Захлупената чаша

Време за лягане. Напълних чашата и отидох в спалнята. Изпих водата и захлупих чашата на нощното шкафче. Мушнах се под завивките. Загасих лампите. Защо я захлупих? Древен източен ритуал.

Защото е възможно тази нощ Черният ангел да дойде и да ме отведе със себе си. Без симптоми, без подсказване, без предупреждение. Най-добрата смърт. Най-щадящата. Помилван си от съдбата да не очакваш месеци наред грозния край на фатално заболяване. Помилван си да не изживееш ужаса на секундата преди смъртоносната катастрофа. Или минутата, когато дробовете ти се пръскат, но нямаш сили да покажеш глава над водата. Или когато последните сили на дълбоката старост бият камбаната за края.

Пълен си с планове и страхове за бъдещето, но Черният ангел идва и те отвежда. Двама мои познати си отидоха така, в съня си. С единия от тях вечерта, преди да отлети, спорехме за професионални неща, дори се сдърпахме. Отложихме спора за другия ден. За него друг нямаше.

И така. Тази нощ Черният ангел ще дойде. Той смята да ме изненада, но няма да може. Аз знам, че ще дойде. Затова захлупих чашата. Изпих водата до дъно и я захлупих. Тя повече няма да ми трябва. За последно я държах, за последно пих вода. Захлупването означава край. Утре някой друг ще я вземе от нощното шкафче. Това обаче вече не ме интересува.

Три са вариантите за “след това”. Религиозен, неутрален и атеистичен. При първите два ме чака ново начало. “Рай или Ад” или “прераждане”.

Ако са верни представите на християнството и на исляма, този ми земен живот е единствен. Благодаря! Много добро видях, много любов срещнах, макар, че не винаги ги ценях. Сега ги ценя. Връщам се мислено и отново преживявам конкретни добрини и конкретни любови. За мъките, тъгите и страховете няма да мисля. Били, каквито били. Без тях не може. Както денят не може без нощта. Сега ще заспя и ще приключа. Ще ме отведат, ще литна и ще получа това, което съм заслужил.

Раят... Той ли ми е отреден? Ще натежи ли доброто, което съм правил? Вярвах ли достатъчно? Ако вярата в Бог, особено вярата в конкретно религиозно описание, е решаващият “билет”, спукана ми е работата! Няма обаче да е честно. Възпитанието, средата, в която съм живял, за всичко ли нося персонална отговорност? Не е възможно. Сигурно “делата” са решаващи. Дано! Абе, какво “дано”? Да не би да си мисля, че “белите камъчета” в торбата на моя живот са повече от “черните”? Не знам... Там, горе да преценяват! И какъв ще да е този Рай? Градини, светлина, химни...? В книгата си “От три до пет” Андрей Чуковски разказва как едно дете пита баба си какво е това Рай. “Как да ти кажа... Ябълки, круши, сливи...” “Аха, значи нещо като компот!” Не ще да е “компот” Рая! Много е примитивно. И откъде тяло, което да се разхожда в някакви Градини? Нали тази нощ умирам, заравят ме и край с тялото... Може би някакво ново, ефирно. Лекичко, прозрачно, подскача си новото ми тяло в Градините... И защо ще са тези плодни дръвчета? За да ям плодове? То, ако ям, тялото ще трябва да е подобно на това, което оставям тук. Няма да е така. Измислили са го древните, за да бъдат конкретни, образни, разбрани. Че как да обясниш на простите хора Рая? Човекът например, една книга не е прочел, почти няма абстрактно мислене, как да му разкажеш за Рая? Как да го съблазниш, как да го мотивираш да прави добри неща? Разправят, че в Ада на чукчетата изобщо няма огън. Имало лед, ужасен лед... Сигурно в техния Рай има огън. Да се греят. Само че няма как да има сто вида Рай! Един за полярниците, друг за пустинниците, трети за умерения климат... Няма да е така. Това с Градините, “реките, които текат под тях”, както казва Корана, ще да е метафора. За по-простите. Раят ще е някакво състояние. Пребивава душата някъде и й е хубаво. Много хубаво. Стои си в райски екстаз. Пее си химни и се опиянява от вселенска любов. Би трябвало да е нещо такова... И ще бъде безкрайно! Само че, това няма ли да ми омръзне? Когато пребиваваш дълго време в някакво добро чувство, то би трябвало да се притъпи. Да не те радва толкова. Даже да ти стане досадно. Ама, това си е излизане от Рая! За такова нещо никъде не се говори. Сигурно душата без тялото ще има различна чувствителност, различно себеусещане! Да бе, различно, като че ли не си познавам душата!...

Адът... Ами, ако него съм заслужил? Разбрахме се – щом няма да има градини и плодни дръвчета, значи няма да има казани, катран и дяволи, които с вили да ме натискат, когато си подам главата... Сигурно и това са образи за необразованите, за простите. И това ще е метафора. Виси някъде душата и се измъчва. Скръб, мъка, завист, комплекси, разяждаща алчност, грандиозно чувство, че мащабно си прецакан... Това по – лесно си го представям. Познато ми е. Значи с Ада ще сме на ти. Само, че вечно... И тук, за разлика от райското вдъхновение, няма как да се притъпи. Някой да е свикнал със скръбта или с чувството, че е гнида? Когато свикне, това вече не е скръб. Тя си е тръгнала. Нещо като излизане от Ада. В Корана пише, че след много хиляди години Аллах пак ще преценява. В исляма има шанс. Колкото и да е дълго, ще свърши. В Библията не си спомням. Там се говори за “вечни мъки”. Чел съм обаче теолози, които тълкуват “вечно” не като “безкрайно”, а като “много продължително”. “Вечно” произлиза от “век”. То е нещо, което все пак има край. И няма как да е иначе. Защото велика е милостта Божия. Ако се чете внимателно и Библията и Корана, величието на тази милост е там, има я. Не е възможно за няколко десетилетия грехове, да има безкрайно наказание. Несъразмерно е. Не подхожда на безкрайната милост на Бога. Значи, спокойно... Рай ли ще е, Ад ли ще е, хепиендът е логичен и вероятен.

Сега да видим какво ще се получи, ако е верен неутралният вариант.  Възможен е и с Бог и без Бог. “Прераждане”.

 Една отсечка от маратона тази нощ приключва. Започва следващата. Любопитен съм. Да идва! През този живот съм изчистил някаква карма... Леле, колко претенциозно звучи! Това значи, че съм страдал и че благодарение на страданието съм изкупил някакви грехове. Отработил съм карцера, така да се каже. Отработил съм Ада. Тази версия по ми харесва. Няма един Ад накрая, има много Адове и с всеки от тях изкупваш вини. Ако натрупаш нови вини, чака те конкретния Ад на следващия ти живот. И така хиляди пъти, пък не бяха ли милиони, и накрая пречистен, избелен, преставаш да се прераждаш, за да пребиваваш в нещо като Окончателен, Генерален Рай. Тук хепиендът е заложен ясно, концептуално; не трябва да разсъждаваш, за да стигнеш до него по логичен път.

Само че от едното до другото тяло има времеви отрязък. Пребиваваш някъде известно време, конкретните спомени от миналия конкретен живот постепенно изчезват, за да останат фундаменталните нагласи, установките, както биха се изразили психолозите грузинци. Принципното отношение към другия и към себе си, способността ти да посрещаш конкретиката на живота със спокойствие, разбиране, състрадание, жертвоготовност, любов и прочее. И обратно – дамгата да се изправяш срещу тази конкретика с тревога, отрицание, отхвърляне, егоизъм, омраза и прочее. Правиш на спокойствие равносметка, анализираш отношението си към живота, който е приключил и се готвиш за новия. Колкото си по-стар дух, толкова равносметката, анализът и подготовката са по-задълбочени. Ако си млад дух, има ги в зачатък, в някакво аморфно състояние, полуавтоматично. Като натрупаш с времето животи, ще ги задълбочиш.

Къде обаче пребиваваш по време на тази ваканция или по-точно казано по време на стоенето на скамейката между две състезания? Книгите, които съм чел, за това нищо не казват. В различните епохи сигурно си го представят по различен начин. Аз си го представям по следния.

Всяко нещо, което съществува, представлява информационна система. Всяка такава система е точно определен начин на подреждане и взаимодействие на материални компоненти. Тук “материално” е в най-широкия философски смисъл – на съществуващо само по себе си, на битие. И така. Всяко изречение е точно определен начин на подреждане на думи. Всяка дума – на букви или звуци. Всяка буква – на чертички. Всяка картина – на бои. Всяка мелодия – на звуци. Всяка клетка – на молекули и т.н. Моята душа ще да е информационна система от подреждане на елементи, чиято природа не ми е известна. На никого не е известна. Цялото е ефирно, невидимо за човешкото око. При смъртта се отделя от тялото и започва самостоятелен живот. Връщам се към въпроса – къде ще пребивава? Съвременните технологии предлагат добра аналогия. Когато стоя зад компютъра и си пускам мелодия или филм, те къде пребивават? Говоря за безжична връзка. Би трябвало да са в стаята. Иначе компютърът няма как да ги “улови”. Те са тук и “улавянето” става с точно определен “адрес”, което всъщност си е код. И тъй като мога да “извикам” милиони информационни системи – мелодии, картини, филми и пр. , значи около мен има милиони такива системи. Някой някъде ги генерира и те чрез ретланслатори се пренасят. Къде се пренасят? Общо взето, навсякъде по земното кълбо. Това е така, защото SMS – ът, пратен от някъде, аз ще го получа независимо дали се намирам в България, Китай или Австралия. Следователно той е едновременно в България, в Китай, в Австралия и в безчет други места.  Благодарение на Wi Fi – я всяка пусната в Мрежата информация практически е навсякъде и то едновременно.

По същия начин си представям и душата. Тя е генерирана информационна система, която благодарение на Вселенския Wi Fi е практически навсякъде. И милиарди души могат спокойно да съсъществуват в едно пространство, без да се смесват и без да си пречат. Образно казано, аз ще бъда една мелодия, която ще е обгърнала земното кълбо в очакване някоя оплодена яйцеклетка да разполага с “адреса”, с “кода”, чрез който ще ме “изтегли”. Аз ще вляза в нея и ще бъда само в нея и няма да бъда навсякъде. За разлика от мелодиите и филмите, които си висят в пространството и могат да бъдат теглени от безброй хора. Преди да бъда “изтеглен” обаче, аз ще съм си като конкретна мелодия, която е уникална. Или като божествен SMS. Може и да не е божествен.

Взе да ми се приспива. Това с мелодията много ми хареса. Като се гледам в огледалото – пълен дръвник. Само че това се отнася за тялото. А иначе, от гледна точка на душата съм си Мелодия.

Сега ще прехвърля през ума си последния вариант. По – набързо, защото ще взема да заспя без да съм изчерпил концептуално кръгът от възможности, който ме чака. Това ще бъде недовършена работа, а да си оставиш работата недовършена в последните часове на живота си някак си не е достойно, не е естетично.

Последният вариант е атеистичен. Един единствен живот. Нямало ме е, имало ме, после пак ще ме няма. Безкрайно време ме е нямало, безкрайно време няма да ме има. Имало ме е за някакъв жалък отрязък от време. Сравнен с безкрайността, този отрязък е толкова нищожен, че на практика може да се смята за несъществуващ. Имало ме е за малко, ама все едно ме е нямало. Такива са последиците от разсъжденията, когато нещо крайно се сравнява с безкрайността. Да се притесняваш, да се вайкаш, да хленчиш, за нещо, което всъщност е нищожно, си е дребнавост отвсякъде. Щом от единия край има безкрайно Нищо и от другия – също безкрайно Нищо, значи моето естествено състояние си е Нищо отвсякъде.

Ако е верен атеизмът, благодарността ми е най-голяма. Шансът да се родя точно Аз е хиляди пъти по-малък от шанса да ударя джакпота. Това е така, защото всеки е комбинация от две конкретни полови клетки. Едната да е различна от “моята”, друг ще да се е родил. Няма да съм бил Аз. И шансът ми, появил се веднъж, е щял да изчезне. Мъжът на ден произвежда милиони сперматозоиди. Умножено по 365, после 50-60 години, ега ти! И всъщност Аз съм бил потенция на един от тези всичките! Само в един съм бил заложен Аз, и той взел, че е имал късмета да оплоди яйцеклетката на майка ми. Какъв е бил шансът точно той да даде живот? Почти нулев. Ако е оплодил друга клетка на майка ми, пак нямаше да бъда Аз. Щеше да бъде някой Друг. И шансът от почти нулев се превръща в съвсем почти нулев. Е, тук мисълта за еднояйчните близнаци леко смущава теорията ми, но в живота винаги е така. Все ще се намери някой или нещо, който да развали хармонията. Ще поставим проблема в скоби. Важен е генералният извод! Огромни благодарности за това, че съм ударил невероятния джакпот на Вселенското тото! Бил съм благодарение на една повече от невероятна случайност и сега си отивам. От там, откъдето съм дошъл. В Нищото. Съжалявам ли, че съм бил Нищо преди да се родя? Не! Тогава? Логично ли е да страдам, че пак ще бъда Нищо?

Заляха ме вълни от благодарност, налегна ме оптимизъм, мисълта взе да се разрежда и започнах да потъвам в последния си сън.

                                             *    *    *

Слънцето гъделичка очите ми. Отварям ги лениво. Сепнах се! Боже мой, та аз съм жив! Какви бяха тези приготовления снощи? Какво беше това сбогуване? Какви бяха тези благодарности? Поглеждам чашата. Захлупена! Черният ангел е отложил прибирането. Бях обаче готов за него. Дава ми още време. Още време! Още живот! От този, сигурния! От гледна точка на пустата безкрайност ми е дал още една секунда. Ще се възползвам. Ще я изживея както трябва, истински! Благодаря!

Ставам, взимам чашата, пълня я, изпивам водата. Оставям я в кухнята. Пак ще ми потрябва. Е, не довечера! Някой път. Ей така, за да изживея две благодарности. Една при заспиване и една при събуждане.