Пътят от Мелник към Рожен е особен – имам чувството, че се намирам в непозната България. Мелнишките пирамиди, изваяни сякаш от дете – великан докато си е играело в мокър пясък, са се строили покрай тесния асфалтов път като почетна стража. Формите са различни – стени, кули, гъби. Уж са от пясък, но не се ронят. По върховите части, незнайно как, са израсли дървета.
Манастирът е на едно възвишение
над селото, притихнал сред лозята и тревите. Пристъпваш прага и първото чувство
е на тишина. Тишина, която не е празна – тя не е отсъствие, а присъствие.
Манастирът е просторен, но не е
показен. Тих, подреден, цялостен, завършен. Липсва натрапчиво самочувствие.
Настилката от камъни е необичайно неравна, сякаш настоява да не бързаш, да
внимаваш за всяка своя крачка. Монаси не видях, но монашеската грижа е във
всичко - в равните линии на чимшировия плет, в чистотата на каменните пътеки, в
строгата простота на дървените чардаци – сякаш всичко е подредено не само за
око, а и за молитва.
…Историята на Роженския манастир
е дълга и неясна като самите пясъчни пирамиди, които го пазят. Точната година
на основаването му не е известна, но името му се среща още в XIII век в бележка
към един гръцки ръкопис. Главната църква, трапезарията и жилищните сгради,
които виждаме днес, са от XVI век. А вътрешната украса на храма е завършена
през 1732 г., във времето на константинополския патриарх Паисий II и на мелнишкия митрополит Антим.
Дълги години, по време на
османското робство, манастирът е бил подчинен на гръцкото православие – метох
на Иверския манастир в Света гора – Атон. Едва след Балканската война, през
1912 г., отново става български, а спорът за собствеността му е решен
окончателно през 1921 г. в Хага.
През втората половина на XIX век
манастирът се превръща и в убежище на революционери. В тези килии са намирали
подслон войводи от ВМРО, а съвсем наблизо е гробът на Яне Сандански…
И Роженският манастир удовлетвори
моята страст - когато посещавам манастир винаги търся в него нещо уникално. Не
беше трудно да намеря.
Витражите от венецианско стъкло
са уникални. В България изобщо няма такива, а и за Балканския полуостров от
началото на XVIII век
са единствени. Тези витражи хвърлят мост към католическата архитектурна
традиция на витража, позната в катедралите на Западна Европа. Интересното тук
е, че роженските витражи не са копия на западните, а съчетават католическото
влияние с местните традиции. Роженските витражи носят флорални мотиви, които са
много характерни за изработването на българските иконостаси.
Как идва това венецианско стъкло
в роженската черква? Може би по същия начин, по който е дошло и в Кордопуловата
къща – най-голямата възрожденска къща на Балканите. Вероятно същите търговци,
производители на вино, които са търгували с Венеция и Франция, са поискали
изработването на витражите и за черквата.
Най-вероятно обаче обработката и
сглобяването на самите витражи да е станала тук, от местни майстори. Това обяснява защо витражите изглеждат различно от западноевропейските –
не са с изобразителни сцени като в катедралите, а по-скоро орнаментални,
геометрични, цветни пана, които се вписват в православната среда. Няма друго
такова място на Балканите – едно чудо на красота, в което Западът и Изтокът се
прегръщат в молитва.
Разделям се с витражите и бързам
да видя нещо друго уникално – чудотворната икона на св. Богородица, поставена
на видно място в храма, монтирана на богат специален за нея иконостас. Тази
икона е поръчана в Иверския манастир на Света гора от кожарския еснаф в Мелник.
В Иверския манастир, основан от
грузински монаси през X в., се пази една от най-почитаните икони на света –
Богородица Портаитиса (Вратарница). Името ѝ идва от това, че според преданието
иконата „застанала“ до портите на манастира и оттогава там е нейното място. Тя
е „Пазителката на портите“. Копия на тази икона са разпространени из целия
православен свят. Роженската Богородица Вратарница е едно от най-известните
такива копия у нас. Годината, изписана на иконата, е 1790.
Роженската икона е единствената
по рода си в България върху желязна основа. Изографисана е на грундиран железен
лист – така нареченото „светено желязо“.
Преданията за нейни чудеса разказват
за много семейства, които не са можели
да имат деца и са се сдобивали с рожби
след молитва пред иконата. Вярващи споделят също, че покланянето пред иконата
им носи дълбока вътрешна промяна, възстановява вярата и променя живота им.
Заставаш пред лицето на
Богородица и внезапно тишината става плътна. В този миг храмът вече не е музей,
не е паметник, не е старина. Той е дом. Дом на молитвата, на надеждата, на
упованието.
Стенописите са впечатляващи. В
първоначалната украса от XVI век са запазени стенописи в олтара и в притвора.
През XVIII век (1732 г.) е направена втора голяма живописна програма – тя
покрива цялата вътрешност на храма. Така се получава усещането за „плътност“ –
където и да погледнеш, има образ.
Трапезарията на манастира също е
много интересна. Тя е една от добре запазените у нас (заедно с тази в
Бачковския). Трапезарията е удължено, сводесто помещение, в което има каменна
маса, изградена от зидария и облицована с каменни плочи. Дължината на
масата е над 10 метра. Това е типичната
„манастирска маса“ за обща трапеза, символ на братството и киновийния живот
Трапезарията е изографисана по светогорски обичай. Забележителен е
стенописът „Пахомий и Ангела“. В област на име Памена до Нил един ангел се явил
на Пахомий в образ на отшелник, дал му устав и му казал там да построи
манастир. Между 318 и 323 г. светецът основава в Тавена (Табениси - близо до
днешния Луксор), на брега на Нил първия манастир. Неговата заслуга е, че
въвежда правила за общ живот: обща молитва, обща трапеза, труд, послушание към
игумена. Това е киновийното (общежитийното) монашество – за разлика от
предишното отшелническо, при което монасите живеят сами. Затова Църквата го
нарича „родоначалник на общежитието“.
В първия манастир Пахомий създал
над сто килии, но мрежата от обители, които основал по бреговете на Нил,
достигнала 14 000 монаси в годината на смъртта му.
Излизам от манастира, като не ме
напуска чувството, че съм пропуснал неща, за които съм чувал - стенописът с
Лествицата на св. Йоан Лествичник – от различните ѝ стъпала падат монаси, а
всяко стъпало олицетворява монашеско достойнство: безгневие, безстрашие,
незлопаметност, незлословие, мълчаливост, нечревоугодие, несребролюбие… Или пък
стенописът на Христос на трон с надпис 1597 г. – датиране, която няма как да е
автентично. В края на XVI век годините са се броели не от Рождеството Христово,
а от Сътворението на света. Тогава би трябвало да е изписано „лѣто 7105“.
Следователно надписът е или по-късна добавка, или свидетелство за преизписване.
На няколко метра извън манастира
е гробът на Яне Сандански. На плоча са записани следните думи на Яне: „Няма
да се спра и пред най-страшните терористични действия, за да извоювам
съкровената си мечта – свободна българска Македония“. Някой яростно се е
опитал за заличи „българска“.
Гледам тази ярост и се сещам за репликата
на мой приятел македонец – „Не разбирам тези драми с историята – ние,
македонците и българите, просто имаме обща история!“ „Да не си мислим обаче, че
сме уникални – добави той – „Троя“ гръцка ли е, турска ли е? Киевска Рус –
руска ли е, украинска ли е?“