Камината

Драснах клечката. Тя се съгласи. Не винаги се съгласяват. Някои се чупят или веднага изгасват. Паника, страх или високомерен отказ да изпълнят заповедта на  барута.

Клечката лумна. С разбиране, че няма друг изход. Прие заповедта на своето предназначение. Прие смъртта.

Поднесох клечката към хартията. Тя пламна боязливо, за секунда се поколеба, направи някакъв нерешителен опит да загасне, след това пое огъня, усили го и го дръпна по цялото си тяло.

Огънят усети нейната сговорчивост и избухна – наситен, ненаситен и ярък. Чу се някакво гъргорене, тътен, който сякаш идваше от много, много далеч. Тътен на прииждащи реки. На лава. Глух, пресипнал и мощен. Тътен от центъра на Земята.

Огънят облиза чамова дъска. Тя изпищя. Изненадана, стресната, ужасена. Отказ нямаше. Нямаше как да откаже. Първоначалният протест обаче беше тотален. Изразен с рязък и нервен пукот, който гневно отхвърляше случващото се. Дъската заизстрелва огнени топчета извън камината. След още секунди – примирение. Подаде огъня на чамовите си сестри. От тях същото – изненада, възмущение, протест, истерия. След нови секунди чамовото семейство прие съдбата си и започна да гори равномерно, със смирение.

Огънят плъзна по клонките на старата елха. Иглите пукаха и изгаряха като фойерверк. Сухите клонки поемаха и усилваха огъня с такава готовност, сякаш бяха чакали този миг. Този логичен край на едно тригодишно служене. Бяха прекрасна украса, пръскаща спокойствие, радост и надежда. Сега умираха без никакъв хленч.

Чамът и елхата, които бяха обградили стария и младия бук, им хвърлиха огъня.

Старият, отсечен преди година, пое пламъците спокойно. Без протести. Сякаш знаеше и дори беше чакал тази неизбежност. Беше подготвен.

Младият бук, още влажен, в първия миг отказа огъня. Няколко езика го близнаха, но той ги отблъсна. Не му се вярваше. Това, което се случваше в камината, му беше чуждо. Тялото му беше солидно и тежко, а гордостта му - естествена. Чамът, елхата и старият бук обаче го притиснаха. Той отблъсна и втората атака с надменност. След малко обаче пот изби по кожата му. Вече разбираше за какво става дума. И пое плахо огъня. Съгласи се. Прие натрапената орис. С мълчание, начумерено спокойствие и достойнство. Не беше планирал такава съдба.

Оркестърът засвири. Четирите инструмента подеха всеки своята партия. Чамът – ярък и примирен. Неговото участие скоро щеше да свърши. Елхата – припряна и енергична. Тя също довършваше финалните си акорди. Старият бук се почувства като солист. Поемаше репликите на чама и елхата, усилваше ги, правеше ги необратими и ги предаваше на младия. Младият свиреше с претръпнала горчивина, граничеща с презрение.

Огънят топеше всичко. Станаха едно. Без пукот, без протести, без обжалване – огънят се беше разгорял – цялостен, монолитен, ярък, силен.

      

                                                                      *   *   *

На сутринта започнах да събирам пепелта. Плътна и хомогенна пепел. Кое от нея беше чам, елха, стар бук, млад бук? Нямаше ги. Характерите им бяха отишли в небето. Всеки в своя Рай или в своя Ад.