Патриаршески манастир "Света Троица"

Тесният асфалтов път ни отведе до  заключена бариера и в ляво от нея - огромен дървен кръст.Никакви табели ,икони или стенописи. На самата бариера обаче бяха залепени два надписа – "Монастир "Света Троица"" и "Пешеходна зона 170 метра". След тях – същите надписи на английски. "Уединението започва от тук – препятствие за коли", си помислих. Продължихме по пътя. Очарованието на късната цветна горска  есен се смеси с очакване за среща със  спокойствие, самота и средновековие.

 Първата изненада дойде още след петдесетина метра – в дясно, на скала беше окачена икона, над нея дървен покрив, поддържан от  две греди и скромен камък с изписано "Въведение Богородично Параклис". Такъв параклис не бях виждал. За мен параклисът винаги е бил помещение, макар и скромно, с много икони и стенописи. А тук – икона, залепена на скала и място, просто украсено с лека дървена конструкция.

Не след дълго застанахме пред каменен зид  с огромна заключена дървена порта. Табела уточняваше, че манастирът е "патриаршески". След позвъняване приветлива монахиня отключи портата. Явно беше  предупредена от нашия търновски домакин за посещението ни. На първият ни, станал дежурен, въпрос – "Можем ли да снимаме?" отговори с бързо и отработено "Не!" " Жалко", си помислих. В едни манастири позволяват, в други – не. В трети решението е по средата – позволяват ти, ако си платиш.

Пресякохме двор, минавайки под плетеница от асми и жици и влязохме в черквата. След секунди при нас дойде втора монахиня, в класическо монашеско облекло, над 50-те, с ведро и спокойно лице, с дружелюбни очи и плавни движения. Осанката и погледът й подсказваха, че е игуменката. Знаехме, че беше помолена да разкаже за светата обител, защото без покана започна да говори. Не ни позволи да записваме.

Манастирът бил основан от Евтимий Търновски. Когато през 1375 година става патриарх, Евтимий отказва да се премести в Търново и продължава да бъде и игумен на манастира. От тогава се нарича "Патриаршески". "Патриаршески" означава света обител, в която е живял и служил патриарх.

… Има три версии за създаването на манастир "Света Троица". Според първата е построен през 1070 г.. Според втора – основан е от Теодосий Търновски и Евтимий Търновски при царуването на Иван Александър . Според трета версия -  манастирът е създаден по времето на цар Иван Шишман. За това говорят хрисовули (грамоти), открити от монаси към средата на XIX век в един от зидовете на порутена сграда . Хрисовулите са от влашки и молдовски воеводи и в тях директно се казва, че манастирът е основан от цар Иван Шишман.

Едно е безспорно – "Света Троица" е един от най-авторитетните през последната четвърт на 14 век манастири, не само в България, но и в целия православен свят. Тук патриарх Евтимий създава  книжовната школа "Търновско училище". Дело на тази школа е голямата правописна реформа на "великия учител", както са наричали Евтимий неговите съвременници. От тук са черпили духовност сърби, власи, молдовци и руси…

"Великият"  учител… Нашият книжовник  Константин Костенечки  казва за Евтимий, че е бил "истинско светило в онези земи" на юг и на север от Дунава. Григорий Цамблак в "Похвално слово за Евтимий" пише, че когато Евтимий бил заточен в Бачковския манастир, при него "се е стичала цялата околна местност на ония планини, както някога околностите на юдейски Ерусалим при Йоан Кръстител."

В манастира "Св. Троица" е бил организиран скрипторий със своебразно "разделение на труда": едни са  превеждали текстове, други са размножавали книгите чрез преписване, а трети са обучавали  младите книжовници.

"През XIII  век настъпва криза и разноезичие в образователната система", ни разказва академик Васил Гюзелев, довели до ""поквара на ръкописите" – различия в правописната система и неспазване на определени граматични правила." Школата на Евтимий слага ред в хаоса.

В манастирските училища през късното Средновековие не само обучавали, но и възпитавали. Учениците били приучване към богопочитание, смирение и уважение към възрастните.  Внушавали им също така преклонение към книгата като към нещо божествено…

…В началото на XIX век кърджалии разграбват манастира и той запустява. През 1847 г. местното население възобновява манастира, но го издига на километър от старата обител. През 1913 г. земетресение го  разрушава, а през 1927 г. манастирът е възстановен. От 1948 г. става девически…

         - Извинете, къде е иконата "Старозаветна Света Троица"?, попитах когато приключи сладкодумният разказ за манастира и за  лишенията, при които са живели тук първите монахини. Тази икона не се среща често, а от предварителното ми запознаване с манастира знаех, че в тази черква има такава.

         - Тук зад нас! - отговори игуменката, обърна се леко и посочи с ръка в полутъмното голяма икона, с изографисани на нея трима мъже. И започна да разказва. Явил се Господ на Авраам под формата на трима мъже. Доближили мъжете Авраам, който стоял пред шатрата си. Завтекъл се той към тях, поклонил се и рекъл: "Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб". В единствено число е говорел Авраам, с божия помощ е разбрал, че в същност пред него не са трима, а един – Господ. Влязъл Авраам в шатрата и поръчал на жена си Сарра да омеси хляб. После заръчал на слугата си да сготви теле. После сложил пред пътниците масло, мляко и сготвеното теле.Единият от тях казал: "Аз ще дойда при теб догодина по това време и жена ти Сарра ще има син". Чула стогодишната Сарра и вътрешно се засмяла, защото не е било възможно на тази възраст да има дете. Пък и Авраам, и той, бил стогодишен. "Защо се засмя Сарра?" – попитал пътникът и продължил: "Има ли нещо мъчно за Господа? В уреченото време догодина ще бъда при теб и Сарра  ще има син. И от твоя род, Аврааме ще произлезе велик и силен народ!" Това е събитие от Стария завет и така иконописците изобразяват Господ – под формата на трима мъже, седнали до маса, близо да шатрата на Авраам…

         - А в Новия завет как е изобразена Светата Троица? -  попита Дора за нещо известно, искайки може би да получи съпоставка.

         - Бог Отец, бог Син и Светия Дух. – отговори монахинята. – Само че не е канонично да бъде изобразяван бог Отец. В библията има текст, в който бог Отец казва на Моисей, че никой жив човек не е виждал лика му.Бог отец се рисува от художници, и никога от иконописци, които следват канона.

Това беше ново за мен, защото новозаветната "Света Троица" е един от най-разпространените образи на християнството. От куполите на черквите, от най-високото място,  много често ни гледа беловласият старец, за когото знаем, че е бог Отец. И тази неканоничност да е толкова разпространена?

Сетих се за заличен стенопис през 2016 г. на фасадата на севлиевска черква "Света Петка Търновска", защото според една подписка бил неканоничен. Любопитното е, че стенописът е бил осветен  на празника на Света Петка от самия търновски митрополит дядо Григорий. Подписката е била инициирана  от преподавател в Богословския факултет на Великотърновския университет. Той протестирал, че света Петка Търновска е изобразена с кръст и палмова клонка в ръце без да е мъченица. Тези два атрибута  били канонични само за мъченици.

Ожесточен спор за образа на една светица, а какво остава за каноничното или неканонично изписване на самия християнски Бог?.. Нещо не ми се връзваше… Опитах се да сменя темата:

         - Интересно, в храма няма стенописи. Много рядко в християнски  храм няма стенописи…

         - Няма, защото не се задържат. Естествено, че тази черква е изографисвана. Само че вместо от камък, стените са от бетонови блокчета и комбинирани с атмосферните условия, стенописите бързо се развалят. Просто почерняват.

Харитина, това беше монашеското име на игуменката, разказа още неща от историята на манастира – спокойно и увлекателно.

След като излязохме от черквата тя посочи към скалите – огромни, отвесни, страховити.

         - Виждате ли онзи кръст там?

Бяхме го забелязали. Нямаше как да бъде пропуснат. На внушителна височина   в скална ниша беше поставен кръст. В първия момент си помислих, че това е било скална черква, до която  се е стигало по някаква пътека – така както беше в скалните храмове на Ивановския манастир.

         - През 1975 година свещеникът, който служел в нашия храм - Севастиян, изработил дървен кръст, висок три метра и с хоризонтална греда от два метра. Завързал кръста за гърба си и с него се качил по отвесната скала до естествената ниша. Ползвал железни клинове, без осигурително въже. Върнал се по същия "път", като изваждал клиновете и ги хвърлял, за да не може друг да ги използва.

         - Значи нишата не е скална черква и до нея няма пътека? – попитах, защото не повярвах на ушите си.

         - Няма пътека. Така се е качил, по отвеса, с три метров кръст на гърба си…

Помислих си, че в същност това е най-голямата забележителност на Патриаршеския манастир. Забележителност, която заслужава световна известност и тълпи от туристи.

Тръгнахме към изхода. Искаше ми се този разговор да продължи.

         - Извинете за въпроса, каква сте по образование? – бях чул, че е компютърен инженер.

Монахинята за секунда се спря, втренчи се в мен, засмя се и отговори:

         - Монахиня!

          - "Монахиня" е призвание, а не образование! – опитах се да настоявам за истински отговор, но от погледа й разбрах, че темата е приключила.

         - Колко монахини сте тук?

         - В момента две.

         - За през зимата сигурно ви карат дърва, тук е сериозна планина…

         - Не ни карат. Сами си събираме дърва.

Стори ми се невероятно. Може би се шегуваше. Две жени да събират в гората паднали клони, за да се отопляват цяла зима. Не беше възможно манастирът да няма благодетели и помагачи. Всички манастири имат. Ако това, което казваше  беше истина, сигурно причината се криеше в нещо друго. В желанието сам да се справиш. Монашеското желание да бъдеш откъснат от света, далеч от неговите удобства и изкушения.

Сетих се за "Лествица", за Стълбата на Йоан Синайски. Книгата от VII век, старателно приписвана и разпространявана през вековете, която представя християнското усъвършенстване като изкачването на 30 стъпала. След последното стъпало те очаква Бог. До като стигнеш до него, добрите сили ти помагат по пътя, а лошите се опитват да те съборят на земята.

 Първото стъпало е "Младенецът" – съществото, което е лишено от гняв, завист, омраза и алчност. Второто стъпало е "отричането от света". Качването на второто стъпало е пълното приемане на монашеството. А то е пълен отказ от света – от имущество, от суета, от слава, от приятели и братя. Второто стъпало е скъсване със света и цялостно посвещаване на Бога. И след този отказ, не трябва да завиждаш на останалите в света, защото тази завист е от Дявола. Да завиждаш, означава, че отказът ти не е дълбок, не е тотален. И ако отказът от света е истински, монахът  става търпелив и смирен. Какво повече може да се иска от един монах? Какви други стъпала може да има след първото и второто?

Бях се унесъл. Петимата гости и монахинята вървяхме и мълчахме. Стигнахме външната врата. Обърнах се и й целунах ръка. Погледнах я. Спокойни и топли очи. Лице на човек, излязъл от света.

Тръгнахме.

По обратния път, на стотина метра, срещнахме човек, който носеше наръч дърва, усмихваше се нещо и си говореше сам. Явно вървеше към манастира. Във всяка магерница винаги хранят по някой луд, нали?

Казанлъшки манастир

Плъзгаме бавно колата по централна, тиха, есенна улица на Казанлък. Неделя е и почти няма ни хора, ни возила. Очакваме от ляво, малко след центъра на града, в посока на София, да се появи висок бял зид. Появява се. От хотела до него е не повече от минута или две. Един от лесните за достигане манастири. Сещам се за някои, до които достъпът е приключение, дори при сухо лято. Особено с кола.

На голяма метална порта от към улицата е сложен катинар. Спускаме се покрай зида, за да търсим вход. Намираме го – строг, без украси, без стенописи, без име, само с голям кръст на вратата.

Едва прекрачил прага и  трепвам – чува се песнопение. Май ще извадим късмет, със сигурност има неделна църковна служба.

Пространството е не голямо, но достатъчно, за да побере без притеснение внушителна черковна сграда и в дъното двуетажни жилищни постройки. Това е девическият манастир "Въведение Богородично". Досега не бях посещавал манастир, кръстен на този празник.

…Въведение Богородично е един от дванайсетте велики празници на християнската вяра. Чества се и от православни и от католици. Отбелязва се всяка година на 21 ноември (по юлианския календар). В този ден се почита въвеждането на тригодишната Мария в йерусалимския храм от родителите й Йоаким и Анна. Почита се и  изпълнението на обета им да посветят Мария на Бога…

От ляво на каменната пътека – три огромни елхи. В много от манастирите има такива гиганти. Като че ли тези дървета растат  без да бързат, без ограничения, без притеснение, че ще бъдат отсечени или притиснати от човешки строежи.

На десетина метра от черквата са побити в земята бели каменни колони, съединени с огромна метална халка.Текст на едната колона напомня за руските вòйни и българските опълченци, загинали за освобождението на България, а текст на другата е в памет на избитите от турците 340 жени, деца и старци от Казанлък.

…През 1828 г. монахиня от Калоферския манастир, родом от Казанлък, сънува Дева Мария, която й поръчва да основе манастир в родния си град. Тя взима със себе си осем послушнички и с тях се връща в Казанлък. Започва цяла одисея. Търсят пари из Браила и Букурещ; купуват място за строеж; осем пъти ходят до Русия да търсят подкрепа за проекта. Със събраните средства започват да строят – началото на храма поставят през 1857 г. Архитектурният план е изработен от руски архитект по поръчка на председателя на Руския синод и петербургски митрополит Исидор. Градят храма девет години. От Русия пристигат двадесет сандъка с необходимите утвар, одежди и украси.

Когато в този край през юли 1877 г. започват жестоките сражения между руси и турци, цивилното население хуква панически да бяга и да се укрива. Голяма част от бежанците от Стара Загора са настанени в девическия манастир на Казанлък. Тук турците  избиват 340 беззащитни жертви. На Коледа 1877 г. започва отстъплението на турците, които опожаряват храма. В началото на следващата година русите превръщат манастира в лазарет и много от ранените оставят костите си на тази българска земя…

Няма друг манастир в България, който да е толкова силен символ на българо-руското братство, на общата саможертва, на общия подвиг да се защити православието и славянството. На колоните е изписано:

"И няма по-силно

По-свидно богатство

И няма по-верен

по-бащински щит!

От българо-руско

съветското братство!

Изляно от огън

и кръв и гранит!..."

Комбинацията от две колони, свързани с халка, е гениално скулптурно решение. Едва ли е възможна друга комбинация, която да символизира толкова ясно здравата връзка. От прастари времена колоните са "подпори на света", в древен Египет култовият дирек джед е олицетворение на устойчивост и издръжливост. Колонадите са били задължителен елемент  в древните култови сгради. А в някои от тях те са били в търсено изобилие. Рекордьор е индийския джайнистки храм Ранакпур – колоните там са 1444! В различни култури колоната е и знак за плодородие. А халката? Тя е символ на вечността и верността.

Опора, устойчивост, издръжливост, благоденствие, вяра, верност и вечност – това казва  монументът на Казанлъшкия манастир. Който се е докоснал до символиката на древността и ако носи в сърцето си обич към руския народ, няма как да не потръпне. Тук, на това място, в този град, в този манастир, на тази педя земя, тази обич е безкрайна.

Минаваме покрай няколко гроба с паметници,прочитам бегло имената и годините на монахините, но бързам към входа на черквата с надеждата да видя знак , следа от  една легенда. Преданието говори, че тук  е погребан Леман паша – турски офицер, ислямизиран англичанин. На смъртния си одър той се е разкаял за предаването на вярата си и е пожелал да бъде погребан пред входа на храма, за да го "тъпчат" християните  когато влизат и излизат. За съжаление нямаше такъв знак.

Влязохме в черквата. Казват, че архитектурата й е уникална за България – в храма няма нито една колона!

Православното пеене носеше мир и вътрешна тишина. Вдигнах глава да разгледам стенописите. Впечатляващо богатство. Толкова много, толкова свежи и толкова красиви  стенописи… Наосът е бил изографисан през 1870 г.  от Петко Ганин от Казанлък, приятел на Левски и оставил ни портрет на Дякона. 51 сцени от Новия завет! Специалистите казват, че в тези картини силно личало влиянието на тогавашната западна  живопис.

… Когато турците били принудени да отстъпят, се опитали да опожарят черквата. Запалили дърва и слама от вътрешната страна на вратата и я заключили. Подпалвачът, нарочно ли, без да иска ли, изтървал ключа на двора, една монахиня го намерила, отключили черквата и изгасили пожара. Стенописите обаче били толкова опушени, че нищо не се различавало. По-късно реставраторският екип, когато отстранявал саждите, бил шокиран – стенописите били абсолютно запазени, цветовете сякаш били полагани съвсем скоро…

Потърсих с очи "Делакроа". Казват, че в една от сцените майсторът е изобразил всъщност "Свободата води народа" на легендарния френски художник. Мисля, че го откривам в сцената, в която Христос напуска с ослепителна светлина гроба за ужас на римските пазачи. Божият Син като Свободата…

Заслушах се в пеенето.  Мелодията – спокойна, тържествена, жизнерадостна, лековита. Мелодия, която изтръгва от света, за да те положи в някакъв несътворен паралелен свят. Очите сами се притварят, всичко в теб се отпуска, чувството за тяло започва да се стопява. Поглеждам жените – обикновени, не са монахини.

Поглеждам свещеника  пред олтара – достолепен в златните си одежди. Акустиката е смайваща. За миг се разтваряш в езерото от звуци, губиш себе си и преставаш да съществуваш във вида, в който си свикнал да се възприемаш.

Някъде отвътре ми изплува образът на египетската икона "Лествица" от XIII век.

…Казват, че книгата "Лествицата" е една от най-разпространените и най-усърдно четени книги през вековете. Авторът, Йоан Синайски,  роден през 579 г., станал игумен на Синайския манастир. Малко след смъртта си е обявен за светец. Написва главната книга на своя  живот -  книга за пътя към рая, за пътя към Бога. "Стълбицата" има 30 стъпала, съобразно тридесетте години от „скрития живот" на Иисус. На всяко от тях монахът усвоява едни добродетели и укрепва други. Това е книга за преодоляване на пороците и греховете, за пречистването и извисяването. "Лествица" - та е пътят на християнското самоусъвършенстване.  По името на своята книга, авторът остава за историята като Йоан Лествичник.

Книгата има многобройни преписи, като най-ранните са от IX век. Монасите, тръгнали да  изкачват Стълбицата, знаят, че това е всичко, което си струва в земния живот. Започват от първото стъпало и вървят нагоре. Ангелите ги пазят, дяволите ги дърпат и искат да ги съборят. Монахът върви, качва се, става все по-трудно.  След 30-тото стъпало го чака Христос…

Хармонията, акустиката, мирисът на тамян, светлината и особеното излъчване на свещеника в златните дрехи, ме качват  за секунди на Първото стъпало. Наричам го "Младенеца", ей така, за себе си, за да го различавам от другите… Спомням си - в младенеца няма нищо злобно, нищо лъжливо, никаква алчност. Никого не укорява и никого не ощетява. Не се възгордява и не мрази. Простота, простота и дълбоко безгневие. И това беше само първото стъпало? Аз само безгневието и простотата  да овладея, ще съм постигнал всичко. 333 стъпало… Какво ли беше по-нагоре?

Слизам от Стъпалото с тиха тъга, сякаш съм напуснал Рая и отивам близо до олтара, за да запаля свещи. Една за мъртвите, моите любими мъртви; друга за живите, за моите любими живи. Паля и трета – за всички живи същества, защото ако те са добре, и аз ще бъда добре. Защото такъв е Вселенския закон.

Обръщам се и тръгвам към изхода. На пътеката по средата на храма една жена е седнала на петите и е легнала на бедрата си. Само гърбът й се вижда. Стои неподвижно. Сигурно е рускиня – не знам българка християнка да се моли така. Малко ми е странно като я гледам, но и малко й завиждам. Тя сигурно е на Стълбата, поне на първото Стъпало. А може и по-нагоре да е отишла…

Горноводенски манастир

Едни манастири ме привличат с историята си, други с легендите си, трети с изкуството си – архитектура, стенописи и икони. Горноводенският манастир събуди любопитството ми с информацията, че в него има хотел три звезди и ресторант.

Представих си как сядам в ресторанта, поръчвам си една сунгурларска ракия със шопска салата и започвам да обмислям  пътеписа си. Тези мисли ми създадоха неудобство, дори конфуз. После реших, че няма за какво да се притеснявам. Ресторант – какво толкова? Като че ли в други манастири не съм обядвал… В Кремиковския например ядох най-вкусния боб на света. Там обаче на помещението му казват мàгерница, не ресторант. И имаше кутия, в която пускаш толкова пари, колкото ти се откъснат от сърцето.

Щом има хотел, решихме да преспим в него. За разлика от Бачковския, за този манастир пишеше, че стаите са със собствен санитарен възел. Чувал съм, че трябва да си носим брачните свидетелства. Щеше да бъде необичайно и интересно. Присъствие – не за час, два, а за цяла нощ. На сутринта се събуждаш – чуваш птиците, разтъркваш очи и разбираш, че се намираш в манастир…

До манастира пристигнахме по стръмен път с остри завои – напълно обичайно за планинските свети обители. Когато слязохме от колата и  се изправих на стотина метра от лицевия зид на манастира ме обхвана някакво тържествено чувство. Красиво, възрожденско, солидно. От тези манастири, които първото нещо, за което ти говорят, е самочувствието. Явно строителите сериозно са се старали да направят  нещо впечатляващо. Правено е и с любов.

Заговорихме мъж с униформа на охранител, приветлив, усмихнат, от пръв поглед – готов да отговаря на въпроси. Потвърди, че тук може да се пренощува. Попитахме  кога е построен манастира. Обясни, че това, което виждаме е ново, от трийсетина години. Преди 10-ти ноември 1989 г. е било на Съюза на архитектите, после отдадено на частно лице за хотел и дискотеки. През 2014 г. обаче Пловдивската митрополия чрез съда  си взела комплекса и от тогава е манастир.

 Влязохме в двора – типична подредба – в центъра на двора голяма църква, обградена с манастирския зид и помещения на два етажа. Деца щъкаха насам – натам, а пред нас стоеше монахиня, която разговаряше с цивилна жена.

         - Извинете, нали можем да пренощуваме тук?

Монахинята светкавично ни огледа, бяхме трима души и кимна утвърдително. Лицето й не издаваше никакво отношение – нито приветливост, нито досада. Просто служебен претеглящ поглед.

         - Не мога да ви настаня веднага. След час, може би. Сега почва прожекция в киносалона. Тук са ученици на лагер. Ако желаете, влезте и погледайте. Може и вие да научите нещо! Последното изречение беше придружено от усмивка, чийто подтекст не можах да разшифровам. Може би лека ирония. А може би и израз на необичайно гостоприемство – едва ли в много манастири още с влизането те канят на кино.

"Ресторант, хотел, сега пък кино…" – изброих си аз екстрите и влязохме в киносалона. Двадесетина деца беше бяха насядали. Една жена, вероятно тяхна учителка, се изправи пред тях и им обясни. Щели да гледат ученически драматизации по Библията. Изброи ги: "Благовещение",, "Въведение Богородично", "Рождество Христово", "Възкресение", "Моисей извежда евреите от Египет"…

… Горноводенският манастир "Свети Кирик и Юлита" е средновековен  манастир, многократно разрушаван и опожаряван. С точност се знае, че  е разрушен през 1657 г. по време на помохамеданчването на чепинските българи. Възстановен е, но  през 1810г. е бил опожарен от кърджалии. Отново е възстановен през 1835 г. От средата на 19 в. манастирът става гръцки и едва през 1930г. става отново български.

През август 1943 г. манастирът е превърнат в концентрационен лагер.

От 1938 г. до 1944 г. българската държава интернира в  т. нар.  "Селища за Държавна сигурност" опасни за обществения ред лица  – главно комунисти, земеделци и звенари. Тези “селища” са два вида. Първият са затънтени населени места, в които въдворените живеят свободно, но се разписват в полицията сутрин и вечер. В един момент властта започва по-ограничено да използва тези селища, защото те дават противоречив резултати -  комунисти и други врагове на режима създават групи от нови врагове на властта. Вторият вид "селища" са концентрационни лагери. В тях въдворените работят принудително, главно в пътното строителство.

В Горноводенския манастир, станал концлагер на име "Свети Кирик",  затварят по-образованите комунисти от лагерите "Еникьой" и "Кръстова гора", тъй като те водели просветна работа сред другите интернирани и затова били смятани за по-опасни. В "Свети Кирик" са били интернирани 125 души.  През есента на 1943 лагерът е закрит, но е подновен през март 1944 като женски концлагер. През юли 1944 вече се използва за задържане на съветски военопленници, избягали при конвоирането им към германския тил. Лагерът е ликвидиран след 9 септември 1944 г. След това комплексът запустява.

През 1981г. Съюзът на архитектите в България получава разрешение да реставрира Горноводенския манастир. Изготвен е проект за превръщането му в международна архитектурна академия. След 1985 г. комплексът е използван като почивна и творческа база на съюза на архитектите, а впоследствие се трансформира в 3-звезден хотел отворен за посетители…

Драматизациите вървяха. Нещо твърде необичайно, но симпатично. Децата се стараеха, но като че ли актьорското майсторство  изобщо не е било грижа на режисьорите – сцените бяха съвкупност от механични декламации и твърде изкуствени движения. Трудно ми беше да повярвам, че участието в тези сценки сериозно е вкарвало нови емоции и размисли в душите на невръстните актьори.  

С гръб към камерата, с лице към сцената, на столове седяха трима монаси – вероятно архиереи.  В центъра може би беше пловдивският владика. Вероятно Църквата е финансирала начинанието и децата и техните ръководители сега се отчитаха какво са научили.

…Манастирът  "Свети Кирик и Юлита". Свети Кирик е най-малкият великомъченик в християнството, за когото знам. Най-малкият със собствено житие – тук не броя избити младенци, например в състава на Баташките светци.

Когато при Диоклетиан настанало гонение на християните, овдовялата Юлита, жена от царски род, взела три годишния си син и избягала в Килийския град Тарс. Но и тук не могла да се скрие – била изправена на съд. Отказала да се отрече от християнската вяра. Тогава Управителят отнел детето от ръцете й и  заповядал да я бият с волски жили. Детето започнало да дере с ръчички управителя и да вика "Аз съм християнин, пусни ме при мама!" Управителят се озлобил и блъснал детето от своето седалище. Кирик паднал надолу и удряйки главичката си по каменни стъпала  предал Богу дух. "Виждайки как Кирик пострадал преди нея, св. Юлита се изпълнила с радост и поблагодарила на Бога, загдето нейният син се удостоил с мъченически венец. След много мъки и Юлита била посечена с меч. Това станало в 304 година" (1)…

След около 40 минути прожекцията свърши. Попитах едно момче на предния ред от къде са. Вместо него отговори възрастна жена, седнала до него – "От Белмекен сме.  Тук децата са на лагер."

Пред аудиторията отново се изправи ръководителката, която произнесе  уводните думи. Обясни на учениците колко трудно е създаден този спектакъл – децата са събирани от неделни училища от цялата Пловдивска епархия. Произнесе много ласкави думи за неделното училище в Кърджали, най-голямото в страната – то било посещавано от 100 ученици, които в същност били обучавани в храма "Свети Йоан Предтеча". Завърши с обяснение колко учениците от неделните училища се отличавали от другите деца – те били много по-кротки и по-послушни. Така твърдели техните учители.

Станахме, за да излезем. Изведнъж зад мен, на два – три метра, светкавично се разрази разправия, от която се вцепених.

         - Вие сте пили! Безобразие!

         - Как ще съм пил! Това е бутилка от Кока – кола! – моят приятел Петьо, който шофираше, за да дойдем тук, показваше почти празна пластмасова половин литрова бутилка от кола и гледаше толкова стреснато, колкото не съм го виждал през цялото време на поне десетгодишното ни познанство.

  

         - Как да не сте пили! Та вие миришете на алкохол! Не знам, не знам, как ще ви настанявам! Тук е абсолютно забранена употребата на алкохол! Ако мислите да пиете, направо си заминавайте! – тирадата вече беше насочена и към нас, към мен и жена ми, защото  съвсем се бяхме доближихме.

         - Извинете, - намесих се аз - това е невероятно! Никой не е пил! Та ние идваме от път!

         - Как да не сте! Тук ми мирише на алкохол! Да знаете, сега като ви настаня, ще пратя човек да ви проверява!

Идеше ми да й кажа: "А бе, сестро, а бе, госпожо! Вие знаете ли, че през 19 век в Преображенския манастир са поднасяли на новодошлите послушници кафе и ракия, а Вие тук крещите като на престъпление!". Тя щеше още да се възмути и да попита: "Глупости! В манастир ракия ще поднасят! И то на послушници! Откъде знаете такива небивалици!" Аз щях да я погледна гордо и да кажа: "Вие книгата на Архимандрит Серафим "Схимонах Павел Рилски" чела ли сте? Послушник Павел в 1898 г. с ракия са посрещнали!" Ей този диалог за три секунди мина през главата ми.

         - Алкохол! Безобразие! – с това възклицание монахинята ме върна в реалността.

Бях като ударен с боздуган по главата. Не знаех нито какво да говоря, нито как да се държа. Бях готов да вдигам скандал, ама за какво? Монахинята твърдеше, че й мирише на алкохол и гледаше с презрение Петьо, който нещо се гънеше като средношколец пред побеснял директор. Тъй като се бяхме присъединили към Петьо, вече бяхме заформили група от алкохолици, които щяха по милост да бъдат пуснати да спят в манастира; които щяха да обещаят тържествено, че няма да пият и които по някое време, но непременно съвсем изненадващо, щяха да бъдат проверени и евентуално изловени с пластмасови чаши в ръце и бутилка ритната под някое легло.

         - Не ви ща нито спането, нито манастира! – почти изсъсках и обърнах гръб на монахинята.

Направихме няколко крачки в неизвестна посока, когато до нас се доближи същият мъж от входа.  Беше привлечен от разправията и явно в задълженията му влизаше да бди над реда. Тъй като монахинята се беше отдалечила, нямаше на кого да си изливам гнева, освен на него:

         - Тази луда ли е? Щяла да ме проверява! Та аз съм шейсетгодишен човек! Нормална ли е? Дошли сме тук с добро сърце да видим манастира ви, да останем за една нощ, а какво посрещане! Ле-ле-е-е!

Мъжът гледаше строго, но ми се стори и леко притеснено. В погледа и в стойката му нямаше нито агресия, нито демонстрация на служебно превъзходство. Човекът беше длъжен да дойде и да провери за какво е разправията, поне това излъчваше като внушение.

          - Разбира се, че няма да оставаме! Щяла да ни проверява! Представяте ли си? Ние с жена ми сме журналисти… - това пък как го изтърсих… Почувствах се неловко, защото звучеше като жалка заплаха – А аз пиша книга за манастирите –  с това пояснение сякаш исках да неутрализирам неудачното предупреждение от предходното изречение.

Тръгнахме към изхода. Човекът вървеше с нас и мълчеше.

         - Не се дразнете! Така й се е сторило! – опита се да внесе някакво омекотяване на ситуацията.

Излязохме от манастира и се спряхме  на няколко метра от входната врата.

         - Много особен манастир, - продължавах аз, вече по-тихо и по-внимателно, но с раздразнение, което не беше утихнало напълно. – Бил е концлагер, после резиденция на архитектите, после някакъв бардак!

         - Не бардак! – Дора се опита да ме предпази от началото на нов скандал – Било е хотел и увеселително заведение…

         - Не само това. Било е и дом за психично болни. – изненадващо човекът продължи с биографията на светата обител – имам близка, която е работела тук…

         - Ах, така значи! Не само концлагер, но и лудница е било! – гневът ми  си въртеше вече на свои собствени обороти. Време беше обаче да се успокоя, човекът с нищо не беше виновен.

Извинихме се, ако сме създали неприятности, човекът махна с ръка дружелюбно, качихме са в колата и заслизахме по острите завои към Горни Воден – квартал на Асеновград.

         - Сега ще си вземем хотел. Тук било пълно. А утре, искате ли да дойдем, щяло да има служба с владиката, чух го в манастира, да поразгледаме малко? – попитах аз.

Компанията мълчеше. Почувствах, че съм формулирал някакъв мазохистичен проект.

         - Е, чак на служба… - жена ми наруши мълчанието – можем да се върнем до Аязмото. Видяхте ли колите спрели на стотина метра под манастира на нещо като поляна? Сигурно това е било Аязмото.

Почувствах предложението като деликатен и щадящ отказ.

         - Петьо, ти?

         - Не знам… Само си представям как сме се настанили в манастирския хотел, някой чука, легитимира се като охрана, влиза и ме кара да вървя по права линия или да си пипам носа при затворени очи…

Въздъхнах:

         - Ясно. Няма да има пътепис…

(1) http://www.pravoslavieto.com/life/07.15_sv_Kirik_Lolita.htm

Белащински манастир

Малък, събран, подреден. Изграден на хълм и разположен на две тераси. Алеите старателно изметени; храстите, подредени в шпалир – професионално поддържани. В дъното – растение с огромни, необичайни за нашите ширини, листа. Бананова палма – както научихме малко по-късно. На по-долната тераса са разположени  жилищни помещения и триетажна кула – камбанария.

Пусто е. Няма монахини, нито служители, няма посетители. От тези манастири,с които бързо свикваш и в които лесно постигаш самота. Липсва мащабното, но за това пък уютът е навсякъде. Историята е някак приглушена, за нея трябва да гадаеш, но затова пък ако си религиозен – молитвата и благоговението сами влизат в теб, без да ги търсиш. Външните зидове не приличат на отбранителни съоръжения – те просто отделят манастирската невъзмутимост от припряността на външния свят. Тишината е превъзходна.

На втория етаж се показа монахиня. Ръката ми, която държеше телефона, трепна в готовност и желание да снима, но веднага съобразих, че в много манастири снимането е нежелателно. На входа,в списъка на забранените неща, снимането ги нямаше, но пак не посмях без разрешение. Вече бях преживял  скандали, свързани с фотографското ми любопитство, затова реших да попитам:

         - Извинете, мога ли да Ви снимам?

Прегърбената жена, подпряла се на бастун, явно много стара, повдигна леко глава и отговори на друг въпрос:

         - Няма го ключа в мен, няма го!

Този отговор ми подейства като "Да". Добре, че побързах, защото след секунди сестрата хлътна във вратата, от която излезе.

Трябваше да намеря някого, с когото да поговоря. Имаше интересни исторически факти, свързани с манастира, а твърдението, което прочетох на идване, че черквата не е изографисана разпали въображението ми – стенописите за един православен храм бяха неговата душа. Поне аз така го чувствах. Не можех да си представя православен храм с бели варосани стени, без светии и разказани истории. Така той щеше да прилича на джамия или тюрбе.

Огледах се. На двора, освен нас, продължаваше да няма никой. Обикновено в такива случаи си намирах за събеседник жената, която продава свещи, затова се качих на втората тераса, на която се намираше черквата. И действително, от нея излезе жена, ниска, суха, над шейсетте и с любопитство ни загледа – мен и жена ми. Приближихме се към нея. В тревата на алеята до самата стена на черквата нещо изшава – костенурка.

         - Сега ще видите как ще се обърне и ще тръгне към мен! Аз не я гледам, но тя бърка гласа ми с гласа на жената, която се грижи за нея. Ела, чедо, ела! – повиши тон жената.

И действително, костенурката леко зави и тръгна бавно, бавно, по посока на гласа.

         - Гледаме си я тук! Жива душа е!

Явно бяхме попаднали на спокоен и добър човек. А и в погледа, не само в гласа, имаше приветливост и доброжелателност.

         - Това тук, долу, под нас, чешмата… това ли е аязмото? -  започнах с въпрос,чийто отговор ми се струваше очевиден.

         - И да и не. В чешмата е прекарана лековита  вода, но изворът, аязмото е ей, там! – жената посочи зидана кабинка с масивна врата и бял кръст отгоре, на която с големи букви вертикално беше изписано: "АЯЗМО". На вратата на кабинката беше сложен катинар.

         - И Самуиловите войници на това място ли са си мили очите? – направо хванах "бика за рогата" – бях нетърпелив да започна разговора, заради който главно бях дошъл.

         - Така казват. Болките веднага спрели. Тогава Василий II се разпоредил да бъде построен манастир в чест на св. Георги Победоносец, а българските войници да бъдат оставени да живеят тук и да умрат от естествена смърт.  Разчуло се, от планински села се спуснали хора и създали селото!

Бях щастлив. Пред мен стоеше добронамерена и словоохотлива жена, с която щях да разнищя историята за Самуиловите войници. Нямаше да разчитам просто на табелата на входа на манастира, която разказваше легендата. Разговорът протече гладко, сякаш бях турист, пред който екскурзовод разказва за енти път историята на създаването на светата обител.

         - Преди четири години, в 2014 г. селото е чествало своята хиляда годишнина?

         - Точно така. Белащица е създадена през 1014 г. от ослепените войници на Самуил, след една от най-ужасните и трагични битки в българската история…

         - Аз знам, че след ослепяването войниците са закарани при Самуил в столицата му Преспа…

         - Плиска ли?

         - Не, Преспа! Градът се е намирал на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро. А езерото сега е в Гърция, на границата с Албания. Далеч от тук.

         - Може част от войниците да са закарани там. Тук са докарани пленници при Василий, който е имал резиденция в сегашната Стара Загора и при Никифор, който е разбил българската войска и който е имал резиденция в сегашния Пловдив. Така знам аз…

         - В село Добърско, до Банско - включи се и жена ми - също твърдят, че Самуиловите войници са успокоявали болките си при техен извор…

- Не знам за Добърско. Знам за Белащица…

През съзнанието ми пробяга текстът от информационната табела на входа на манастира. Василий II праща един от своите най-добри военоначалници – Никифор Скифи в гръб на българите. Той успява да ги изненада и да им нанесе съкрушителен удар. Интересното е, че самият Никифор е българин, с рождено име Николай.  Единайсет годишен е заведен от българин в Цариград като роб. Когато побеждава Самуил е на 30 години. Скифи  ослепява пленените българи, после ослепява и брат си, защото се страхувал, че той ще го издаде, че е българин. Майка му Венцислава, тогава на 76 г., когато научава, че Николай – Никифор е ослепил по-големия й син Драгомир , го проклина с думите: "Проклет да бъдеш, сине и да не живееш дълго за това, което направи!". Никифор не се разкаял. Отмъщението дошло – през 1029 г., на 22 декември, бил убит при Беласица планина. Най-отдолу на текста – "Събрал сведенията Георги Лазаров Тотев".

Сериозна информация - обстоятелства, имена, години, дата… Като я четеш, нещо те прерязва – оказва се, че не Василий е "българоубиец", а българин, наше момче. По-страшен от еничар, по-отвратителен от всички предатели на куп в българската история.

…Васил Златарски, големият български медиевист казва друго (1) . Неговият разказ се опира на трудовете на византийските хронисти  Йоан Скилица (1040 - 1101), Георгий Кедрин  (11 век), Йоан Зонара (1074 - 1159) и на византийския писател Кекавме́н ( около 1020 - след 1081). Никой от тях не споменава, че Никифор е българин, което е малко вероятно, ако е вярно.

 Ксифий (а не "Скифи") наистина е пратен от императора в гръб на българите, успява да ги изненада и да ги разбие. Битката е на 29  юли 1014 г. в планината Беласица, южно от село Ключ. Василий подарява пленените войници на Никифор.

 През август самият син на Самуил  ̶  Гавриил - Радомир  убива най-близкия на Василий военоначалник  – солунския дука Теофилакт Вотаниата. Императорът побеснява от тази загуба и заповядва българските бойци да бъдат ослепени. Оставяйки по един едноок на сто, той заповядва да бъдат закарани на Самуил, който по това време вече е в столицата си Преспа. Войниците тръгват в края на август и пристигат на острова на 4 октомври. Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира. Историкът смята, че не е възможно войниците да се били 14 000, това е прекалено голяма численост за средновековна бойна единица. Предполага се, че и цивилни са били ослепени са били.

Други цивилни българи изваждат късмет. Например Василий се отнася великодушно към населението на Мелник. Интересна е и историята на превземането на Мелник. Крепостта била непревземаема, Василий безуспешно я обсаждал дълго време. В един момент решил да прати в крепостта своя "спалник и скопец" Сергий, който бил известен със ораторските си качества. Той влязъл в крепостта, разказал за поражението на българската войска и убедил хората да се предадат. Те така и направили. След отварянето на портите на крепостта и влизането на ромеите, никой от населението не е пострадал…

         - Вие как се казвате? – попитах нашата събеседница.

         - Светла. А вие?

Представихме се.

         - Радвам се, че се запознахме…

         - Преди да се заговорим - продължих аз - на долната тераса, на втория етаж на сградата излезе една монахиня…

         - С бастун ли беше?

         - Да!

         - Това е сестра Ирина. Тя е на 90 години. Вече има проблем със слуха и с ходенето, но се държи.

         - Тя ли е игуменка?

         - Не, игуменка е друга монахиня, тя е на 88. Тук сме пет жени. Три монахини и две, които работим в манастира.

         - Как се издържате?

         - Продаваме свещи, гледаме кокошки, получаваме дарения…

         - През 1014 г. точно на това място ли е построен манастира?

         - Не, черквата, до която стоим, е четвъртата. Ей там, на стотина метра по-нависоко са били строени три черкви и трите са  разрушени от турците. Тази тук е построена през 1838 година. Тогава манастирът е бил на подчинение на Гръцката патриаршия. Български става през 1897 г. Преди да ни го предадат, гърците унищожават всичката литература, която се е намира тук. Изгарят я…

Не ми се подхващаше темата за българските манастирски книги. Много голяма и много болна тема. Нито едно средновековно историческо произведение, писано от българин за България не е останало. Турците ли са ги унищожили, гърците ли, не знаех. А и жената едва ли знаеше. Аз бях питал  историци като Божидар Димитров, мир на праха му, без да получа задоволителен отговор, какво оставаше за жената, която продава свещи в Белащинския манастир.

Влязохме в черквата, купихме свещи, запалихме ги в притвора и влязохме в наоса – в същинската част на черквата. Тук ме чакаше изненада. Стените бяха покрити с прекрасни съвременни стенописи. В меки, свежи цветове, в преобладаващо синьо. Излязох веднага  и изстрелях въпросителна:

         - Стенописи? В специален сайт за манастирите пише, че черквата на Белащинския манастир не е изографисана…

    -  Вярно, не е била до 2002 г. Всички стари опити да бъде  изографисана са се проваляли, заради невероятната влага, която стените на черквата дърпат от земята. Това, което виждате е правено между 2002 г. и 2014 г. Специална ленена импрегнирана тъкан и маслени бои.

         - Невероятно топли са, невероятно красиви… Тук кой служи? Питам, защото монахините нямат право да изнасят служби.

         - Свещеници от близките села. Всяка неделя има служба. Всяка!

Благодарихме за любезното и търпеливо отношение и излязохме. Отидохме до чешмите с лековитата вода и си наплискахме очите. Потърсих костенурката, беше се скрила някъде.

Огледах още веднъж за довиждане тихия, спретнат и гостоприемен двор на манастира и тръгнахме с колата към вековните чинари – някъде наблизо, популярна местна забележителност.

(1) Васил Златарски, "История на българската държава през средните векове, том 1, част първа" изд. Захарий Стоянов, София 2007 г. с.с. 729 – 742.