Обезвластяване на времето чрез Випасана

 Времето е наш господар.

Няма почивен ден. Няма болнични. Стои зад гърба ни и стиска остена: „Колко мина?“, „Колко остава?“, „Как така пак не стигна?“

Миналото ни гледа с упрек: „Тук сбърка“, „Там закъсня.“ Бъдещето ни диша във врата: „Ами ако не стане?“ А ние — между двете — притиснати като в сандвич от тревога и угризения. Живеем с усещането, че сме в непрекъснато закъснение за собствения си живот.

Настоящето? То почти не съществува. Една тънка чертичка между „преди“ и „след“, толкова тънка, че дори не успяваме да я забележим. Всичко е спомени или планове. Вчера ни дърпа за ръкава, утре ни сочи с пръст. А сега — сякаш е печатна грешка в календара.

Така времето постепенно се превръща не просто в измерение, а в господстващ режим на съществуване.

Животът започва да изглежда като намаляващ ресурс, който някой друг е сложил на таймер. 

Когато наблюдението спре да бърза 

Съществуват практики, които не спорят с времето, не го побеждават и не го игнорират. Те просто му изключват микрофона.

Една от тях е Випасана.

Тя не добавя нищо. Не ти дава нови суперсили. По-скоро започва да маха — слой след слой — всичко онова, което по навик лепим върху преживяването: обяснения, оценки, бързи заключения, драматични интерпретации.

Випасана означава „ясно виждане“.

Не анализираш. Не коригираш. Не подобряваш. Просто наблюдаваш — как се появяват напрежение, вина, тревога, припряност… как една мисъл проблясва и угасва, без да я превръщаш в роман.

 И тук идва парадоксът: колкото по-всепоглъщащо гледаш, толкова по-малко участваш в обичайната си история. А колкото по-малко разказваш история, толкова по-тихо става времето.

И това не е отказ от собствената биография. Не е бягство от разказа за себе си. Това е отказ този разказ да те притиска навсякъде — докато се разхождаш, докато слушаш музика, докато четеш хубава книга или участваш в приятен разговор.

Отказ камшиците „вчера“ и „утре“ да бъдат твои господари.

 Как времето престава да бъде корсет 

Обикновено преживяванията ни са нанизани като на въже: преди малко, след малко, още пет минути, кога най-после… Това въже ни увива многократно и пристяга. Във Випасана това въже започва да се разплита. Не защото спираш да чувстваш, а защото преставаш  да обвързваш всичко с оценки и интерпретации.

Събитията вече не се редят като влакове по разписание. Те се появяват като светулки: светват, угасват — без график, без задължение към „следващото“.

И тогава става странно.

Правиш нещо продължително време. Или поне така изглежда отвън. Вътре обаче няма „дълго“. Няма броене. Няма таймер. Ако някой те попита дали са минали пет минути или половин час, ще вдигнеш рамене. Липсва устройството, което измерва.

 Времето като навик 

Точно тук се показва една проста, но дълбока истина: времето не ни управлява чрез часовници, а чрез идентификация. Колкото повече си „някой с история“, толкова повече времето има власт.

Колкото повече си просто наблюдение без биография, толкова по-малко има какво да управлява.

Обезвластяването на времето не е мистично излитане от света.

То е слизане в по-фин пласт на същата реалност — там, където не са нужни „преди“ и „след“, за да има пълнота.

И тогава се оказва, че един миг е напълно достатъчен.

Не за да обясняваш живота, а за да го преживяваш.

 

От будизъм към шиваизъм

 Защо „от будизъм“?

Аз, като западен човек, винаги съм слагал почти равенство между източна философия и будизъм. Будизмът винаги за мен е бил систематизирано виждане на света без претрупване с ритуали и достатъчно абстрактен. Декларираните симпатии към будизма се дължат на отхвърляне на няколко неща, характерни за християнската религия, която е фундамент и спасител на моята цивилизация.

Това са: Бог от плът, който се възвисява в Космоса и неразбираемо за мен „стои“ там; тотално божие следене на поведението на всеки („без Божията намеса и едно листо не може да падне от дървото“), което влиза в дълбоко противоречие с разбирането ми за свободната воля; вечно наказание за абсолютно кратък живот на фона на безкрайното битие; твърде примитивна представа за Ад и Рай, останали още от детските ми представи.

Изтокът, тоест будизмът, ми става симпатичен със следното:

Първо – разбирането, че картината на света, която имаме, е субективна конструкция и че нямаме достъп до света като до ноумен (както би казал столетия по-късно Кант).

Второ - няма персонален Бог, никой не се занимава с теб, защото си подвластен на обективни кармични закони;

Трето - има прераждане (спрямо което Богомили, Корпократи, Бесопревъплъщенци, Христоянски спиритуалисти и Теософски християни не възразяват);

Четвърто - във всеки живот има персонални задачи, които се решават и те подготвят за следващите прераждания;

Пето - няма митология, която внася прекалена образност за неща, които за мен са абстрактни.

Защо „дистанциране от будизма“?

Заради неразбираемата за мен, да я наречем „духовна индивидуалност“ (използвам този термин, защото всеки будист ще реагира отрицателно на термина „душа“). Духовната индивидуалност, казва будизмът, умира заедно с тялото – така както „пламъкът на свещта изчезва със стопяването ѝ“.  Няма нищо след тялото, което да носи минимални характеристики на личността. Дори усещането „Аз съм“ без никакви допълнителни качества и характеристики го няма! Има „кармичен поток“.

 Да, но за мен този „кармичен поток“, за да може изобщо да бъде наречен „на тази личност“, трябва да споделя с нея поне минимални общи характеристики. Няма значение колко те са абстрактни – ако две неща произтичат едно от друго те имат обща природа.

Защо „към шиваизъм“?

Тук имам предвид кашмирския шиваизъм.

Първо - защото шиваизмът говори за душата по разбираем за мен начин – тя е индивидуална, запазва своята същност през всички свои инкарнации и остава същата индивидуалност дори когато вече няма нужда от прераждане. Разбираема природа на Душата!

Второ - еволюцията на душата – много красиво и елегантно мирогледно решение – няма нито вечно осъждане, нито трупане, придобиване на качества – има все по-голямо „разпознаване като Шива“. Не познавам по добро обрисуване на божествената природа на душата. Тя не се стреми „да стане“ божествена – тя „е божествена“. Дори това не е „разпознаване“, защото този акт предполага обект и субект, а тук имаш „Едно“! Тук имаш „самоконстатиране“! Просто, дълбоко, непротиворечиво и елегантно!

Трето – особеностите на шиваисткия пантеизъм. Бог и видимото Битие, Бог и Вселената, не са едно и също. Да, Вселената е божествена, но тя не изчерпва тази божественост. Съществува непроявена, скрита, неподвижна, съзерцаваща божественост. Шива се „проиграва“ като Шакти, без да изчезва и без да се разтваря в проявлението. Това не е тъждество, а вътрешна динамика на едно и също Битие. Тази представа удивително напомня не по съдържание, а по структура на съвременните физически модели, в които непроявеното – вакуумът, тъмната материя и тъмната енергия – поражда проявения свят, без ние да имаме пряк достъп до неговата дълбочина. Светът възниква от непроявеното и отново се разтваря в него – един безкраен космически танц, една вселенска игра, която поразително резонира с интуицията на кашмирския шиваизъм.

Как тече времето за стълпниците

 Стълпниците са раннохристиянски аскети, които живеят години наред върху високи каменни стълбове (малки площадки) като крайна форма на отшелничество. Те се отказват от обичайния живот, за да пребивават в непрекъсната молитва, пост и съзерцание, символично „издигнати“ между земята и небето. Най-известният стълпник е Симеон Стълпник, чийто подвиг става образец за тази практика през V–VI век, главно в Сирия и Мала Азия. Симеон Стълпник живее на стълба 36 години. Най продължителният описан престой на стълб е този на Алипий Стълпник – 53 години.

Първият въпрос, който би си задал един човек, е

 

„Не е ли безсмислен такъв живот?“

 

Въпросът предполага сблъсък на мирогледи.

Ако човек смята, че неговото естествено предназначение е да произвежда, да създава, да оставя потомство и да участва пълноценно в обществения живот според своите разбирания и възможности, тогава животът на стълпника изглежда странен, дори безсмислен.

Ако обаче човек смята, че неговото предназначение е да заслужи своето спасение в името на вечния духовен свят; да се доближава до Бога, жертвайки телесното в името на религиозно разбираната духовност, тогава животът на стълпника се явява нечовешки труден, но дълбоко смислен като форма на човешка реализация в този временен, илюзорен и греховен свят.

По този въпрос не може да се спори. Тук има сблъсък на аксиоми.

По други въпроси обаче е смислено да се разговаря –

 

„Как е възможен животът на стълпника?“

 

 „Как е възможно стълпникът да издържи психологически?“ „Как е възможно да прекара доброволно на една малка площадка за 30-40-50 години?“

Всеки отговор на тези въпроси ще бъде погрешен, ако не си отговорим на друг въпрос – „Всъщност 30 години за стълпника дали са това, което са 30 години за нас?“ Или по-обобщено – „Как тече времето за стълпника?“

С пребиваването на Стълба  мисленето на стълпника постепенно става „монофокално“.

 

 Монофокалното мислене

 

е състояние на съзнанието, при което вниманието е трайно съсредоточено в един-единствен обект, без разсейване и без прескачане между мисли, образи и асоциации. В този режим мисълта не се разклонява, няма вътрешен диалог, сравняване, планиране; субект–обектното разделение  изтънява – има „гледане без коментар“. При стълпника това означава ум, фиксиран в молитвата (или в Божието име), който не „работи“ аналитично, а ПРЕБИВАВА. Не става дума за интелектуална концентрация, а за екзистенциална съсредоточеност – мислене, сведено до един фокус, който постепенно престава да бъде мисъл и се превръща в съзерцание.

Тази монофокалност превръща времето от „хоризонтално“ във

 

 „Вертикално време“

 

Няколко думи за „хоризонталното време“. Това е обичайното човешко време. Това е времето, което всички познаваме. То тече от минало през настояще към бъдеще; преживява се чрез спомени, планове, очаквания; измерва се чрез промяна и събития; усеща се като продължителност. „Хоризонталното време“ съществува, защото умът: сравнява „преди“ и „след“, прескача между мисли, строи разказ за себе си.

Във „вертикалното време“ също има ставане, има случване, има продължителност, следователно има Време, но неговата обичайна проява – „минало – настояще – бъдеще“ изчезва. Остава само настоящето. За такива моменти казваме „Аз потънах в работа си!“ „Потъването“ е „вертикалност“. В този момент миналото не те притиска със спомени, тъга по отминали щастливи моменти, чувство за „изгубено време“, съжаление за пропуснати възможности и прочие оценки на миналото. Бъдещето не те „придърпва“ с това, че закъсняваш, че няма да ти стигне времето, че те чака еди- какво си, че те грози еди- какво си, че „утре“ трябва да се справиш с еди-какво си и прочие представи за отношението „сега - после“. Няма го миналото, няма го бъдещето. Няма ги, но Времето го има – защото нещо става, а ставането винаги иска „пространство“, което ние наричаме време. И когато „потънеш в работата си“, когато „потънеш в щастието  или нещастието си“ може да се окаже че са минали часове на линейното време, но е минал Миг на потъването, на „вертикалното време“.

Не случайно в много религиозни традиции

 

Понятието „тук и сега“

 

 е издигнато в култ. Особено в източни философски мирогледи  „събуждането“ е фундаменталната смислена цел на живота. Защо „събуждане“? Защото обикновения човек живее предимно с миналото и бъдещето.

Спомня си „вчерашния ден“ – в ума си отново го преживява, анализира, оценява и превръща в изводи за бъдещо поведение. В тези моменти човек живее във въображаем свят: първо, защото този свят вече не съществува, и второ, защото реалното минало е превърнато в субективен образ.

По същия начин човек живее и в бъдещето – планира, мечтае, анализира предстоящи ситуации. Този свят също е въображаем, защото още не съществува, а само евентуално предстои.

Когато живееш в два въображаеми свята, ти „сънуваш“. Настоящето е „граница“, „черта“. Границата, чертата, нямат онтологично битие, психологически нямат самостоятелно съществуване.

При стълпниците „Вертикалното време“ постепенно се превръща в

 

 „Безвремие“

 

 Преходът от „вертикално време“ към „безвремие“ може да се опише като вътрешно сгъстяване и накрая разпадане на самото времево усещане. Във вертикалното време още се случват различни състояния – има дълбочина, последователност и „слизане“ навътре, но без обичайната хоризонтална хронология „преди–след“. Молитвата или съзерцанието вече не се измерват с часове, а с интензивност: не колко дълго, а колко цялостно. С продължаването на монофокалността и отпадането на вътрешните промени, дори тази дълбочинна последователност се разтваря. Настъпва безвремието: няма протичане, няма „сега, което преминава в после“, няма усещане за продължителност. Има чисто присъствие, в което нищо не започва и нищо не завършва. Афористично казано „вертикалното време“ е равно на движение без часовник, а безвремието е равно на присъствие без движение.

*       *       *

Стълпникът живее в постоянно състояние на исихия. Молитвата става непрекъсваема. Времето губи своята последователност. Някои жития говорят за „часове като минути“.

Изчезва и усещането за самота. Жития описват парадокс: колкото по-изолиран е стълпникът, толкова по-силно усеща общението с Бога и присъствието на цялата Църква. В житието на св. Симеон Стълпник (Теодорит Кирски) многократно се подчертава, че: той е отделен от хората, но е „събеседник на ангелите“,

В исихастката традиция съзнанието може да преживява „време на сърцето“, а не време на часовника. Св. Григорий Палама говори за състояние, в което човек, съединен с молитвата, живее в „часове, които не са земни“. Това не означава мистично летене, а друго вътрешно темпо.

 

Неврофизиологичен паралел

 

Съвременната наука също констатира забавяне на субективното време. При дълбока медитация, при тежки аскетични практики или при състояние на „поток“ в мозъка намалява активността на т.нар. default mode network – мрежата, свързана с усещането за време, лична история и последователност на „аза“. Когато тя притихне, времето се преживява като непрекъсната цялост: часове се усещат като минути, дни се сливат. Подобни феномени са експериментално регистрирани при опитни медитатори, включително тибетски монаси.

 

*     *     *

Симеон, Алипий и другите стълпници вероятно не са преживявали 30 - 50 календарни години, а един голям, плавен, вътрешен ден. Време в което часовникът на ума е почти спрял.

 

Букоровски манастир

 Букоровският манастир се намира близо до село Букоровци, на 8,2 км от Годеч и на около 50 км от София. До него се стига през Годеч, по пътя за Туден и Разбоище. Малко преди Разбоище табела отбелязва, че манастирът е на 1,4 км. Пътят е черен, минава между нивите и при дъжд е трудно проходим. 

Понякога страстта ми да търся нещо уникално във всеки манастир ми изиграва лоша шега. Така се случи и с Букоровския манастир.

Сайтът на Софийска Митрополия, който предполага сериозно и отговорно отношение, без журналистически украси, ни казва: „Историята на Букоровския манастир е обвита в тайнственост и единственото сигурно нещо е, че е построен върху останките на пет стари църкви и че там е открит издялан от камък най-старият календар, откриван в Европа. Календарът представлявал 12-годишен циклов прабългарски календар, който фиксирал абстрактно движението на съзвездията върху черупка на костенурка.“ От своя страна най – обширният сайт за българските манастири (https://www.bulgariamonasteries.com) добавя към тази уникалност нова – „Букоровският манастир "Св. Георги Победоносец" е единственият манастир в България и втори в света с пет църкви.“

И така, очаквах да видя единствения манастир в България с пет черкви, построен върху останките на стари храмове, както и следи от най-стария календар, откриван в Европа.

Това, което видяхме е, че пет черкви няма. Има една малка черква. От отеца, който се грижи за манастира, разбрахме, че тя е построена в началото на 20 в. През 1991–1992 г. до черквата са пристроени още две двукорабни, двуабсидни сгради, които формират четири параклиса. Замислени са като параклиси, днес са по-скоро складови помещения.

Археологическите проучвания показват, че под манастира няма останки от пет стари черкви. Открити са следи от една църква, датирана към XVIII в. Когато са разкопали мястото са намерили късноантични тухли, база от колона и каменна плоча с надпис «„Св. Георги“, 1794 г.». Днес плочата е пазена в НИМ.

По-късно, след като се прибрахме, потърсих информация и за „най-стария календар в Европа“.  В научната литература няма данни за археологическа находка на календар от района на Букоровския манастир. Прабългарският 12-годишен календар е известен от писмени извори, но не е засвидетелстван чрез конкретен археологически предмет. Свързването на манастира с „най-стар календар в Европа“ принадлежи към местни легенди и по-късни интерпретации, които не са потвърдени от академични изследвания.

И все пак! И все пак!

За мен това, което видях преди да прекрача портите на манастира, беше уникално. Тук на човек му се иска да остане с часове! Поляната пред манастира – огромна, безкрайна, на нея паркираната ни кола приличаше на захвърлена играчка. Далеч, много далеч – редица от широколистни дървета, сякаш специално изработена жива ограда. И ако има място, където небето докосва земята –то  това е тук. Необятният простор те смалява, космическата тишина те разтваря. 

Такова усещане за необятност, за космическо присъствие; такава блажена благодарност към природата съм изпитал при посещението само на още два манастира – Бобошевския и Гложенския. И за трите общото във възприятието го има, но и неповторимостта се запечатва в сърцето завинаги!

Вътре в манастира също имаше нещо с неподражаема атмосфера.

До вратата на един от „параклисите“ висеше дървен правоъгълник, на който беше издълбано:

„Всичко ми е позволено,

но не всичко ми е полезно.

Опитвай, но остани при Доброто.

Ако любов нямаш, нищо не си“

Влязох в помещението и  попаднах в друг свят. На масата — буркани с мед, сладка и сиропи. До тях — сушени ябълки, орехи, билки. Върху шкафовете — икони, някои стари, други детски, с треперещи линии и свежи цветове. Има и рисувани еленчета, играчки, книги — малка работилница, в която явно деца идват да рисуват икони, да изработват предмети и да събират разни неща. Тук мирише на сушени плодове, дърво и мастило. Мирише на дом. Помислих си: „Това е манастирската „радостна стая“ — труд и игра, творчество, безвремие и доброта.“

Излязох очарован и веднага отидох при отеца.

          - Какво е това? – попитах – Страхотно е!

Отецът едва доловимо се усмихна и отговори с една дума:

          - Монтесорчета!

          - Тази дума не съм я чувал!

          - Международно училище. Обучават на основата на Монтесори принципи. Мария Монтесори - италиански лекар, педагог и философ на образованието.

          - На дървената табела до вратата имаше нещо за любовта, прозвуча ми като цитат от свети Павел.

          - Да, девизът им е „Учим да обичаме. Обичаме да учим.“

Деца творят в манастир! И това не е за ден или за два! Тази работилница излъчва постоянство, традиция. Излъчва обич към събраното и сътвореното!

„Просто уникално!“, казах си.

 

 

Моята религиозност

 На вратата се звънна. Отворих. Две непознати жени ми се усмихваха.

          - Извинете, господине, можем ли да поговорим?

          - Вие социолози ли сте?

По-младата:

          - Ние сме от „Свидетели на Йехова“.

          - Слушам ви.

          - Искаме да поговорим за Библията.

          - Не възразявам. Преди това обаче искам да ви кажа каква е моята религиозност.

          - Разбира се, господине!

          - Аз съм пантеист от Шарденистки тип с лек уклон към Тантра.

          - Не Ви разбрах.

          - Ще обясня. Аз съм пантеист от Шарденистки тип, за когото материята и духът са две прояви на Единното, а човешката еволюция минава през интеграцията на енергията, тялото и съзнанието  в тантричния смисъл на недуалност.

          - ???

          - Казано по простичко. Вярвам, че Бог е навсякъде и във всичко, и че човек расте към Него, когато приема и тялото, и живота като път към Бога… Малко ще разширя. „Пантеист от Шарденистки тип“ означава, че виждам Бога не като отделно същество, а като творческата енергия, която изпълва и развива Вселената. Пиер Тейяр дьо Шарден е мислител, който описва еволюцията като движение към по-голямо съзнание и дух. „С лек уклон към Тантра“ означава, че приемам тялото и сетивата – не като препятствие, а като път към духовност и единство.

          - Това е твърде философски казано… Уважавате ли Библията?

          - Уважавам я. Тя е боговдъхновена книга, както и  Ведите, например. Но да се върна на моето разбиране за религиозност. Не го казах „твърде философски“. Ще се изразя обаче с други думи. „Пантеист от Шарденистки тип“ означава, че виждам Вселената като едно живо цяло, в което действа творческа сила, движеща всичко към развитие и съзнание. „С лек уклон към Тантра“ означава, че човекът участва в това развитие, като използва тялото и емоциите си като път към по-дълбока хармония, а не като препятствие.

          - Какво ви е разбирането за Исус Христос?

          - Сложно е. По-скоро приемам несторианството, което е осъдено на Третия Вселенски събор през 431 г. … Искам да продължа мисълта си, за да е по-ясна. Днес съм малко поетично настроен и ще го кажа така. Материята и духът са като две лица на една тайна монета — начини, по които окото на човека се осмелява да гледа в бездната на Единното. Те са езиците, с които необятното ни позволява да го разбираме, да го докосваме, дори да го „преглъщаме“ бавно, като светлина, сгъстена в преживяване. А зад всичките им образи стои едно-единствено Битие — неделимо, всеобхватно и тихо като сърце на вселената.

          - Благодаря Ви, господине! – по-младата дама тръгна към приключване на разговора – Няма повече да ви отнемаме от времето!

Енергично попитах:

          - Моля ви, искам да ви подаря една моя книга, в която разказвам за духовната си еволюция!

          - Не, не, благодарим ви, бяхте много любезен!

Въздъхнах… Така се губят читатели.

 

 

 

 

Горнобогровски манастир

Горнобогровският манастир "Св Георги Победоносец" се намира на края на село Горни Богров на 16 км. от центъра на  София, на главния път „София-Варна“.

Обичайната компания – Любен, Дора, Вили и аз, тръгнахме към Горнобогровския манастир. За това посещение имахме точно определена цел – да видим „растящия камък“. Преданието разказва, че този камък е взет от Голгота и донесен от кръстоносците през 13 век. На мястото което е поставен камъка е изградена черква, а самият камък се намира в олтара.

Когато доближихме стените на манастира, първото нещо, което ми направи впечатление, беше изписаното работно време „Неделя от 10 до 14 ч.“. Натиснах бравата на вратата – заключена. Хвана ме яд, че не позвъних  предварително на отеца, който се грижи за светата обител, все щях да му намеря телефона. Не бях забелязал обаче, че в дясно беше широко отворена голяма манастирска порта.

Когато и четиримата наведнъж влязохме в манастира един старец, на двайсетина метра навътре в двора, с дълга бяла брада и целият облечен в черно, извика  повелително:

Манастирът е затворен! Не мога да ви приема!

-        Искаме да разгледаме черквата! – твърде неоригинално  поясних аз.

-        Чакам майстори! Всеки момент ще дойдат! Съжалявам, не мога да ви обърна внимание!

Старецът се беше подпрял на лопата.

Направихме две – три крачки и Дора попита:

-        Извинете, вие какъв сте?

-        Работник съм. – след няколко секунди пауза добави – На Божията нива!

Аз и Вили направихме още няколко крачки напред. Старецът енергично тръгна към нас, явно за да обясни по-ясно, че манастирът е затворен. Когато се доближи на два метра той се спря, вторачи се в лицето на Вили, усмихна се и съвсем тихо изговори:

-        БСП. Велислава Дърева…

Вили се впусна и му целуна ръка.

Пред нас вече стоеше съвсем друг човек. Разтвори ръце и посочи към черквата:

-        Заповядайте, заповядайте, ще ви покажа това, за което сте дошли!

Доближих се до ухото на Вили и тихо й казах:

-        Ако от ръководството на БСП чуят, че някой те отъждествява с партията, ще припаднат!

…Точната дата на създаването на манастира не е документирана. Черквата е построена през 1889 г. Според местните сведения  обителта е възстановена върху по-старо християнско светилище. В някои източници се споменава, че на това място е имало малък параклис още през османския период, служил на местното население в трудни времена…

Влязохме в черквата и отец Антим започна да разказва:

-        Ще питате за камъка… Една жена от селото говореше, че когато е дошла тук като млада невеста през 1952 г. камъкът се е подавал съвсем малко над Престола (централната олтарна маса – б.м.). Сега стърчи на повече от метър. Камъкът е вграден в земята…

-        Чух, че и на друго място е имало такъв камък…- прекъсна го Вили.

-        Да, в с. Яна, съседното село, в параклисчето на св Николай, съвсем малко къще… Зад оградата на един чорбаджия, той се грижи за параклиса…

Вили:

-        Чорбаджиите от време на време вършат по нещо полезно…

Отец Антим:

-        Той си го чувства като собствен параклис. Не ограничава обаче посещенията. Освен това той помага и за манастира…

Аз:

-        В публикация пишеше, че сте го мерили – в рамките на десет месеца през 2002 г. е станал от 2 м. и 2 см на 2 м. 08 см. Друг път като са Ви питали, Вие сте отговорили „Аз не мога постоянно да меря Бога!“

Отецът:

-        „Да изпитвам Бога“, казах. Не мога постоянно да изпитвам Бога… Хората идват, за да видят някакво чудо. Тук ние сме на границата на вярата и суеверието. Идват хора да се молят на камъка. И аз се вбесявам! Казвам им: „Отидете си във вашето село, намерете си камъни и се молете колкото си искате!“. Тук се молим на Бога.

Аз:

-        Хората твърдят, че бил чудотворен!

Отецът:

-        Това е Благодат, нещо различно от чудотворството. Благодатта е от Бога и камъкът расте. И ние, допирайки дрехи до този камък, вземаме от тази Благодат. Без да сме я заслужили. Крадем просто, за себе си. И ако тази Благодат намери почва, тя започва да се расте…

Аз:

-        Това не е ли чудотворство? Просто като иконите.

Отецът:

-        Не е същото. Благодатта идва по друг начин. Пристига един собственик на ресторант в район Кремиковци, води ми човек и казва: „Това е мой гост от Италия, водя го по нашите свети места“. И както си говоря с него така, както си говоря с теб, изведнъж поглежда към Олтара и казва: „Тук виждам един лъч, от небето, влиза в Олтара…“. Ето, това е Благодатта. Струи от небето Благодат. Ето, тази елхичка, вижте я отвън – едно голямо дърво. Донесоха ми шест елхички, засадих ги из двора на манастира, поливах ги еднакво, всички изсъхнаха, само тази остана и тя расте със страшна сила. Това е божията Благодат.

Върнах темата за „растящия камък“.

-        Сигурно много журналисти се интересуват от камъка…

Отецът:

-        Интересуват се. Водих ги в село Яна, да видят и другия камък. От БНП идваха тук с дронове, снимаха манастира, питаха за историята му. Почувстваха, че като питат само за камъка аз се дразня… Журналистите искат просто да си направят шоу…

Аз: 

-        В една публикация от май тази година в заглавие бяха писали „Чудо: Камък расте с по 2 см на година в олтара на манастира "Свети Георги" в Горни Богров“. Аз като смятам, ако е донесен като зрънце през 13 век, днес трябва да е 16 метра…

Отецът пропусна сметките ми, но продължи за журналистите:

-        Викам им: стига с този камък, елате снимайте за манастира! Снимайте боклука, който карат от цяла София и го хвърлят до двора на манастира. Носят ми строителни отпадъци хората… За големите манастири, където е лъскаво, държавата се грижи. От тия свети места, от малките, тя не се интересува. А хората идват тук да се молят. И ме питат: „Защо не отваряте всеки ден?“. Как да отварям всеки ден, аз робот да съм, няма да смогна.     

Аз:

-        И Вие живеете в манастира?

-        Да, така реших, тук да живея. Поне не разрешавам да се разрушава това, което досега е направено. Ако тук няма човек, всичко ще разграбят. Последно една резачка ми откраднаха…,а аз без нея не мога…

Минахме покрай една чешма със снимка и текст. На плочата пишеше: „Поклон пред теб, създателю, пийни и благослови!“

Попитах чия е снимката.

-        Това е един кмет на Горни Богров, лесовъд, участвал в залесяването на Врана. От там е донесъл някакви редки дървета, които са засадили в този двор  Цветко Дунев се казва.

В манастирският двор имаше още няколко паметници. Един – на руски войници, загинали на това място при освобождаването на София от турско робство. Втори – на загинали от селото в Балканските войни и Първата световна война.

Вили беше застанала пред третия.

-        Ела, ела, та това е паметника на Мироско! С него Джеки Вагенщайн е бил в една килия!

Побъбрихме си още малко с отец Антим, сбогувахме се и тръгнахме за Букоровския манастир. По изключение на този излет решихме да посетим два манастира.

Като се прибрах в къщи потърсих публикация на Велиана Христова във в. „Дума“ от 30 юни 2021 г. Исках да прочета нещо за Мироско и за връзката му с Джеки. Ето откъс от публикацията:

„ Мироско Райчев, е последният антифашист, обесен преди идването на Червената армия през 1944 г. А в килията на смъртниците в Сливенския затвор, очакващи екзекуция, е бил заедно с... Анжел Вагенщайн. Обесват Мироско в нощта на 23 срещу 24 август. А след пет дни изпълняването на смъртни присъди е прекратено - Червената армия наближава Дунава. Останалите седем затворници в килията оцеляват, освободени са на 8 септември. По-късно Вагенщайн ще напише спомените си за Мироско: "Великолепният Мироско, гърбав и прекрасен, рецитираше целия Лермонтов от край докрай на руски език, а на немски - целия Комунистически манифест. Когато посред нощ го поведоха на смърт, той смутено ни се усмихна и каза едно спокойно "Сбогом" - сякаш се сбогува с учениците си преди края на учебната година", разказва писателят.“

Стана ми тъжно –  когато пишат за Горнобогровския манастир всички разказваха за „растящия камък“, а за Мироско не срещнах нито дума. Ако бях вълшебник щях да направя така, че всички ученици в България да дойдат на гроба на Мироско, за да усетят със сърцето си какво означава младеж на 23 години да бъде обесен заради мечтите си.

-        

Мигът между два дъха

 Безброй са техниките за медитация, практикувани в източната мисъл през хилядолетията. Една от най-древните и популярни е първата, описана от Шива, във Виджняна Бхайрава Тантра, кашмирски тантрически текст от XI век. Тя звучи така:

„Когато дъхът е навлязъл и е спрял преди да излезе, или когато е излязъл и не е започнал да влиза – тогава се разкрива същината.“

В съвременните обяснения тази техника се предава по-просто:

„Когато вдишването завърши и издишването още не е започнало – усети паузата. Когато издишването завърши и ново вдишване още не е започнало – усети паузата.“

Тази „пауза“ е толкова кратка, че изглежда като светкавица – проблясък в мрака на непрекъснатото движение. Източните мистици я наричат врата към Свръхсъзнанието. Абхинавагупта (1), в коментара си към втората сутра на Виджняна Бхайрава Тантра пише:

„В  междината (sandhi) потокът на мисълта се прекъсва, както светкавица разсича нощта. В този миг се разкрива собствената светлина на съзнанието (prakāśa-svarūpa). Който пребивава в тази пролука, той съзерцава света такъв, какъвто е – трепкащ, мимолетен, сияещ.“

Нисаргадатта Махарадж (2) казва същото по свой начин:

„Истината не се постига постепенно. Тя идва внезапно, като светкавица. В един миг виждаш цялото.“

И Ошо (3) - той говори за преживяването на „мигове на съзнание“ и ги описва като „светкавици“ на истина.

Ако практикуваш тази техника дори само две седмици по половин час на ден, ще усетиш промяна. Когато разговаряш със свой близък и наблюдаваш лицето му, ще видиш много повече нюанси, отколкото преди. Ще забележиш как за части от секундата се сменят чувства – спокойствие, радост, тревога, съмнение, ирония, доверие.

Тренирането на съзнанието да улавя паузата изостря възприятието. Йогите казват, че „виждат десет неща там, където обикновеният човек вижда едно“. Абхинавагупта обяснява това знание за „миговете“ (kṣaṇa-jñāna) така:

„Когато дъхът е задържан, времето се разделя на безброй късове. Йогинът, който е буден в тези паузи, възприема десет явления там, където обикновеният човек възприема едно.“

За да улови този „миг“, съзнанието трябва да е абсолютно съсредоточено. В него не трябва да има мисли, представи или чувства. То трябва да бъде празнота. Само в празнотата светкавицата се появява.

Натрупаното умение променя и начина на общуване. Обикновено, когато слушаме Другия, вътре вече формулираме отговор, подготвяме възражение или оценка. Така губим 9/10 от реалния смисъл на чутото. Практиката на паузата обаче изгражда нов навик: да не бързаш със съгласие или несъгласие, а първо да „попиеш“ думите, да ги оставиш да се отразят в празнотата на съзнанието. Едва тогава идва отговорът – по-дълбок и точен.

Тази способност да останеш „празен“ не е само източна идея. В християнската традиция исихастите търсят същото – мълчаливото съзерцание, при което умът се очиства от мисли, за да се отвори място за божествената светлина. Св. Григорий Палама (4) пише:

„Божествената светлина не е от този свят, тя е нетварна. Тя се явява внезапно, като проблясък, и озарява ума, очистен от мисли.“

И в западните духовни практики намираме паралели. В масонския Стар и Приет Шотландски Ритуал (5), в степента „Таен майстор“, се тренира именно това: умението да слушаш спокойно, без осъждане, да изпразниш съзнанието от собствени позиции, за да почувстваш Другия в цялост. Това е толерантност, която се гради не върху компромис, а върху чисто възприятие.

В крайна сметка, независимо дали говорим за „пауза“, „светкавица“ или „озарение“, става дума за едно и също преживяване – миг, в който времето спира и съзнанието докосва вечността.

Опитай и ти! Само две седмици по половин час дневно!

 

(1)    Абхинавагупта (ок. 950–1020) е индийски философ, мистик и естетик от Кашмир, водещ представител на школата на кашмирския шиваизъм. В трудове като Tantrāloka и коментара към Виджняна Бхайрава Тантра той развива учението за „светкавицата“ в паузата на съзнанието. 

(2)    Нисаргадатта Махарадж (1897–1981) е индийски духовен учител от традицията на адвайта веданта, автор на известната книга „Аз съм Това“. Той учи, че истината не се достига постепенно, а се открива внезапно – като светкавицана съзнанието. 

(3)    Ошо (1931–1990) е индийски мистик и духовен учител, известен със своите беседи, в които съчетава идеи от източните и западните традиции.

    (4)    Св. Григорий Палама (1296–1359) е византийски богослов, архиепископ на Солун и най-   големият защитник на исихазма. Неговото учение за нетварната светлина и „мълчаливото съзерцание“ е в основата на православната мистична традиция.

    (5)    Вж Jean Bartholo, Méditations sur les hauts grades du Rite Ecossais Ancien et  Accepté, Edition Télėtes, Paris, 2014