Щурецът

Гладен съм.

Бог ни даде тази гъдулка. Веднага след сътворението Бог обгърнал със светлина първия щурец, сложил гъдулката пред него и го благословил.

От татко я взех. На щурчето ще я дам, когато ръцете ми престанат да слушат.

Всичко мога да изтръгна от нея. Тиха нежност, смазваща тъга, буреносен гняв. Всичко мога да събера в нея. Цялата топлота на света. Целия копнеж на живота.

Ще докосна мравките с това вълшебство.

Минава една, гледам я – смее се, слуша музиката и нещо си тананика. Значи й е хубаво! Гледам аз в торбата, тя се чумери. Пита ме: “Ти защо не събираш храна?” “Аз събирам звуци”, отговарям й. Тя се смее: “Звуци ли? Звуци, а не зърно, така ли? Я сега си тропни едно хорце!” Вирва нос и подминава.

Музиката е магия. Опиянява ме. Изпълва ме с хармонията на цялата Вселена. Като затворя очи, потопен в морето от звуци, ставам голям колкото Вселената. Не мога да оставя гъдулката. Бог ми я прати.

Гладен съм.

Минава мравка с мравчето си. Едно дебело, четвъртито, едва се тътри. Спира се, гледа ме. Слуша. По лицето обаче – нищо. Не го докосвам. Не го вкарвам със себе си в божествения океан. Мравката го гълчи нещо, сграбчва му ръката и го повлича след себе си.

На другия тротоар, гледам, друг щурец. И той, братът, с виртуозни пръсти и пъргав лък изтръгва от гъдулката обич, обич, обич. Една мравка му хвърля в шапката зърно. Късметлия! Не, не завиждам. И на мен ще ми хвърлят! И аз съм добър, много добър.

Вчера съчиних невероятен текст. За любовта между Слънцето и Луната. И за тяхната орис на вечна раздяла. За гърлото те хваща. Сега нея ще пея. Камък може да разтопи. Небесни дъги може да роди. С нея по вода като божество мога да ходя.

Ниже се мравешката върволица. Смеят се, карат се. Помъкнали торби с жито. Спира една стара мравка, блещи ми се, клати глава и цъка с език: “Виж какъв си голям – казва – пет торби можеш да събереш и на гръб до хоризонта да ги носиш! А ти?” И подминава.

Ще го разбера Бог. Обичам го, затова ще го разбера. Когато ни е връчил гъдулката, благословия ли е дал или ни е проклел? Благословия ще да е било. Като дръпна струните, тялото сякаш изчезва. На дух ставам, цялото щастие мога да побера и на малки порции да го раздавам!

Жажда

Чаках двойка тролей на пазара „Борово“. Бях седнал на един метален перваз пред неработеща будка. Доближиха се момче и момиче, доста мургави, и седнаха до мен. Много млади – на 17-18 години. Момчето стана и си купи цигари от съседната будка, залепена за „нашата“. Момичето:

-      Нали щяхме да ходим до магазин?

-      Няма да ходим.

-      Дай пари да си купя нещо солено.

Момчето бръкна в джоба на панталона си, извади ръка, свита в юмрук и изсипа някакви монети в шепата на момичето. То погледна стотинките:

-      Няма да стигнат!

Момчето повдигна рамене. Замълчаха за малко. Момичето:

-      Пие ми се вода!

-      Поискай си чаша от будката.

-      Извинете, може ли една чаша вода?

Явно й отказаха. Лицето й посърна. Момчето се изправи рязко, ядосано и попита на будката:

-      Колко струва една малка бутилка?

Момчето се обърна към момичето и явно повтори:

-      50 стотинки.

Момичето отвори ръка, взе да брои и я затвори. И обърна гръб на будката.

-      Дай ги! – тросна се момчето.

Взе стотинките, изчезна за минута някъде и се върна с бутилка вода. На момичето очите й светнаха.

-      Нали не стигаха?

-      А бе, Роза, през три будки, водата се оказа, че е по 40 стотинки. Ама човек в този живот трябва да е окумуш и да му сече пипето!

Момичето взе бутилката, отвори я и изпи жадно почти половината. После се усмихна и го погледна с възхищение.

Като я гледах как сладко пие, изведнъж страшно ожаднях. Извадих си портмонето. В него нямаше нито монети, нито дребни банкноти. Бях ги обрал до стотинка за талон от билети от осем лева. Имаше само банкноти от по петдесет лева. Днес бях взел заплата.

Станах, застанах пред прозорчето на будката и протегнах петдесет лева:

-      Моля Ви една вода. Извинете, че нямам дребни.

-      Не мога да Ви разваля. Съжалявам.

Нормален отговор, който страшно ме нервира. Художествената самодейност заклокочи в мен. Леко се изпъчих, забарабаних с пръсти по ламарината и високо казах:

-      Жаден съм!

С крайчеца на окото си регистрирах как момичето се обръща към мен и ме гледа от упор. Извърнах глава към нея. Погледите ни се сблъскаха.

Момичето, също с театрален жест, постави полу-празната, полу-пълна бутилка на перваза и ми намигна. „Боже мой!“ – беше единственото, което ми мина през главата. После девойката рязко ми обърна гръб, хвана момчето под ръка, изкикоти се и двамата тръгнаха надолу по ул. „Дойран“.

Поклонът

Толкова много съм чел за благодарността, която е редно човек  да изпитва за това, че се е родил. Че го има. Източната литература прелива с този призив и с аргументи за нейната естественост.  А и западната…

Който не е опитал, той не знае колко е трудно. Да се поклониш пред Бог или пред Природата, е невероятно трудно. Дяволски трудно. Божествено непостижимо. А дали на всеки е писано?

Мисля си, дали всички гурута, които говорят за естествеността на този поклон, действително са го постигали. Дали всеки поет, който пише за любовта, действително някога е бил безумно влюбен. Защото друга любов няма. Дали всеки философ, който предлага трактат за свободата, в действителност познава безкрайната свобода. Защото друга няма. Или много мистици, поети и философи в същност описват свое желание, свой стремеж, своя представа, своя фантазия?

 

                              *    *    *

Този поклон, тази благодарност, на мен ми се случиха веднъж. Със сигурност ми се случиха. Преди четиридесет години.

Правех обичайните си упражнения по йога от пет до шест сутринта. Реших да ги завърша седнал на пети и легнал на бедрата си. С глава опряна на двете колена. Не знам как и не знам защо, но ме изпълни невероятна картина.

 Пред мен беше огромна златна статуя на Буда, а аз бях пред него. Бях толкова малък… Може би колкото  големия пръст на крака му. От Буда струеше ярка, но мека светлина и ме обливаше и ме пронизваше. Бях негово творение, а той ме благославяше и ме изпълваше с щастие. Благодарността бликаше от мен. Бях в поклон, с който благославях собственото си съществуване. Бях в поклон, чрез който се разтварях в божественото битие. Бях всичко. Родéн, с начало и край. Вечен и безкраен. Продължение и частица от Буда.

Изведнъж Буда изчезна. Светлината обаче остана. Не благодарях вече на Буда. Него го нямаше. Благодарях на Това, което ме беше създало и което ми беше дало възможност да БЪДА. Тук думите създават само контури. Те могат да обхванат чувството единствено като негови мерки. Като думите, които описват архитектурата на един храм…Могат ли те да предадат благоговението, когато си в самия Храм? Не могат. Така е  и с думите – мерки, които искат да пресъздадат благодарността и щастието, извиращи от поклона.

Това беше екстаз! Преди четиридесет години изпитах този екстаз! Не, не се изразявам точно. В този момент, в някаква сутрин между пет и шест, аз бях Екстаз – малък и индивидуален, но част от Вселенския.

Десетилетия наред отново търся това преживяване. Чета книги и медитирам. Вглеждам се в себе си, представям си светлината, която ме обгръща и викам екстаза. Идват някакви подобия, но не е това, което познах тогава, преди толкова години. Не е това, но мога да го опиша, все едно е това!

Докато съм жив ще търся този поклон, тази благодарност, това сливане, тази божественост. Ще я търся докато склопя очи.

Сигурно е така и с любовта и със свободата. Може би следващите пъти са мъчително търсене на първия и единствен път. Може би следващите пъти са неистова молба да се върне това, което идва само веднъж и си отива. Може би следващите пъти са само спомен…

Мога да напълня десетки листове, за да опиша поклон и благодарност! Но винаги ще описвам този екстаз, случил ми се на границата на детство и младост. Независимо, дали ще го представям за вчерашно събитие.

Сигурно е така и с поетите и с философите. Сигурно поетът може да напише стотици стихотворения за любовта и за любимата, но той винаги ще разказва за точно един миг на любов, случил се и останал уникален. Сигурно ще вплита в стихотворенията си различни имена на любими жени, но това ще бъде спомен за една. За една жена, в един единствен и уникален момент.

За философите и техните трактати за свободата се отнася същото.

Въпреки това, аз ще чакам своя втори истински поклон, своята втора, истинска благодарност, своя втори истински екстаз.

А може  би наистина сме орисани да се поклоним само веднъж. Да се влюбим само веднъж.  Да бъдем свободни само веднъж.

Бог знае.

Хармония

  -     Николов, повече не мога да те чакам! – директорът на института се усмихна, сякаш се извиняваше. – Знам, че заплатата при нас е два пъти по-ниска. Но ще имаш много свободно време. Ти нали това искаше? И да знаеш, двама души чакат да се откажеш!

Мина цял месец откакто Иван Николов получи това предложение. Научен сътрудник в „Института за изследване на човека“, департамент „Методология“. Предложиха му това, което от години му липсваше. Спокойна работа, полето на неговите интереси, много време за четене и писане. А сега, какво? Ръководител на пресцентър на малка, но амбициозна партия. По цял ден – следене на новините, подбор, сортиране, акценти, опорни точки… В центъра на тъпата конюнктура. Потопен в пороя на простотиите. Гледа нещо да не изтърве. Новините, коментарите и анализите изскачат, заливат го и изчезват, все едно е дръпнал шнура във WC. Главата му пращи, а отвътре е празен…

Николов сподели с жена си. Една научна тема го човъркаше от две години  – „Ролята на диалоговите нагласи за развитието на психологията“. За него това беше изключителна тема. Беше разбрал, че начинът по който учените от дадена школа или от дадено направление влизат в диалог, насочва пътя на търсенето и до голяма степен определя резултатите. При едни и същи факти, при едни и същи парадигми, при едни и същи знания, различните нагласи при научното изследване водят в различни посоки. Откри това, когато преди години написа дисертацията „Конфликти и сътрудничество в постфройдистката психоанализа“.

Предложението за сътрудник в този институт щеше да му реши проблема с времето. А и щеше да работи в полето на научните си интереси. Изследовател. Върхът! Само че заплатата беше два пъти по-малка… Жена му прояви разбиране, както винаги, но по лицето й се изписваше безпокойство. За образованието на децата трябваха пари. Ако поискат да учат в чужбина – много пари. „Почакай!“, казваше, „Имай малко търпение!“, „След няколко години…“ От такива думи Николов посърваше. " Да бе, след няколко години! Че то няколко вече минаха. Чакаш, чакаш, а то все същото. Борба за насъщния. Освен това, такива предложения да не би да валят през ден? Ще ме чака някой… Представям си как след две години например отивам в института и им казвам: „Помните ли, преди две години ми предложихте работа при вас? Вече съм готов! Вече реших – приемам!“ Или ще се изсмеят или ще ме изгледат жално, жално.“

Имаше и друго. Всеки знаеше, че науката търчи напред. „Ще ме чака някой… А ако моите идеи дойдат в главата на друг и той ги разработи? Като се пенсионирам ще викам на внуците: „Ей, вижте тази английска книга! За нещата, за които пише вътре, аз пръв се сетих! Ама нямах време да ги напиша!“ Да паднеш от смях…“

-      Приятелю, действително чакам бърз отговор! – директорът го изтръгна от унеса му. – Не ми се сърди! Не мога да карам хората да чакат, а и ми трябва нов сътрудник. Държа мястото свободно от месец! Моля те, днес е петък, ела в понеделник в 11 ч. и ми кажи какво си решил! Не по телефона! За такива работи не обичам телефоните.

Николов предложи на жена си да прекарат уикенда във виличката. Там всички проблеми изглеждаха някак по-леки.

Вечерта се приготви за сериозен разговор. Трябваше да бъде спокоен и убедителен. Напали камината. Тя винаги предразполага към сговорчивост и оптимизъм. Жена му седна на диванчето.

-      Малко музика? – попита.

-      Разбира се. Тази вечер няма нищо интересно по телевизията.

„Има си хас за такъв ключов разговор да избера вечер, в която има нещо интересно по телевизията!“ Пусна диск с мелодии на Karunesh. Божествено нежни, за минути ставаш сантиментален. Сантименталност му трябваше на него тази вечер. Не прагматизма на здравия разум. Седна срещу камината и заби поглед в пламъците. Беше решил така да стои. При този ключов разговор не искаше да гледа изражението на жена си. Влияеше му. Понякога го объркваше. Правеше го нерешителен.

-      Виж, мило. В понеделник трябва да дам отговор. Не могат повече да ме чакат. За института говоря. Зная, че има риск… Обсъждали сме го. Но в живота трябва понякога да се рискува… Особено ако целите са благородни…

Спря се за секунди. Жена му мълчеше. Не го прекъсна например със „Нали се разбрахме да видим най-напред децата къде ще учат?“ или със „Ще ми разкажеш ли как ще издържим финансово?“ „Не ме прекъсна… Това е добре. Значи е готова да изслуша аргументите. Тя обаче ги беше слушала десетки пъти. Когато човек е готов да слуша стари неща, значи е готов да промени позицията си…“

-      Ще се справим някак. И пак ти казвам, сигурен съм, че книгата, която съм замислил, ще намери пазар в чужбина. С кожата си го усещам. Може и потребителски заем да вземем. Знам, че е рисковано, но според мен си струва…

Отново замълча за секунди. Тя също мълчеше. Продължи:

-    Я си представи, че книгата, която ще напиша стане страшна! Че я преведат в Америка? Знаеш ли какви пари ще паднат? Знаеш ли какви сериозни хонорари дават там за научни трудове? А може и името си да оставя в историята! Николов – пионер! Николов написал за влиянието на нагласите в психологията, а от там се юрнали учени да изследват това влияние във физиката, биологията, социологията… Без Николов това щеше ли да стане?

Пак се ослуша. Жена му явно не искаше да го прекъсне. Винаги е знаел, че го разбира. Че му съчувства. Голям късмет беше извадил. „Има жени, които само себе си гледат! Само за пари и къщи мислят! А моята… Сигурно е премислила. Иначе нямаше да мълчи. А и тази музика, от която струи хармония… А тази камина… Голям съм дявол!“

-      Виж, мило. Благодаря ти. Представяш ли си да стана известен учен? Представяш ли си как ще се гордеят децата? Вървят си те по улицата, някой се спира, посочва ги на човека до себе си и казва: „Това са дъщерите на Николов! Той направи революция в методологията на науката!“ Представяш ли си? Е, чак за Нобелова награда не мисля… Прекалено е… Пък защо не…  Освен това, заплатата в института е колкото средната за страната. Значи повечето хора живеят с такава заплата. Поне половината. Те как се справят? И то без да имат невероятни научни идеи в главата си… И ние ще се справим…

Нямаше нужда от повече приказки. Всички аргументи бяха изложени отдавна. През този месец не минаваше ден без да стане дума за това. В повечето случаи жена му опонираше, търсеше силни думи за своето безпокойство. „А сега мълчи… Узряла е за идеята.“ Николов се почувства  щастлив. Сега малко щеше да почака. Нямаше да я припира. Щеше да чака нейното „ОК“.

Николов се унесе размечтано. „След това  ще стана, ще я целуна и в понеделник, не в 11 ч. , още в 10 ч. ще се залостя пред вратата на директора. Ще му кажа: „Да!“, а вечерта цялото семейство ще  празнуваме. В някой хубав, тих ресторант, с нежна музика. Ще бъде страхотно! Ще полеем огромния завой, който аз, главата на семейството, ще направя, в името на науката, на ценностите, на идеалното, на прогреса. Пък защо не и в името на бъдещото благосъстояние на децата…“

Жена му се размърда. Не я погледна. „Сега ще каже „ОК, да опитаме, да рискуваме!““  Жена му застана в страни от камината, така че да я вижда. Лицето й сияеше. Въпреки полумрака, в който беше потопил стайчето, личеше си, че лицето й сияе…

Николов замръзна… Жена му извади от ушите си слушалки и почти в екстаз го попита:

-      Слушал ли си Levantis? Страхотен автор! Такава хармония струи от неговите мелодии!

-      Ти със слушалки в ушите ли беше досега?

-      Да, защо? Слушал ли си Levantis?

-      И не чу това, което ти говорих?

-      Извинявай, не чух! Ти каза ли нещо?