АДВАЙТА и ДВАЙТА

 Две школи, две перспективи

Малко по малко започнах да разбирам, че Адвайта Веданта и Двайта Веданта не си противоречат. Те просто описват света на различни структурни нива.

Адвайта Веданта е индийски мироглед, според който светът, който човек наблюдава, е илюзия — няма различни обекти, няма отделни същности, всичко е едно. Единственото реално съществуващо е Абсолютът. При Абсолюта няма време и пространство в нашия смисъл — има една вселенска хомогенност.

Двайта Веданта е индийски мироглед, който твърди „точно обратното“ — всичко е структурирано, всяко нещо е различно от другото. Има Бог, има вселенски разум, но има и милиарди индивидуални души, всяка от които е различна.

Паралелност, не противоречие

Всъщност двата мирогледа не се изключват. Те представляват различни „погледи“ към едно и също, видяно от различни перспективи.

 

Аналогията: човешкото и „планковото“ зрение

 Когато човек гледа света, той вижда най-различни предмети — столове, маси, дървета, планини, звезди и прочие. Всяко нещо е различно от всяко друго.

Ако си представим обаче същество, което възприема света с разделителна способност от порядъка на 10 на минус 25-та степен метра, то ще вижда съвсем друг свят:

Няма „тук“ и „там“ — понятието за локалност губи смисъл.

Няма „това“ и „онова“ — отделността изчезва.

Няма „преди“ и „след“ — последователността се разпада.

Хомогенната структурирана празнота

Това същество ще възприема реалността като равностойна празнота, която вибрира навсякъде по един и същ принцип — хомогенна структурирана празнота.

Това е утробата на всички възможности, в която битието пулсира, преди да се превърне във форма.

Празнотата не е просто липса — тя е непроявено състояние с вътрешен ред, симетрии, възможности.

Структурата ѝ е скрита, но присъстваща. Хомогенността означава равнопоставеност на всички точки — еднакво празно, еднакво пълно навсякъде.

 

Една реалност, два подхода

Описанията на света са различни, защото гледната точка е различна — човешка или „планкова“. Но светът е един и същ.

Адвайта и Двайта не се отричат взаимно — те осветяват различни равнища на една и съща Реалност.

 

Слепците и слонът

Както двама слепци до слон: единият го е хванал за опашката, другият за бивника. Спорят, без да осъзнават, че говорят за едно и също — за слон.

 

 

 

Кричимски манастир „Рождество Богородично“

 Кричимският манастир е разположен в Баташката планина на Западните Родопи, на левия бряг на река Въча и на около 4-5 км. южно от Кричим по шосето за Девин. 

Потеглихме към Кричим.

-        И защо точно на 24 май реши да ходим на манастир? 

-        Че какво по-добро мястото да почетеш буквите от един манастир? Българските букви са оцелели в българските манастири… 

В Кричим има два манастира – „Свети безсребърници Козма и Дамян“ и „Рождество Богородично“. В миналото е имало и трети – „Свети Архангел Михаил“, но днес никой не знае точно къде се е намирал. 

Влязохме в двора на Богородичния. Черквата беше заключена; вратата към втори, вътрешен двор -  също. Позвънихме един – два пъти, никой не се обади. Решихме да изчакаме малко повече, преди да звъннем трети път.

…Няма писмени свидетелства кога е построен манастирът. Едни казват – през ІХ –Х век, по времето на Симеон, други - през ХІІІ. Със сигурност обаче е бил разрушаван и опожаряван. По време на Априлското въстание в района са опожарени 65 села, църквите и училищата им са изгорени, олтарите им са срутени, иконите – с избодени очи. ...Освен селата 4 манастира са били изгорени - „Св Теодор" при Перущица, „Паная" и „Св. безсребреници" при Кричим; и „Св. Никола" при Калугерово. Тук под „Паная” от гръцкото „Панагия” се подразбира, че това е манастирът „Св. Богородица. Свидетелството е на американския генерален консул  в Истанбул Юджийн Скайлър, публикувано  във вестник „Зорница”, бр. 35, от 27 август 1876 г..

В много, ако не при всички български манастири, по-стари от три века, човек може да съпреживее башибозушките зверства и трагизма на отношенията между исляма и християнството в онези пет века, които са влезли в учебници под миловидното „отоманско присъствие“. Искаше ми се обаче днес да се върна мислено още по-далеч в миналото. Има достатъчни факти, които говорят, че този район е бил средище на ранно-християнската култура. Най - очевидният и най-значимият са останките от „Червената църква“ – част от раннохристиянски комплекс с манастир близо до Перущица, който се датира в първите години на ІV в….

Във вътрешния двор на манастира, пред който търпеливо чакахме, знаех, че се намира каменна плоча, на която са „изографисани“ два пауна, а паунът е  типичен раннохристиянски символ -  символ на безсмъртие. Тази плоча е интересна с още две неща – в нейния надпис е изсечена годината 1592 и думите „: „От богохранимото село Батак” -  това е най-старото документирано име на Батак. И най-старата ктиторска чешма, установена в България. Исках да видя плочата.

Отидохме пред най-външната врата с идея след секунди да си тръгнем. Щяхме до отидем до другия манастир – „Св.св. Козма и Дамян“, въпреки че не знаех до къде е стигнала реставрацията и дали изобщо е отворен. На вратата беше изписан телефонен номер. Започнах да набирам номера и едновременно с това натиснах за последно звънеца.

-        Да, да, кой звъни? Заповядайте! 

Една жена, средна на ръст, с прошарени коси, но с гладка кожа без бръчки, излезе от притвора и ни погледна въпросително. 

-        Здравейте! Тъкмо щяхме да си тръгваме! Как е дядо Антим? Близък съм с Лидия Иванова (1)! 

Като чу тези думи жената се усмихна широко и очите й заблестяха - разбрах, че „вратите са отключени“. 

-        Дядо Антим е болен. Допреди малко при него беше лекар от Бургас, духовен човек…  Заповядайте, заповядайте! Бъдете ни скъпи гости!

Влязохме в черквата и започнахме с въпросите си..

-        Черквата е строена в началото на миналия век. Иконописите обаче са нови, има още за довършване… 

-        Нали ще може да видим - попитах - чешмата с каменна плоча, на която е изписана годината 1592? 

-        Разбира се! За съжаление тази плоча стои на земята, повалена…Нямаме средства, за да я представим както трябва. Малко знаем за историята на манастира, като не броим легендите. Малко повече знаем за съдбата на манастира след Априлското въстание. 

-        За игумена Нафталим предполагам, че има информация. 

-        Да, той е бил игумен по време на Априлското въстание. Тук е бил обесен.  На няколко езика е било написана присъдата с мотивите. 

-        Е, това се е правело заради чуждите дипломати, за да се знае колко Османската империя е правова държава! 

-        Точно така! 

-        Документирано е, че отец Нафталим се е изповядал пред  митрополит Панарет преди обесването си. За да не разберат присъстващите заптиета какво си казват, изповедта се водела на гръцки език. Игуменът казал, че е осъден на смърт, защото се разкрило, че в манастира три години преди въстанието се е подслонявала хайдушка чета. Войводата пред четниците се именувал Сава, но при изповед пред игумена казал, че кръщелното му име е Гавраил и е роден в Копривщица… 

-        Ама Гаврил от Копривщица е Бенковски! Не съм чувал преди въстанието Бенковски да е бил воевода на чета! 

Жената остави учудването ми без коментар. 

-        Архимандрит Нафталим споделил също, че за да спаси сребро на манастира го захвърлил в изоставен кладенец и го затрупал с пръст. През 1971 г. , при изкопите за построяване на минерална баня край манастира, в кухината на стар кладенец булдозеристът открил сребърни монети. В Пловдивския археологически музей са прибрани 771 големи турски и европейски сребърни монети от 19 век… 

-        Този край е известен с иманярската си страст – прекъснах разказа – май оттогава иманярите не престават да тършуват наоколо… 

-        Казват, че чардаците са на Страхил войвода, тук е обичал да си почива! И че манастирът е било образователно средище и то за свещеници. Нещо като семинария. Манастирът е имал 800 декара земя. 

-        Казахте, че малко факти се знаят за историята на манастира, но има легенди… - тръгнах да търся по-любопитни неща - Една от легендите разказва, че манастирът е бил свързан с подземен тунел с Кричимския дворец… 

-        Нали стана дума за иманяри? Тук продължават да търсят голямо съкровище – в тунел, в пещери… 

…. Още от турско време, старите хора разказват, че в скалите западно от Кричим, близо до манастира, имало скрита пещера, която се отваряла само на Еньовден или по време на пълнолуние, когато светлината падала точно върху един стар кръст, изсечен в камъка. 

Говорело се, че вътре лежи скрито съкровище –  църковни дарове, скрити от монасите, когато по тези земи минали башибозуци. Според легендата, монасите не искали съкровището да попада в ръцете на безбожници – и затова, преди да бъдат избити, заклели мястото с черна молитва, така че да не може никой грешник да го вземе. 

С годините много иманяри се опитвали да намерят пещерата. Някои дори казват, че са виждали светлина да излиза от процепа в скалите, или чували звън на стари монети, но... който влязъл вътре, повече никога не излизал…

Сестра Антония, така се представи жената, беше любезна и търпелива да разкаже за още факти, предположения и легенди, свързани с манастира. 

Настоях да видим прословутата плоча. 

Ако не ми я беше посочила, никога нямаше да се сетя, че стоя пред уникален артефакт. Ако бяхме в Гърция, или във Франция, например – плочата щеше да бъде оградена, осветена, с информационна табела и с всички реквизити на исторически факт, който е ценен и уважаван. Това би била основната забележителност на този манастир… 

След като ме остави да се подивя на плочата сестра Антония ни заведе до един зид и посочи пръстта пред него с думите: 

-        Тук под тези камъни и под тази земя пред зида е открит масов гроб. Вероятно тук почиват избитите монаси след Априлското въстание. Ние, българите, ходим по тази земя и не знаем върху какво ходим… А сега ви каня на обяд! Дайте ми десетина минути да се приготвя!

Влязохме в трапезарията. Дълга дървена маса беше подредена богато – колбаси, сирене, варени яйца, боб и хляб, естествено. Мина ми през ума да си поискам малко манастирска ракия, но чак до там не стигнах. Гостоприемството беше трогателно!

Разговорът продължи с въпроси и отговори за нашия интерес към манастирите, за нашите професии, за това, с което се занимаваме в момента. Плахо и внимателно попитахме кое е накарало жената да заживее в манастир, какво е работила в светския си живот. Знаех, че монасите не обичат да отговарят на такива въпроси. Считаха се за твърде лични, твърде съкровени. По тази тема обаче любопитството ми винаги е било силно. Животът носи много съблазни, голямо разнообразие от случки и хора и постъпването в манастир в моя вътрешен мир винаги е било свързано с драматични обрати в живота.

Сестра Антония след личния въпрос направи голяма пауза. Колебаеше се дали да отговори.

-        Работила съм в Ръководството на въздушното движение! – каза го тихо и веднага се прехвърли на друга тема. 

Благодарихме, изказахме съжаление, че не можем да получим благословия от отец Антим, за когото бях чувал чудесни отзиви. 

Потеглихме към Кричим. 

-        Юрка – подхвана ме Любен - забелязал съм, че почти всеки манастир, който посещаваме, оставя в теб някаква загадка. В Кричимския май загадка нямаше… 

-        Така си мислиш! Обърна ли внимание на онази каменна плоча, захвърлена в тревата, близо до манастирската чешма, на която се пулих поне десет минути? На сайта на Пловдивската митрополия пише, че в камъка на плочата са изсечени следните думи: „…направи се тази чешма в лето 1592 от ктитора Илия“. Този текст беше почти заличен. Снимах го и поисках от Изкуствения интелект, чието зрение е доста по-зорко от нашето, да потвърди, че това е текстът. Той потвърди. 

-        И каква е загадката? 

-        Един каменоделец в България  в годината 1592 никога няма да издяла „1592“. По това време летоброенето не е от Рождество Христово, а от Сътворението на света – това е по византийската хронология.  Според нея Христос се ражда през година 5508. Това означава, че каменоделецът е трябвало да изпише 7100 (5508 + 1592). Следиш ли ми мисълта? 

-        Опитвам се… 

-        Сега към тази забележка трябва да кажем, че това изписване „7100“ е изключено. Арабските цифри на българска земя влизат в употреба през 18 век - това е известно от ръкописи, надписи, грамоти, евангелия и дарствени плочи от периода, поне така твърдят историците. А масовата употреба на арабски цифри се налага едва през 19 век. 

-        Е добре, де! Този Баташки каменоделец каква година е изписал? 

-        Най-вероятно, след като знаем коя година е правена плочата, изписването да е било с кирилски цифри. А кирилските цифри всъщност са букви. За да се четат като цифри, над буквите се е слагало „титло“, една вълничка. Например буквата „З“ – „Земля“ с титло е 7. За да стане 7000 пред нея се поставя специален знак – прилича на наклонено пресечено равенство. След това се добавя 100, което е в същност буквата „Р“ („Ръци“). Така със знака за „по хиляда“+ З+Р+титло ще стане това, което ние знаем като 7100, което пък преведено на нашето летоброене ще бъде 1592. 

-        Ей сега, ми скри топката! 

-        Знам тази система от кирилски цифри, защото съм се сблъсквал с такива манастирски ръкописи. И ако знаеш колко съм се кокорил, докато ми я обяснят! 

-        Загадката става ясна! 

-        Да, загадката е следната: става дума или за фалшификат, или някой е заличавал оригинала, за да изпише нещо разбираемо! Кое е вярно, не знам! 

-        Можем ли да приключим разходката с нещо по-просто? 

-        Може, давай към кричимската пътека, която води до Асеневия камък. На него е изписано „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“. 

…. Този надпис не съдържа конкретна дата. Историците обаче го свързват с похода на цар Иван Асен II след битката при Клокотница през 1230 г., когато Кричимската крепост е окончателно присъединена към българските земи... 

-        Най-после нещо безспорно и ясно! 

Нямах желание да приключа разходката с такава очебийна яснота. Затова добавих: 

-        Съществуват и хипотеза, че надписът може да е от времето на цар Асен I (1187-1196)… 

-        Сега нарочно ли усложняваш нещата? 

-        Без да искам. Просто знам, че Иван Асен II  винаги се титулувал изрично като "Иван Асен" в надписи, грамоти и чужди извори. А на камъка пишело просто „цар Асен“ 

 

(1)   Някои имена в разказа са променени.

 

Говедарски манастир „Св. Георги Победоносец“

 Манастирът се намира  в покрайнините на Говедарската котловина, на около 2 км южно от с. Говедарци, община Самоков, Софийска област. 

6 май, Георгьовден. Осем казана, дълбоки по метър, строени като войници покрай външен зид на манастирския двор, под дървен навес, готвеха курбана. Мъж и жена с копрали (дълги дървени пръти) и огромни черпаци разбъркваха вареното агнешко. Друг мъж хвърляше дърва в огъня под казаните. Гостите бяха поканени на празничната трапеза в 13 часа.

Малък манастир, с миниатюрен двор – пред името на патрона св. Георги Победоносец пишеше „Манастирче“. Черква, до нея сравнително голям параклис, едноетажна сграда с няколко прозореца с решетки и пушещ комин на покрива. На верандата беше поставена маса със свещи.

Загледах двете дървени табели над входа на параклиса. На долната, по-малката, беше изписано „Манастир Свети Георги Победоносец с. Говедарци 1363г. – 1411г.“

Около свещите се суетеше мъж на около 40 години, реших, че е местен и го попитах:

-        Извинете за безпокойството! Какво означават годините, издялани на табелата?

-        За първата година не знам – отговори ми мъжа – За втората – 1411 г. се смята, че това е годината, в която в селото се заселват говедари и в знак на благодарност към гостоприемството построяват първата черква на това място.

… Мястото, на което днес се намира Говедарският манастир, е почитано като свято още от времето на цар Иван Шишман (1350–1395), последния владетел на Търновското царство. По народни предания там е имало оброчно място с каменен кръст, което местните хора пазели като символ на вяра и закрила.

След опожаряването на Рилския манастир около 1411 г., говедарите, които се грижели за неговите стада, се заселват край днешното село Българене (днешно Говедарци) и в знак на благодарност изграждат първата черква върху старото оброчище. Интересно е да се отбележи, че в кратките справки за Рилския манастир като години на опожаряване и разграбване са посочени 1378 и 1833. 1411 г. се среща в по-детайлните и специализирани изследвания, особено когато се разглежда периодът на османските междуособици след смъртта на Баязид I...

-        Добре де, все пак тази 1363 година трябва да има обяснение! – продължих да настоявам. 

-        Не знам… Чувал съм, че тази година някои я смятат за началото на завладяването на България – тогава турците превземат Пловдив, тогава Филипопол. 

-        Да, ама както са изписани годините с чертичка между тях приличат на дата на раждане и дата на смърт. 

-        Май ме хванахте за екскурзовод… Сигурно двама дърводелци са правили табелата и всеки от тях е искал да сложи различна година. 

-        Шегувате се! 

-        Защо пък да се шегувам – в дърводелството сигурно също има художествена измислица, както има в литература… 

Благодарих и се извиних за настойчивостта.

…. Първата черква е разрушена от турците, вероятно през 1667. Едва в средата на XIX век (1848–1855 г.) самоковецът Чакър войвода възстановява храм на същото място. Какво се случва с тази черква няма спомен. През 1941 г., монахинята баба Тодора (с духовно име Теофания) изгражда параклис върху старите основи. Първо го огражда с дървена ограда, а през 1942–1943 г. издига и каменна около святото място. Едва през 1987 г. е построена новата черква, която днес стои в центъра на манастирския комплекс…

От жената, която продаваше свещи, с любезен разпит, научих някои любопитни неща около баба Тодора.

… Историята за баба Тодора, монахиня-отшелница, свързана с Урдиния циркус и основаването на Говедарския манастир, е част от местните предания, които не са широко известни или официално документирани, но се пазят като устна история сред хората в Говедарци и околността.

Родена през 1887 г. във Варна, Теодора (по-късно известна като баба Тодора) преживява лична драма, когато сгодяването ѝ се проваля по вина на родителите ѝ. Това я подтиква да потърси духовно уединение. След като не успява да се установи в Рилския манастир, тъй като е мъжка обител, тя се отправя към Рила планина. Прекосила билото на север и през Урдиния циркус се озовала в дефилето на Урдината река. Там се заселила в малка пещера (около 3–4 м) и заживяла аскетичен живот в пост, молитва и покаяние, по подражание на св. Йоан Рилски.

През този период тя се изхранвала с диворастящи плодове през лятото и с коренища през зимата, понасяйки суровите условия на планината без огън и с минимални средства. След около две години била открита от местни дървосекачи и овчари, които я убедили да слезе в село Говедарци.

В Говедарци Теодора се установява в манастирчето „Света Троица“, където продължава своя духовен живот. След това, след видение Богородично, построява параклис с помощта на селяните и се грижи за него до края на живота си. Сестра Теофания  доживява до 72-годишна възраст, като се представя в Господа през 1959 г…

Празничната света литургия започна в 10 часа. Малката черквичка беше пълна, главно с млади хора. Свещеникът с топъл и плътен глас водеше богослужението, а на катедрата на клироса две жени пееха тропарите. След песнопението „Като освободител на пленници, защитник на бедни, лекар на болни и поборник на царе, великомъчениче Георги, моли Христа Бога да спаси нашите души“ отецът изчете диптиса, списъка с имена за здраве и спасение на живите и за упокой на душите на починалите.

По време на службата забелязах едно подреждане на иконите на иконостаса, което не отговаряше на канона. По принцип в дясно от царските двери (от гледна точка на вярващите, гледащи към олтара) стои иконата на Христос. В дясно от нея би трябвало да е иконата на Йоан Кръстител. Вляво от царските двери трябва да е иконата на Света Богородица, а в ляво от нея иконата на патрона на Храма, в случая иконата на свети Георги. Така е по канон. В тази черква обаче иконата на патрона беше в дясно от тази на Христос, на мястото на иконата на Йоан.

Знаех, че това изключение се прави, когато иконостасът се изработва по време на война – тогава има практика вдясно от Христос да се поставя светец – войн. Случаят обаче не беше такъв.

След като службата приключи попитах за това несъответствие мъжа, който помагаше на отеца  - подаваше му диптиса и кадилницата, със сигурно клисаря на черквата.

-        Отгоре ни наредиха. Преди година – две беше. То и в селото в черквите също направиха това разместване. 

-        Обясниха ли защо? 

-        Не съм чул обяснение.

Разбира се, тези отговори не ме удовлетвориха. Попитах и отеца, като му разказах какво ми е казал клисарят.

-        Не е вярно. Аз съм тук от 13 години и иконостасът винаги е бил с тази подредба. 

-        Все пак, защо тук канонът е нарушен? 

-        Силни думи… Да,  такива размествания не са част от официалния канон на православната църква, но се допускат в определени случаи, особено когато отразяват местни традиции или исторически обстоятелства. Това разместване се среща  в народната и църковната практика понякога, особено когато храмът е посветен на воин-светец. 

Благодарих на отеца за търпението и постояхме десетина минути на двора на манастира. 

Решихме да не оставаме на манастирската трапеза. Друга ни чакаше – с много приятели и роднини на нашите домакини. На поляната пред манастира бяха насядали хора. Истинско лято – топло, свежо, искрящо. Пролет вече почти нямаше. За мое голямо съжаление.

Жаблянски манастир

 Жабленският манастир е разположен в Конявската планина, на 2 км.  южно от с. Жабляно, на 6 км източно от гр. Земен и на 65 км югозападно от София. 

-        Днес защо тръгваме към Жаблянския манастир? – попита Любо – Нали беше решил да ходим в Араповския, близо до Асеновград? 

-        Защото ми е разколно! 

Намеквах за скандала, който преди дни се заформи в Българската православна църква. Трима митрополити (Пловдивски, Старозагорски и Доростолски), под ръководството на вселенския патриарх Вартоломей, отслужиха в Истанбул служба заедно с представители на неканоничната Православна църква на Украйна (ПЦУ). Руската православна църква веднага реагира с решение повече да не влиза в общение с тези наши митрополити. Това си беше начало на разкол – и в БПЦ и в цялата православна общност.

-        Жаблянският манастир за мен е символ на разкол.

… През 1992 г. манастирът напуска БПЦ и се присъединява към Българската православна старостилна църква. През 2005 г. обаче  напуска и БПСЦ, като става подведомствен на Църквата на истинно-православните християни на Гърция (Синод на Калиник). През 2020 г. БПЦ успява да си върне Жаблянския манастир. И в основата на цялото това митарство под различни „шапки“ е схиархимандрит Касиан… 

-        Моля ти се, само за този Касиан не ми говори – тонът на Вили стана войнствен.

-        Добре де, знам че не понасяш разколниците, ама този Касиан е много интересна личност.. 

-        Че какво толкова му е интересното? 

... Схиархимандрит Касиан, роден през 1951, завършва три висши образования – геофизика, приложна математика и богословие. Отказва да сътрудничи на Държавна сигурност. Отказва да учи богословие в Москва.

 

Замонашва се през 1981 г.  Възстановява Жаблянския манастир със собствени финансови средства и създава скотовъдно и земеделско стопанство. 

С няколко послушници и монаси схиархимандрит Касиан започва да строи манастир „Благовещение на Пресвета Богородица“ върху наследствени земи до с. Копиловци, недалеч от Кюстендил. Средствата набавят сами с обработване на земя и отглеждане на зеленчуци, плодове и поддържане на рибарник над с. Трекляно. Продукцията, която създават продават на пазара..

Схиархимандрит Касиан ратува за възстановяване на раннохристиянската православна църква, такава, каквато е била според него и според неговите сподвижници по времето на цар Борис Покръстител. 

Бил е игумен и на Копиловския и на Жабленския манастири… 

-        В интерес на истината, Вили, един от мотивите ми да тръгна към Жаблянския манастир е да разбера нещо повече за съдбата на Касиан… 

-        Край него нищо друго освен скандали, Юрий! Помня какви доноси избълва срещу дядо Максим, патриарха, веднага след неговата смърт. Тогава светкавично публикувах убийствен материал срещу Касиан. 

-        Къде и кога си го публикувала? 

-        В „Дума“ естествено, през 2012 г. 

-        Когато му бях главен редактор.. Ами, като пускам такива хулигани като теб, как няма да ме изгонят.. 

Любо се намеси и смени темата като продължи да си изяснява видимата неустойчивост на маршрутните ми намерения:

-        Веднъж нали пак бяхме  тръгнали към Жаблянския манастир, но свърнахме към Земенския… 

-        Да, бяхме тръгнали… през зимата…в последния момент реших да не рискуваме – тъй и не можах да разбера дали пътят до Жаблянския е проходим. Един ми казваше „да“, друг ми казваше „трудна работа“. Трети ме съветваше да търся мощна и висока кола, защото с моята мижава Фабия нямало да стане… В същото време чета, че пътят е ремонтиран и че манастирът е достъпен с кола. 

-        Значи днес си куражлия, защото е лято, така ли? 

Както бях куражлия, така и оставихме колата някъде по пътя – острите камъни и дупките ми правеха категорични предупреждения. Затова пък юнският ден за цял час ни предложи баири и  30 градуса на сянка.

Манастирът се появи. Въздъхнахме с облекчение. Още щом прекрачихме портата някакво куче се втурна към нас с хъс и  с неясни намерения, но щом дойде легна в краката ни и започна да върти опашка. „Дотук добре!“, казах си. Второто впечатление беше политическо. Основната сграда беше боядисана в синьо и жълто. „Малее, ако политкоректността и тук е прогизнала, Бог да му е на помощ на православието!“

От сградата излезе и тръгна към нас един монах. Поздрави ни с „Христос возкресе!“ Висок, строен, приветлив, с дълга прошарена брада, някъде около петдесетте. Благослови ни.  

-        Заповядайте в църквата, запалете си по свещ! 

-        Благодаря Ви! Ще дойдете ли с нас? Ще ни разкажете ли нещо интересно за манастира? – общо взето винаги започвах с този въпрос, когато почувствах отзивчивост. 

-        Разбира се! С какво дойдохте? 

-        С кола до някъде, след това един час туризъм! 

-        Сигурно сте жадни! Елате да ви налея студена вода от аязмото! 

Точно под една висока отвесна скала беше построена белосана  къщичка с дървени покрив и врата, на която беше поставена табела „Аязмо“.

Влязохме, чухме ромон, но чешма не видяхме.

Монахът забеляза учудването ни:

-        Няма чешма. Има поточе. На това място е имало дървена черквица и поточето е извирало в олтара! Дайте си шишетата, ще ви налея, ей с този черпак!

Водата наистина беше разкошна, а жестът на монаха беше много мил.

На стената забелязах отпечатан текст на Константин Иречек.

Монахът улови погледа ми:

-        Това е пътепис на Иречек за Жаблянския манастир. Жаблянчани много се гордеят с него…

Влязохме в черквата.

Отецът започна разказа си:

-        Не е известно кога е основан  Жаблянския манастир „Свети Йоан Кръстител“. Знае се обаче, че тук е съществувал средновековен манастир. Местното предание разказва, че през 1870 един младеж е сънувал сън – „Тук е имало манастир и той трябва да се възстанови!“. Разказал  на съседите си. Те му реагирали със: „сънувал си глупости!“. Момчето се амбицирало, започнало да копае и изкарало основи на черква. Тогава цялото село се ангажирало и построило манастир. През 1879 г., след Освобождението, тук идва Аверкий Постоянов. 

   …От 1879 г. до смъртта си през 1881 г. игумен на манастира е Аверкий Попстоянов, роден през 1803 г., виден педагог и деец на църковно-националните борби, създател на революционен комитет, съратник на Левски. Погребан е до черквата. На гърба на паметника са издълбани негови стихове под заглавие "Надгробник". Училището в град Рила е на негово име…

След разказа за игумена – революционер отецът продължи:

-        Храмът е завършен през 1884 г.. Царският ред икони са от тогава. Най-долу в златната рамка си стоят ктиторските надписи кой от къде е дарил – хора от Радомир до Трекляно. Когато Иречек идва тук, заварва един монах, който подвързва църковни и училищни книги на цялата Кюстендилска област. През 60-те години тук идват три монахини – техните гробове са в манастирския двор. Благодарение на тях по комунистическо време манастирът остава единственият действащ манастир в Пернишко. В началото на 80-те манастирът е поет от Касиан, като БПЦ официално го назначава.  След 1992 г. започват  митарствата Касианови под шапката на различни синоди. През април 2020 г. самите монаси махат Касиан като игумен. Междувременно БПЦ възстановява правата си върху Жаблянския манастир и предлага на Касиан да го върне като игумен при условие, че при служба споменава патриарха. Касиан отказва. През 2022 г. някакъв неизвестен синод ръкополага Касиан за епископ. 

-        Добре, де, какво става със старостилците, при положение, че БПЦ си връща управлението? – попитах. 

-        Сега старостилните монаси са отсреща на другия баир, от другата страна на селото, през реката, купили са си земя и си направили едно стопанство, което наричат манастир. Сложили са му надпис  „Православен манастир с. Жабляно“. Произвеждат овче кисело мляко без да гледат овце – чудо някакво! – иронията беше неприкрита - Имат нещо като параклис. Преди две седмици идваха, питам ги от кои са, на кой синод са подчинени, те „мрън-мрън“. Не ми стана ясно. 

-        В разни пътеписи пише, че Жаблянският манастир продължава да произвежда и да продава… 

-        Не е вярно. Това е стара информация... Хората бъркат нашият манастир с онзи, самозвания…

В черквата нямаше стенописи.

-        Никога не е имало, поясни отецът.

На допълнителни въпроси за Касиан нашият домакин беше лаконичен, явно нямаше желание да обяснява. Разбрахме, че Касиан водел в момента някакви дела с други монаси, разправия някаква, свързана с Копиловския манастир.

-        Елате да ви почерпя по един чай от нар! Да се качим горе на верандата!

Разговорът на чай продължи повече от час. Докато разговаряхме към нас се присъедини млад човек, дошъл да помага на монаха за разни неща.

Опитах се да разбера как и защо отецът е станал монах. Само допреди няколко години е бил в светския живот. През 2020 г. става послушник, а днес вече е игумен. Твърде начетен, с бърза реакция по най-различни  светски теми. Нямах чувството, че е откъснат от света. Опитах се да поставя въпроса заобиколно и внимателно:

-        Всеки, който става монах днес, в България, има интересна история…

Игуменът се усмихна, втренчи поглед някъде надалеч и отговори не по-малко заобиколно без да даде отговор на истинския ми въпрос:

-        Всеки монах има своята уникална история. Не съм срещал една с друга да си приличат…

Сред разхвърляния, приятелски, разговор за толкова много неща – за разликата между чая от нар и каркаде; за кучето, което ни връхлетя пък легна добродушно в краката ни; за майка му, която лаеше ожесточено, сякаш всеки момент щеше скъса синджира; отново за Касиан, после за Никанор, днешния игумен на Гигинския манастир; за проблемите на православието у нас, за живота в това трудно достъпно място, за мен все пак специална тема си беше опасността от разкол.

-        Добре де, ако утре пловдивският митрополит Николай стане патриарх (1) и при тази реакция на Руската църква на Истанбулското общение с украинските разколници,  какво ще се случи?

Вили:

-        Руската православна църква може да скъса отношенията си с нас. Тогава обаче не Руската църква ще се окаже в изолация, а българската. Те си мислят, че ще вкарат в изолация Руската, но те сами ще се вкарат в изолация.

Отецът:

-        Да де,  ще се отделят пет човека от селото и ще изолират цялото голямо село.

Темата продължи с  правилата за признаване на автокефалността и с въпроса кой кого признава или не признава.

Някъде към края на разговора не се стърпях и включих политическото си възмущение, като се опитах да  му предам кротък вид:

-        Отче, сградата, на чиято веранда си пием чая, е боядисана в синьо и жълто. Като я гледам, не видях надпис „Слава Украине!“, но си помислих да не би да сте решили боядисването в правилната прогресивна посока? 

-        И-и-й, ама и ти си един политически увреден! – измърмори Дора. 

-        Ами, да! София ми дава достатъчни основания за тази увреденост!

Игуменът се разсмя:

-        Не, сградата е боядисана през 2020 г.. Отец Никанор избра тези цветове. 

-        Добра интуиция е имал! – не се предадох аз.

Когато станахме да си тръгваме, игуменът предложи да ни закара, заедно с момчето, до мястото, на което си оставихме колата. Дора и Вили се качиха при монаха, а аз и Любо при момчето. От Бога ни дойде тази помощ – приключението щеше да бъде пълно, ако трябваше в този пек да извървим още веднъж „килима“ от камъни и дупки.

Когато си взехме колата, и тръгнахме по нормалния път, спряхме пред моста, за който толкова живописно беше разказал Иречек.

На един голям камък беше изсечен барелеф на Константин Иречек, а под него издълбан на каменна плоча следният текст:

„ТУК, НА ТОВА МЯСТО,

30 август 1883 г. 9 часа и 10 минути

Проф. КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК,

министър на просвещението

преди да тръгне към Жаблянския манастир

ПОХВАЛИ ЖАБЛЯНЧАНИ ЗА ТЕХНИЯ

СЪВЪРШЕННО ДОБЪР МОСТ“ 

Под нея, на друга каменна плоча бе изписан най-известният текст на Иречек:

„Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че можем да правим всичко от нищо“

Е, жаблянчани бяха спестили последното изречение от този знаменит цитат: „. ... За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.” (1881 г).

Не всички исторически текстове трябва да се помнят. 

  (1) Разговорът е на 8-ми юни, преди Светият синод да определи кои трима митрополити ще се състезават за патриаршеския престол. На 20-ти юни тримата избрани бяха Врачанския Григорий, Видинския Даниил и Ловчанския Гавриил.

Уроците на дядо: "Духовната крепост"

  В девети или в десети клас, не помня вече (1973/74 г.), на Учителски съвет внесоха предложение за намаляване на поведението ми. В онези години в средното училище дисциплината беше много сериозна и намаляването на поведението беше голям резил. Освен излагация в очите на всички възрастни, намаляването на поведението беше и изпитание. Учителите започваха да те гледат доста по-строго и придирчиво от обикновено и малките провинения, които по-принцип  бяха подминавани, можеха да се превърнат в проблем.

Причините за стоварването на тази педагогически удар върху мен бяха няколко накуп – нарушаване на вечерния час, неуниформено облекло, цигари и алкохол. Имаше някаква градска учителска хайка, която ме заклещи към 11 ч. в някакво заведение, с чаша водка в ръка и цигара между зъбите, провери документите, установи къде уча и направи доклад до директора на Френската езикова гимназия, с препоръка естествено да ми бъде намалено поведението с предупреждение за изключване. Директорът, който по-принцип се отнасяше много мило, дори приятелски с мен, след докладването на жертвите на хайката, се е опитал да омаловажи провинението ми, обяснявайки, че това ми се случва за пръв път, но към мен учители повдигнали ново обвинение - бил съм се държал надменно, а това в отношенията „ученик - учител“ било недопустимо. Аз нямах спомен за надменност, но двама от учителите безкрайно ме дразнеха с високомерието си и аз от време на време си позволявах реплики, които явно са дали основание за разгромяващата квалификация.

Ситуацията беше отвратителна. Към тези двама учители, които допълнително ме бяха натопили, изпитвах гняв. Изобщо не бях сигурен, че ще мога да скрия този гняв и се опасявах, че мога да попадна във въртележка с непредвидим край. От татко и майка ми беше крайно неудобно – знаех какво им причинявам. Особено на майка, която беше учител в друго училище. Изпитвах и страх – изобщо не бях сигурен, че мога да променя поведението си на 180°, за да издържа карантинния период на едно примерно поведение. В по-голям капан не бях попадал. Трябваше с някого сериозно да обсъдя ситуацията. Нито майка ми, нито баща ми ставаха за това. На мен ми беше необходим равностоен диалог, а не възпитателни лекции. Баща ми се задоволи с „Натискай си парцалите!“, а майка ми даде железни наставления за превръщането ми в херувим.

Един петък вечерта тръгнах за село с влак, пътуващ за Русе, който за 7 часа щеше да ме достави при дядо. В неделя по обед щях да взема обратен влак за Стара Загора.

Оставих сериозния разговор за обяда. Баба беше заклала кокошка, сготви я, а дядо сложи на масата традиционните шише ракия и вино.

Разказах му цялата отвратителна ситуация, като не спестих нито едно чувство, което ме беше връхлетяло.

          - Гняв, казваш! Неудобство, казваш! Страх, казваш!  - тонът му уж беше строг, но по лицето му плъзна усмивка.

Подразних се, въпреки че усмивката му беше дискретна:

          - На чужд гръб и сто усмивки са малко!

Дядо не обърна внимание на язвителната ми бележка. Прибра усмивката и напълно спокойно взе да говори:

          - Нищо особено не се е случило. Когато губиш не знаеш какво печелиш…

- …И когато печелиш не знаеш какво губиш! – довърших поговорката.

-  Точно така!  Такива ситуации са златен шанс да погледнеш в себе си. Гняв ли? Много ти е силно егото, момче! Смири го малко! Има си йерархия и ти трябва да я приемаш!

- Прекомерното самочувствие, а понякога и ироничните подмятания, на тия двама даскали ме унижават!

- Не бъди толкова зависим от външните оценки! Майка ти и баща ти те съветват да промениш външното си поведение. Аз те съветвам да промениш нещо вътре в себе си. Никога нищо не става просто изведнъж! Използвай обаче такива ситуации, за да пренастроиш някои неща в душата си! Естествено трябва да знаеш какво точно и в момента точно това започвам да ти обяснявам.  Не трябва външните оценки да се превръщат във вътрешни оценки. Някой те погледнал иронично и ти в този момент започваш да се чувстваш нищожен. „Аз“ -ът, Его ти е силно, то се сблъсква с силното усещане за нищожност и при този сблъсък се получава експлозия от гняв! Първо не си толкова велик, бъди сигурен! Смали малко Егото си. Чуждата ирония си е чужда оценка, няма защо да изпитваш чувство на нищожност. Когато и двете величини са малки, сблъсък няма. Ако психичната ти стена е здрава тази ирония ще се счупи в нея! Тогава няма да има никакъв гняв!

- Гневът се ражда светкавично! – какво мога да направя, запротестирах. А и какво толкова лошо има в гнева?

-  Много лошо има. Гневът те кара да страдаш! С него ти се самонаказваш, с него ти се самобичуваш! И по-важното - ако си му подвластен, ти ставаш елементарен! Освен това, гневът замъглява съзнанието. Започваш да виждаш по-малко неща! Започваш да разбираш по-малко неща! И с това ставаш елементарен. Човек трябва да бъде на нивото на сложността, която Бог е вложил в него! Знай, че винаги трябва да уважаваш Твореца! Това е човешкият път. Ще ти прозвучи помпозно, но това е Пътят, който е даден на човека, за да се доближава до Бога…

След тази тирада, дядо млъкна. Аз също мълчах. Погледът му говореше, че подбира думите си или се чудеше как да ми каже това, което искаше ми каже.

          - Има едно монашеско понятие – „безчестене“. То се отнася за всички, не само за монасите. Човек трябва да изгражда в себе си абсолютна устойчивост на обиди, на унижения. Не става дума да не им обръщаш внимание! Става дума за това, че човек не трябва да допуска да го разклащат, да го смаляват, да го правят елементарен! Това, как ще реагираш външно на обидите и униженията, е друга тема. Христос е бичувал търговците в Храма не като първична реакция на гняв, а защото е трябвало да даде урок, за да каже нещо, да утвърждава някаква ценност.

          - Ти пък откъде знаеш, че Христос не е изпитвал гняв?

          - Дадено ми е да знам! Освен това цялото му известно поведение, всичките му думи, не оставят място за гняв или чувство на обида, или чувство на унижение!

          - И какво? „Безчестене“… Да бъда без чест, така ли?

          - „Честта“ е качество, което се поражда във взаимоотношенията ти с другите. Честта винаги най-напред е външна оценка за теб. За Робинзон Крузо понятието „чест“ е неприложимо. Той не може да бъде „безчестен“, защото няма спрямо кого да бъде „безчестен“. Обикновено ти държиш на тази външна оценка и гледаш с поведението си да я подкрепяш, да я оправдаваш. Скъсай с тази зависимост! Отговорен си само пред Бога! А ако си безбожник, бъди отговорен само пред собственото си разбиране за добро и зло! Не позволявай някой да ти налага кое е добро и кое е зло!

          - Май някъде съм срещал из твоите книги това „безчестене“…

          - Може, някъде в текстове за „юродивите“. Знаеш ли кои са „юродиви“? Това са отдадени на Бога, които не само не се съобразяват с хорското мнение, но постоянно го предизвикват! Те постоянно си навличат укорите, иронията, опита за унижаване! И знаеш ли защо го правят? Защото се стремят да станат абсолютно независими от чуждата оценка! Това е изграждане на психологична стена, това е изграждане на психологичен дом, в който ти се безспорен господар, непоклатим в своята устойчивост!

          - Подскажи ми някакъв пример!

          - Без да подбирам много – Симеон Юродиви. Влизал е в църквата, гасил им свещите, замерял там хората с орехи… На пазара на търговците им събарял масите… И много често е ял бой!

          - И ти ми го даваш за пример за поведение! – бях шокиран.

          - Юродивите сами предизвикват върху себе си страхотни унижения, за да смалят Егото си, да го овладеят, да станат независими от него! Юродивият смачква в себе си всяка горделивост! Това е крайна форма на аскеза! И не мога да го препоръчвам на никого. Юродивостта е безкрайно трудна дори за монаси, които са се отдали на любовта към Бога. Давам ти краен, крещящ пример за изграждане на независимост от материалния свят!

          - Дядо, много се отдалечихме от моя проблем!

          - Не сме се отдалечили! Приближихме се! Използвай тази ситуация, за да работиш върху себе си! Ситуацията ти е трудна, но много благоприятна! Учи се да не допускаш външните оценки да те травмират! Изграждай независимостта на духа си! Когато успяваш, ти ще тикаш в миша дупка гнева си, постоянната склонност да сипеш укори, злопаметието си! А и страха си, защото страхът винаги е силна зависимост от външни ситуации, които не харесваш! В подобни ситуации човек има възможност да атакува наведнъж много от лицата на своята греховност!

          - Ама това „да се боря със своята греховност“ изобщо не ми харесва като постановка!

          - Добре, ще го кажа на твоя език – изграждай способността си да бъдеш щастлив! Защото вътрешната сила да не те мачка света е щастие!

          - Вътрешната… А външно?

          - Не бъди „юродив“, защото това няма да е по силите ти! Леко се затвори в себе си и недей много да „мърдаш“! Не им давай поводи да трупат нови оценки и нови квалификации! И не разглеждай това поведение като примиряване! Защото ако поставиш на себе си оценка „примирявам се“, това е ново връщане на зависимостта ти от външния свят!

          - Толкова много неща каза, а татко май каза същото с едно изречение „Натискай си парцалите!“

Дядо избухна в смях. Смехът му беше толкова заразителен, че и аз се разкикотих неистово.

          - Да, да… външно моето и това на татко ти много си приличат! Само, че разликата между тях е от земята до небето! Той ти говори за подчинение на външния свят, аз ти говоря за изграждането на вътрешните ти брони!

          В този момент телефонът звънна. Беше майка ми.

          - Юрка, как си моето момче? Получи ли съветите на стареца?

          - Да, майко! Каза ми „да си натискам парцалите“!

          - Ей, чудесно! Баща ти и дядо ти… Веднъж и те да са на едно мнение!

Предадох думите на майка ми и това много развесели дядо. След миг отново стана сериозен.

          - Сега, момчето ми, ще ти кажа най-главното! Повечето хора преценяват нещо което им се е случило по очакваните последствия. Ако спечели шестица от тотото може да си купи апартамент. Ако му изгори къщата, ще остане на улицата. Ако сгафи нещо много яко в службата, могат да го уволнят. Твоята ситуация е от този порядък. Трябва да се научиш да оценяваш нещо, което ти се е случило, по това, какви възможности ти предлага да погледнеш в себе си. И да пипнеш нещо в себе си. Доброто да усилиш, лошото да намалиш. Една ситуация е като обикновено стъкло пред теб. Друга е като огледало. И огледалата са с различно качество. В едните се вижда мътно, в други се вижда ясно, ярко, прекрасно. Това, в което си попаднал и за което идваш да ме питаш, е много добро огледало. Оцени го! Разгледай го! Зарадвай му се! И проучи внимателно образа отсреща. И това, което не ти харесва – опитай се да го поправиш. „Среши се“, „обръсни се“, така да се каже!

          - Ама, последствията са си последствия! – опитах се да го апострофирам.

          - И последствията ще са различни – зависи как използваш „огледалото“! Недей гледа толкова втренчено в бъдещето! Него го няма! Има настояще, с него се занимавай!

          - Добре де, в крайна сметка как да постъпвам в тази ситуация?

          - Външно си „натискай парцелите“! Вътрешно нека нещата в теб да  заврят, да заклокочат! Да те пречистят, да те направят по-силен и по-независим!