сряда, 18 февруари 2015 г.

Лидери



В Партията за страхотен прогрес (ПСП) нещо скърцаше. В централата валяха становища, декларации и призиви. Общо взето цялата членска маса искаше ръководството да се ангажира с ясна позиция. А за ръководството нещата не бяха толкова прости.

Лидерът Душков най-накрая се реши да свика митинг и лично да го оглави. „Не на глобалното затопляне!“ – това беше емоцията на деня. Това искаха да чуят от него членовете на ПСП.

Преди да предприеме този решителен ход лидерът Душков се опита да притъпи партийното негодувание с няколко пресконференции. Обясняваше, че по принцип е против глобалното затопляне, но че точно в този исторически момент глобалното затопляне решава някои важни проблеми на човечеството. Например, на хората в най-северната част на света ще им стане по-топло, а това е добре. Освен това през зимата на прелетните птици няма да им е толкова притеснено, няма да бързат толкова с подготовката за отлитане на юг. Това спокойствие щеше да подобри психоклимата във фауната и косвено щеше да подейства благоприятно на целия земен психоклимат.

Простите хора от партията обаче не разбираха сложните взаимовръзки. А повечето бяха прости. Пропагандата им беше набила в главите, че глобалното затопляне ще разтопи ледовете на полюсите; че нови океани ще залеят континентите; че цели държави могат да изчезнат. Изобщо в техните прости глави яко се беше настанил призракът на световната катастрофа.

Нямаше как обаче. Лидерът Душков трябваше да обяви митинга, да присъства на него и да държи реч. Тръпки го побиваха като си помислеше как ще реагира „Световната асоциация на индустриалните комини“, които всички за кратко наричаха „Комините“. Тази асоциация по целия свят беше нарочена за главен виновник за затоплянето. По целия свят протести срещу нея.

„И какво, лидерът Душков да бъде първият неблагодарник ли?“, мислеше си Душков. Та не бяха ли „Комините“, които го вкараха в политиката, които му осигуриха невероятни контакти в цял свят, които не даваха косъм да падне от главата му? Не бяха ли „Комините“, които финансираха партийната фондация „Коминочистачи за прогрес“?

Още при първото партийно мърморене срещу глобалното затопляне Главният инспектор на отдел „Хармонизация на васалните региони“  към „Комините“ го извика и му каза: „Овладявай си партията! Толкова сме инвестирали в теб! Опичай си акъла!“ Взе тогава лидерът Душков да му обяснява за специфичните партийни ценности, за древните партийни традиции, с други думи – за обективния характер на трудностите пред безразличието към глобалното затопляне. Ефект никакъв! Ядоса се тогава лидерът Душков. Изпрати на Главния инспектор сравнителен анализ между свои речи и разработки на партийния отдел „Изследване и обслужване на партийните ценности“. Нека да види дали е лесно! Политиката е като изкуството. Гледаш го артиста – с каква лекота ти прави драматични внушения, а колко труд, колко пот и сълзи стоят зад това умение! Колко труд се изисква, за да се постигне лекотата, естествеността и внушаемостта!  „Тъпи международни чиновници!“ си мислеше Душков, но от това не му ставаше по-леко. „А и черни неблагодарници!“, продължи Душков черната си мисловна серия. Какви ли не усилия беше положил, за да се хареса на „Комините“? Дори само последния месец да бяха отчели… Душков роди идеята и финансира научна конференция на тема „Топлото като върховно благо“. А и заглавието на един от основните доклади го измисли той. Заглавие – риторичен въпрос: „Искате ли да бъде студено на вашите деца?“ Много се гордееше с тази конференция. След нея прати делегация на световния форум „Враговете на затоплянето – пример за ценностна безотговорност“. И куп други неща беше направил.

Сега трябваше да оглавява митинг под надслов „Не на глобалното затопляне!“ И реч да държи! Нещо направо го душеше за гърлото. И защо бяха тези претенции към него? На власт ли бяха? Не! На власт беше Партията за разтърсващи реформи (ПРР). Тя да се занимава с проблема! Нея да замерят с претенции! „А ние, какво? В опозиция! И какво зависи от нас?“

От друга гледна точка това, че бяха в опозиция си беше цяло щастие! Ще си повикат срещу затоплянето, но за управленски решения никой не може да ги закача. Нито комини могат да бутат, нито глоби да налагат!

На лидерът Душков му беше ясно, че в опозиция е по-лесно да бъдат обслужвани ценностите. По-лесно е да се вика! Пък и „Комините“ няма да са толкова обезпокоени и придирчиви. Нали искаха все пак ръководството на Партията на страхотния прогрес да държи юздите на своите членове? Защото като дойдат утре в другиден на власт ще искат разни работи. А това идването на власт не е иди ми-дойде ми. Гъделичкане на простия електорат трябва. А как да стане гъделичкането ако не му внушаваш, че си с него, че си с неговите ценности?

                                 *    *    *

Въпреки големия риск лидерът Душков реши да не държи реч. Тази работа щеше да я даде на младите. И щеше да го обясни. Дава път на младите! Не ги запушва като бивол на козя пътека! А след основните речи, когато започнеха скандиранията, той щеше да вика „Долу!“. Беше се разбрал и с телевизиите. Като вика „Долу!“ да го дават в едър план. Много добре го беше измислил. Тълпата скандира „Не на глобалното затопляне!“, а той вика „Долу!“. Простият електорат ще си мисли, че той вика „Долу!“ на затоплянето, че го отрича, че дори го проклина. А когато стане дума в централата на „Комините“ за този митинг, с усмивка и спокойно ще им обясни, че вика „Долу!“ на „Не!“-то!

неделя, 8 февруари 2015 г.

След края



Нончо Нонев следеше машинално движенията на актьорите. Не внимаваше особено какво се случва на сцената. По-често от друг път се занимаваше с някакви  свои мисли. Тази пиеса я гледаше за четвърти път и много от репликите ги знаеше наизуст.

Нонев чакаше края. Дори само като си помислеше за края, някаква чудна топлина плъпваше по тялото му.

Най-накрая краят дойде. Залата избухна в ръкопляскания, зрителите станаха на крака, а актьорите се хванаха за ръце и започнаха бавно, ритуално и тържествено да правят дълбоки поклони.

Този миг чакаше Нонев. За него си беше купил билет. За него гледаше пиесата за четвърти път. Мигът беше великолепен. Такава взаимна благодарност, такова взаимно уважение и такава взаимна обич можеше да има само тук, в театъра, и сега, в този миг, когато пиесата беше приключила. Сърцето му ликуваше.

От сцената му се кланяха! Широките усмивки на артистите бяха и за него. Благодаряха му искрено, че е тук, че е проявил интерес към тяхното творчество, че е отделил два часа от своето съботно време, за да ги уважи. Той, станал на крака, с енергичното си ръкопляскане също им благодареше, уважаваше ги, почиташе ги,  признаваше ги, обичаше ги.

Дълбоки поклони срещу ставане на крака и ръкопляскане. И всичко това –  непринудено, лъчезарно, елегантно, от цялата душа. Къде другаде и кога можеше да бъде потопен в такава човешка взаимност? Никъде!

Не, че не беше опитвал и на друго място да постигне това сливане, тази хармония! На няколко пъти се поклони доземи на свои подчинени в знак на благодарност за добре свършена работа, но насреща си получи ококорени физиономии и, ако беше чул правилно – тихо хихикане. Иронични усмивки. Никакво разбиране, никаква взаимност. Също на няколко пъти стана на крака и силно изръкопляска на своя пряк началник, а вместо благодарност – всякакви тъпи реакции. Веднъж му вика „Ти подиграваш ли ми се?“, втори път – „Нончо такъв!“. В устата му звучеше като „Мунчо такъв!“.

Ей затова Нончо Нонев обичаше съботата. Ей затова обичаше да ходи на театър. Защото нямаше по-велико изживяване от това, след края на спектакъла. Ставане на крака и дълбоки поклони, които събираха в себе си всичко най-благородно и най-човешко, което съществува на земята. Няма иронии, няма взаимно дебнене, няма фалш, няма хихикане. Има огромна взаимна благодарност и невероятна взаимна обич. Този миг събираше в себе си красотата на целия свят.

Когато ръкоплясканията и поклоните свършиха, Нончо Нонев излезе от салона, взе си балтона и тръгна към изхода. Погледна към касата. Тя работеше! По това време беше нормално да е затворена, но беше отворена! Нонев застана пред нея, погледна мило младото момиче срещу себе си и си купи билет за следващата събота.

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Игра с мисъл



Не става дума за игра, която изисква повече интелигентност. Или такава, при която мисленето е важен инструмент.

Става дума за игра, при която мисълта е играчка. Приготви се да поиграеш с мисъл така, както би играл с кубчета, с карти, с коте или с нещо друго.

Какво правиш с една играчка? Общуваш с нея. Местиш я, подреждаш я, подхвърляш я, криеш я, откриваш я, променяш я. Много и различни работи. Ако е предмет е едно, ако е живо същество – друго. Зависи от играчката.

Знаеше ли, че мисълта може да бъде играчка? Всяка мисъл.

Ако ти е за пръв път, избери си мисъл, която те тласка към действие. Такива мисли имат повече енергия, по – обемни са, по – лесно се „хващат“. Това са мисли – желания. При тях има наситено чувство и подтик. Например мисълта – желание да си дръпнеш от електронната цигара, или да си вземеш бира от хладилника, или да си пуснеш телевизора за точно определено предаване, или да се пресегнеш към книгата, която си оставил на интересно място… Когато напреднеш, пробвай и с други, дори с  много абстрактни. Ако си новак , не пробвай с мисли като „Аз съм нещастен“, „Тя ми слага рога“ или „Шефът е абсолютно говедо“. Може да стане играчка – плачка.

Как се играе?  Фиксираш мисълта. Оглеждаш я, въртиш я в ума си, правиш я по – силна, после я правиш по – незначителна. Тук условието е да стоиш физически бездеен. Да не й се подчиняваш. Защото ако скочиш например към хладилника, за да си вземеш бира, или се пресегнеш към книгата, вече ти не си играеш с нея. Тя те е подчинила. Тя те е превърнала в свой инструмент. Тя е започнала да си играе с теб. Ти си станал играчката. Да си играчка на своя мисъл е една друга игра.

Остани физически пасивен! Наблюдавай я! Тропа ли с крак? Сърди ли се, че не искаш да си й играчка? Мърмори ли? Усилва ли своята интензивност, за да те сръчка да напуснеш пасивността? Какво прави?

Наблюдавай я! Опитай се да я измериш, да я претеглиш! Обемна ли е? Значима ли е? Прави ли се на диктатор? Или се моли? Как се отнася към теб, играещия? Виж, прецени колко време живее! Кога се роди? От какво се роди? Че как така се роди, тя не е ли вечна? Преди нея какво беше? Колко време ще живее? Ще издържи ли дълго време да бъде играчка или ще стане непоносимо настоятелна играчката да си ти?

Сега се опитай да я скриеш. Само за малко. Не, не да я изгониш! Не прилагай номера, за да я унищожиш! Просто я скрий. Мисълта -  играчка може да бъде скрита като я затрупаш с други мисли. Извикай друга мисъл. Например, ако мисълта – играчка е „да включа телевизора“, помисли си как точно в този момент май искаш да си включиш радиото. Или да си вземеш книга. Или да си навън, в парка, в МОЛ – а, на работа. И пак наблюдавай!

Съпротивлява ли се? Ти я затрупваш, а тя какво прави? Промушва ли глава, за да покаже, че е тук? Или се е примирила, че е играчка и че ти я криеш? Ако в един момент констатираш, че за кратко е изчезнала, че друга мисъл я е заменила, значи си успял.

-      Зак! Ето я! Пак е тук!

Пак я скрий. Нека да изскочи. Сега се опитай да я промениш. Както можеш с ръце да промениш формата на един балон, на едно плюшено мече, на парче пластилин. Получава ли се?  Например можеш ли мисълта „да дръпна от електронната цигара“ да я стиснеш и тя да заприлича на мисълта „що не си хапна от оня шоколад“? Или тази мисъл се държи като парче желязо?

Играй! Играй!

Опитай!

След минута или повече поеми дълбоко въздух, изпусни го бавно и си сменете местата. Остави мисълта да си поиграе с теб.

понеделник, 2 февруари 2015 г.

Подпийналият



Спрях се, за да си напълня лулата. Към мен се приближи млад мъж, явно подпийнал. Усмихна се.

-      Лула ли пушите?

Банален подход. Щеше да иска я цигара, я два лева, защото не му стигат да си купи билет за някой рейс. Отвърнах на усмивката. С пияните на улицата – само с добро.

-      И аз имах лула. Бях си купил на старо един мерцедес 220. Под седалката намерих лула. Явно старият собственик си я беше забравил. Чудесна лула – инкрустирана, баровска. Опитах се да я пуша. Казаха ми, че не трябва да гълтам дима. Че това пушене ли е? Хвърлих я.

Явно разговорът нямаше да мине с две изречения. Има и такива просяци.

-      Да бе, не трябва да се гълта… глупости… - Очаквах истинския въпрос.

-      Бях в Босна. Старшина. Беше ужасно. Татко изгони мама от апартамента и аз отидох да печеля пари. Исках да й купя апартамент.

„С това пияно момче нещата ще са по-сложни“, помислих си и се въоръжих с търпение.

-      И сега ще ме попитате колко човека съм убил…

-      Няма да те питам.

-      А аз няма и да отговоря. Много са, много са…

Явно по някакъв начин трябваше да вляза в темата.

-      Имам близък познат, който е воювал в Афганистан. От други научих, че в засада му избили ротата. Само той останал. Върнал се в базата, взел пет човека и избили цяло село.

-      Сам ли ги е избил?

-      Не, с още пет човека. От тогава - психотропни и уиски от 7 ч. сутринта. До вечерта.

Младият мъж ме погледна благо и втренчено, явно доволен, че разговорът тръгна. Бръкна в якето си и демонстративно извади литър водка.

-      Няма психиатър в София, когото да не познавам. И те, всичките, ме знаят... След Босна се бих в Ирак. Ще ме питаш колко хора съм убил.

-      Няма да те питам…

-      Върнах се и четири месеца след това мама почина от левкемия… Не можах да й купя апартамент.

Мъжът наведе глава и се прекръсти. Аз също се прекръстих.

-      Веднъж… Купчина с трупове… Огромна купчина… Един офицер ми подаде туба с бензин и ми каза: „Пали ги!“ Не можех да ги запаля. Ама, заповед… За неизпълнение – разжалване и изгонване… Извиках един ефрейтор. Побутнах му тубата с крак и му заповядах: „Направи си от купчината огън!“ Горкият нямаше на кой да прехвърли заповедта. Подадох му запалка. И той ги запали.

Очите му станаха дълбоки, тъмни и мрачни.

-      От тогава не мога да държа в ръце ни кибрит, ни запалка.

На ревера на якето му забелязах значка. Прочетох думите, изписани на нея. Взех повод от тях:

-      Бях на митинг. Срещу войната в Украйна.

-      И какво?

-      Младо момиче, явно журналистка, ме попита защо съм против войната…

-      И ти какво й отговори?

-      Казах, че не й разбирам въпроса. „Защо съм против войната?“ ли ме питате? Тя леко се смути...

Младият мъж погледна значката и я целуна. На нея пишеше   „The war is over“. „Войната свърши“. Извади цигара.

-      Може ли огънче?