май бяхме до тук…“

Глътка.

„… Сол – ла – си – сол – до-о – сол… Сол – ла – сол – фа-а – ми – ми… Боже, защо ми изплува това? Бях в трети клас, на десет години. Майка се прибра посред нощ. Събуди ме и ме попита по какво не съм си научил. „По пеене“, казах. „Ставай!“ „Взимай нотната тетрадка!“ „Отвори я на домашното!“ „Почвай!“ Почвам. Заедно с тактуването. Ръкавът на пижамата ми пречи, леко го навивам. Сол – ла – си – сол… Отвратително. Помня я и до днес тази мелодия. Помня насилието. Помня сълзите в очите си. В този момент ги мразех! И мелодията и майка“

Отпивам…

Мислите и чувствата взеха да се измарят. Не, да ги мързи. Някои  дори си влачат краката. Ха, не се блъскат! Правят си път! Ега ти, възпитаните мисли! Ега ти, любезните чувства! Топлина… Разлива се и попива навсякъде… Тялото и душата са жадни… Топлината е като дъжд след суша…

Още една глътка. Много малка…

„… Оня с изпепеляващия поглед… Глупости… Няма нищо фатално. Толкова работа му върша. Пошегувал съм се. Освен това, той има чувство за хумор. Като му изкарам перфектно преговорите другата седмица, ще се разтопи. А дали наистина го обидих? Въобразявам си…“

Ставам и леко усилвам музиката. Върхът! Сливам се с нея. Аз съм музиката…

Отпивам…

„…Била ме погледнала с гняв… Глупости… Детето беше уморено… Ама, тези от гимназията, нормални ли са? Ще ми побъркат момичето! Наистина, малко силно затвори вратата… От течението беше… Когато в детската и в хола вратите са отворени, винаги става течение… И аз, вместо да стана и да затворя врата, се дразня на детето. Докога бе, нервеняк?“

Погледът ми се плъзга към бонзайчето. На дядо сладура! Стои си кротко до прозореца хайванчето и чака някой да му обърне внимание! Ето, сега съм с теб. Гледам те. Обичам те. И аз съм бонзай. Духовен. Въпрос на критерии. Въпрос на преценка… Топлината вече не е просто топлина, която влиза и тече по тялото. Аз съм във вана и от топлина и от светлина… Разкош!

Отпивам бавно…

„… Всичко в света ще си дойде на мястото… Разумът винаги е надделявал… Злото побеждава тактически… Доброто побеждава стратегически…Няма страшно….Има разум. Има Бог… Светът върви напред…“

Мисълта за злото и доброто направо застина. Като картина. Нищо не я бута, нищо не я притеснява… И излъчва някак… Има нещо божествено и в света и в мисълта за света…Истеричните чувства… Скриха се някъде… Потънаха…

Глътка…

„Сол – ла – си – сол – до-о – сол… Майка е велика! Упорита… И аз съм упорит… Отговорна… И аз съм отговорен…Дължа й много… Светът е лош… Тя ме подготви…“

Музика… Бонзай… Топлина… Светлина… Всичко е бавно… Всичко е вечно… Слепи сме за божественото…

Отпивам бавно…

„… Той е приятел… Добър… Много добър…Закачки…Нищо не може да ми направи… Имам енергия…И ум…Оправям му бакии…. Да си гледа работата…Животът е кратък… Като се вторачим в нещо… Големи сме глупаци…Ега ти, късмета!.. Родил съм се!... Милиарди сперматозоиди… Моят победил... Ега ти, късмета... Поклон пред Природата... Или пред Бог… Няма значение… Кеф!...“

Някакви мисли се разхождат тържествено… Като на парад… Хванали под ръка съответните чувства… Има ред… Танцуват… Бавно танго… Някои стават тънки, тънки… Прозрачни…

Глътка…

„… На тате, момичето! Без нея?.. Не мога… Умна… Като мен… Дръпната… Като мен… Какво искам…Ще я прилаская… Не кисела физиономия…Обичам я... Обичам ги и двете... И трите... Цялото семейство… Прекрасно семейство... И другите две, големите… И тях обичам…Ега ти, късмета!...“

Концертната зала нещо взе да се поизпразва… Музиката влачи… Мисли дремят… Милите… В залата нахлува някакъв ефир… Лек, прозрачен, приятен… Екзалтиращ…

Отпивам бавно…Приключвам… Часът? Майната му...

„…Сол – ла – си – сол – до-о – сол…Моцарт! Божественият Моцарт…Милата ми майчица… Запомних нотите… Тази мелодия… Фантастично… От тази нощ обичам музиката… Разбрах какво е музиката… Вълшебството…“

Последно! Отпивам…

Хо-о-оп… Леко… Подът… Като мека глина… Неустойчив… Хайде…