неделя, 26 юни 2016 г.

Спомен за един поглед

                                    
Бях уморен. През деня всички налични дяволи бяха скачали в душата ми. Има и такива дни, в които животът те проверява и ти се присмива.

Бях се отпуснал във фотьойла с някаква лека, ненатрапчива музика, салата и патронче водка. Огънят на водката топеше буците от напрежение, а музиката налагаше билки. Светът и неговата враждебност се свиваше някъде по ъглите на стаята и постепенно ме оставяше на мира. Сякаш мрачен и сприхав старшина ми разписваше, на мен войника, няколко часа градски отпуск.

Телефонът звънна. Беше някъде към десет часа.

-         Тате, ела да ме посрещнеш!

-         Къде си?

-     Вървя от училището към вкъщи. Репетицията много се проточи. Тъмно е!

-         Добре!

“А, не! Не и сега! Просто да побеснееш!”

Станах, преоблякох се и излязох. Всичко в мен отново взе да клокочи. Тръгнах по улицата, която свързва дома ни с училището. След няколко минути видях на петдесетина метра силуета на десетгодишната си дъщеря. Заковах на място. “Глезотии! Като я е страх, да не закъснява! Все ще се намери някой, дори в десет вечерта, да те разбие!” Направих кръгом и тръгнах обратно към къщи. Само веднъж се обърнах. Детето беше ускорило крачки, явно искаше да ме настигне. Аз също забързах. Не исках да е до мен. Кой знае как щях да се разкрещя.

Влязох в хола и отново се тръшнах на фотьойла до салатата и остатъка от водката.

След няколко минути детето също влезе и ме погледна.

 “Не!” Не беше възможно в две секунди поглед да има толкова много неща едновременно!

Попито чуждо раздразнение. Извинение. Стъписване пред грубостта. Молба за прошка. Неразбиране: “Какво стана?” Обида. Силна болка, сякаш я бях зашлевил през лицето с опъкото на ръката си. Съжаление, че се е обадила. Детски упрек, който напира, но няма как да бъде изречен. Присмех на възрастен човек. Пак – извинение и обвинение в едно. Докосната несправедливост. Таралежче, свило се на кълбо. Не, бисерна мида, здраво захлопнала черупките си. Невидими сълзи. И отново – болка, искаща прошка.


Две секунди, които се разтвориха във вечността и попиха в себе си цялата вечност. Две секунди, които сами се превърнаха във вечност.  

сряда, 22 юни 2016 г.

Кълбо на живота


Вечерницата. Сама на небето. Нито една друга звезда. (Звезда ли?)  Небето – гъста сиво-черна пелена. Няма я синята дълбочина, в която потъваш с поглед и търсиш вълшебното небесно дъно. Ярка Вечерница. Защо другите не могат да пробият? Слаби ли са, спят ли?

Пред мен на балкона една стара, много стара, елха в огромна саксия. Смрачило се е, но новите бледозелени иглички светлеят. Колко пъти съм посягал да я изтръгна или отсека, да я изхвърля, но забелязвам новородените иглички, бебета, свежи, нежни и я оставям. Тази елха е много отдавна. От пет или шест години. По принцип елхите, купени в саксия,  издържат малко, само за един Коледен празник. Веселят те на празника, след това увяхват за няколко месеца и умират. На другата година – друга. Тази елха обаче оцелява. И всяка година, нищо че отдавна е неин ред, изпраща в отвъдното някоя своя нова млада сестра.

Да, колко пъти съм посягал... И виждам новия живот в нея. Жегва ме  нейното усилие, молба и тиха борба, някакъв природен инат – и я оставям. “Като позавехнат новите иглички, казвам си, ще я отсека. Не може толкова много години в някаква саксия.” Минава време, гледам – нови бебета, нови иглички на гроздчета, смеят се, ликуват, поздравяват балкона, небето и мен. Отлагам изпълнението на смъртната присъда.

С всички сетива усещам как единствената звезда и старицата – елха, общуват. Звездата я гали и старицата като че ли се смалява, навежда стотици главички и се държи като дете. Тя сигурно в някакъв приказен смисъл е дете на тази звезда. На всички звезди. Навярно Вечерницата си е играла с нея, когато е била едва покълнала, само едно връхче. После всяка нощ я е люляла в своята люлка от светлина и я приспивала. Сега прави същото.

Затварям очи и чувам музика, родена от докосването на лъчите до игличките - бебета. Звездата й обещава нещо и я закриля. Елхата тихо, монотонно, но много нежно благодари.

Спектакъл. И аз – единственият зрител. Една звезда обича и прегръща една елха – старица. Една елха – старица попива обичта и благодари на звездата.

Не, не съм сам. Камбанарията на църквата, осветена от собствени малки прожекторчета, недалеч от нас, ни гледа. Гледа звездата, елхата и мен. Спокойна и достолепна. Пазител на вярата. Сякаш се протяга и иска да се слее със звездата. Като че ли иска да превърне вярата в светлина и светлината във вяра. Към мен изпраща послание за спокойствие и вечност. А на елхата се радва. Като покровител на крехко създание.

И аз потъвам в някакъв триъгълник, създаден от вярата, волята за живот и раздаването на сила и светлина. Унасям се. Защитен съм. Обичан съм. И чувствам, че друго не ми трябва. Всичко друго е преходно и измислено. Разтварям се. После се превръщам в кълбо. В кълбо от воля, енергия и вяра. Вечното кълбо на живота във всеки от нас. Всеки го улавя по различен начин.

 При мен е лесно. Трябват ми тези неща. Вечер, балкон, звезда, камбанария и стара елха.  

събота, 18 юни 2016 г.

Черешова задушница


Мили мои мъртви... Някои сте наблизо – ще изтръгна плевелите от пръста ви, ще погаля камъка на плочите ви, ще погледам очите на снимките ви... На мама ще сложа два стръка маргаритки, а на тате – патронче гроздова... Ще поседна на пейчиците ви. И ще се заслушам в тишината. Обичам тази тишина – дълбока, космическа,  тайнствена...

Други сте далеч. Знам обаче вечните ви места. Ще стисна очи и ще дойда. Искам и вас да погаля. Ще погаля буците пръст и камъка... Ще постоя прав или ще приседна. И ще бъдем заедно. Вие ще ме обгръщате, сияйни и чисти, ще прониквате през порите ми, ще се сливате с мен. Малка е разликата между нас, аз съм плътен, вие сте безплътни. Просто различна концентрация.

Други, мили мои, не знам къде са ви местата. Така се случи, научих, че сте отлетели, но не дойдох да ви спусна в Майката. Малко ми е мъчно, но вие не ми се сърдите. Сигурен съм. Нали сте навсякъде? Елате в сърцето ми, елате в душата ми и постойте! Хубаво ми е с вас. Пълно ми е.

Сега, приятелю мой, две думи специално за теб. Връстнико мой! Най-добрият ми приятел. Последно помня смеха ти по телефона и иронията ти. Годината току що беше започнала и ти ми говореше за нашите планове. За твоите и за моите. Съжалявам, останаха само моите. Твоите, ти си ги отнесе някъде.

Малко ти се сърдя. Защо пожела да те изгорят и да разпръснат праха ти в планината? Много необмислено желание. Дори егоистично. А толкова често ми се иска да дойда до вечното ти място, да изтръгна плевелите от пръстта ти, да погаля буците и камъка и да приседна на пейчицата ти. Да разлея две чаши уиски. Да изпия моята, после да изпия твоята, все едно ти я пиеш. Лиши ме от това удоволствие. Нищо. Утре, след Задушница, ще отида високо, високо в планината, на самия връх ще отида, ще затворя очи, ще разгърдя ризата и ще повикам вятъра. И той ще те донесе. Ще вдишам дълбоко въздуха и ще те усетя с ноздрите си. И пак ще бъдем заедно. Нищо, че нямаш нито гроб, нито урна. Няма къде да се скриеш.


Мили мои... Викате ли ме? Още малко търпение. Окосете тревата, полейте цветята, разсейте облаците, та слънцето ослепително да блесне, поканете пойните птички, застелете масите и наточете червеното вино. И чакайте!

неделя, 29 май 2016 г.

Танцът на стареца


Гледах към дансинга и им се радвах. Млади, кипящи, опиянени, щастливи. Отпивах от червеното вино, подръпвах от лулата си и леко притворил очи се опитвах да уловя техния чар, да го смеся с тръпката на музиката, да превърна образите и звуците в пелена от настроение.  И да потъна в нея.

В самия край на дансинга забелязах някакъв старец, може би на 70, може би 80 години, който също танцуваше. Много плавно, доста пестеливо, сякаш искаше да остане невидим. Мелодиите се сменяха, някои от младите напускаха, други се включваха, а той оставаше. Нямаше ли компания? Нямаше ли маса? В движенията му, пълни със сдържана енергия, имаше неналучкана красота. Импровизираше, но някаква изтънченост подсказваше, че в живота му танцуването не беше просто случаен фон.

Старецът се придвижи леко към центъра. Няколко млади го изгледаха с учудване, после с усмивка и отстъпиха малко назад. Движенията му станаха по-енергични, без да губят от плавността си.

И видях как може да танцува старостта. Спокойно и жизнено едновременно. С нетърсена магия. С естествена аура. Танц, който не иска да впечатлява. Който не се състезава. За него състезанията са минало. Старост и танц, които съществуват един за друг и нямат нужда от никого. Старост, която не иска внимание, нито се опитва да доказва каквото и да е било. Някаква благословена самота. Друго няма. Други няма.

Танцът на стареца. Вглъбеност. Дори отричане на света. Скрит  екстаз - за този, който има душа да усети.

Затворих очи.

Можеше ли с танц да се благодари на Живота? Можеше ли с танц да се поклониш на Мига, без който животът е абстракция?

Оркестърът ускори темпото. Отворих очи. Старецът влезе в новия ритъм. Бърз, хармоничен, дори предизвикателен. Някакво тържество? Старостта разговаряше със Съдбата. Разговаряше като с равен. През живота си тази старост беше натрупала всичко, което може да се натрупа. И беше запазила своята свежест.

И видях как Съдбата се отдръпва с тиха стъпка, усмихва се, наблюдава го и му се радва. Защото разбираше, че не може да бъде нещо повече от този, в чийто танц  има всичко.

А Младостта? До преди малко иронична, сега разтърка очи.

петък, 27 май 2016 г.

Нашата Витоша


Погледнах Витоша през балкона – потопена в гъста пара, сериозна и малко навъсена. И такава я обичам! Облякох се спортно, метнах раница и тръгнах. Отидох до Симеоновския лифт – не работеше.

Добре де, ще потърся някоя пътека. Важно е да стъпя на зеленото й. Тя е щедра – и на върха и в най-ниското. Опитах се да пробия в дясно от лифта. Огради, огради, огради... Тръгнах по пътя надолу и влязох в кв. Симеоново. Катеря малки улички. Тъкмо си мисля, че ще вляза в планината и бам! – ограда! Сляпа улица. Втора, трета...

Разглеждам някаква къща. Куче с благородна осанка чак се задавя да ме лае. Пази стопанството. От мен го пази. Тръгвам нагоре. Друго куче, легнало по средата на улицата ме гледа втренчено. Май не е вързано. Още две-три крачки и то се изправя леко и настръхва. Започвам с кожата си да усещам колко е свещена частната собственост. Едно е да четеш книги и да го усещаш с ума си, друго е да го разбираш чрез кожата си. И от тук няма да стане.

 Намирам друга малка уличка, стръмна, започвам и нея да катеря. На едно място отново спирам, за да си почина. Гледам, на дувара до мен, табела – “Не спирай, пречиш на гаража!” Тръгнах веднага. “Кой съм аз, че да преча на гараж, бе?”

Поемам обратно. Опирам се на оградата на някакъв дворец. Ей така, малко да отдъхна и да разгледам. Поредно куче, този път вързано, съобщава за моето нахалство. Дере се. Махам му с ръка, усмихвам му се, правя физиономии. От някаква будка излиза старец и се вторачва в мен. Усмихвам се глупаво и на него и с жестове се опитвам да покажа, че се радвам на кучето – много е сладко. По погледа на стареца разбирам, че не трябва така – кучето също е свещена частна собственост, няма какво да го зяпам. Тръгвам. Кв. “Симеоново” ме изплюва на Околовръстното. Вървя по него. Гледам от ляво Витоша – мрачна и недостъпна. Днес май няма как да се докосна до нея.

Магарешки бодил, голям, леко изсъхнал - снимам го на фона на Витоша. Все е нещо. Гледам в краката си охлюв. Милият... Не знам защо, но изпитвам желание да седна до него, да се смаля, много да се смаля и някой да ни снима... Аз и той – на Околовръстното, в полите на Витоша...


сряда, 25 май 2016 г.

Възрасти


Борис отвори очи. Понеделник, Великден... Слънчево и безделно... Усмихна се - днес щеше да посети скъпи хора, за да сборят яйца и да си поприказват.

Стана, направи десетина лицеви опори, няколко клека, развъртя ставите на ръцете си.  Изми си лицето и сложи кафе. Най-напред щеше да отиде у дъщеря си. После – при баща си.

Облече се, хапна остатъка от някакъв вчерашен сандвич и мушна в чантата си четири боядисани яйца. Пред вратата, по навик, се огледа в огледалото. Рядка, посивяла коса и бяла брада... “Леле, на 60!”

След 40 минути беше пред вратата на апартамента на дъщеря си. Позвъни.

-         Кой е?

-         Страшният вълк търси козлета!

-         Дядо, ти ли си?

-         Аз съм, моето момиче!

Вратата се отвори.

-         Влизай, дядо! – лицето на деветгодишната му внучка грейна.

-         Сама ли си?

-         Да, мама отиде до магазина, няма да се бави!

Борис остави якето на закачалката, събу си обувките и влезе в голямата стая, условно разделена на хол и трапезария. Седна на стол до кухненската маса и хвана момичето за ръце. Последваха обичайните въпроси – какво е закусвала, чете ли нещо в момента, случило ли се е нещо интересно през последните дни. Светлето даде също така обичайни и кратки отговори. Борис извади едно от яйцата, внучка му взе едно свое от великденската купичка на масата и се сбориха. Яйцето на дядото хлътна и от двете страни. Борис направи възможно най-тъжната физиономия и леко се разхлипа.

-         Дядо, ти си толкова стар, защо винаги се лигавиш?

-         Не се лигавя. И миналата година ме победи! Не ти ли е жал за стареца?

Разбъбриха се. Светлето донесе да покаже какво чете. Детска енциклопедия – континенти, океани, чудесата на света, знаменити открития... Показваше с пръст разни картинки, задъхваше се да изговори неща, които беше научила. Дядото дообясняваше там, където знаеше и слушаше други, които или бяха нови за него или бяха потънали някъде в паметта му.

Всяко докосване до това дете беше за него празник. Борис все едно галеше пъпка от роза, която след време ще се разпука, ще изпълни стаята и света с аромата си. Ще обича с цветовете си, ще се пази с бодлите, ще бъде красива, силна и зряла. И друго чувство имаше. Гледаше ръката си, с която докосва пъпката на розата – с появилите се вече тук там кафяви петънца.

Светкавично се връщаше в своето детство, при своите девет години и при своя дядо. Разликата в годините беше същата. Като дете Борис никога не можеше да си представи дядо си малък. Опитваше се, но не можеше. На помощ викаше една голяма снимка, закачена в спалнята, на която дядо му е бил на 22 години. А дори и тази възраст от 22 нямаше как да я свърже с дядо си. Това бяха съвършено различни хора.

Светлето беше оставила енциклопедията в страни и разказваше нещо за училище. Борис следеше разказа, задаваше въпроси и от време на време коментираше предпазливо ситуациите. Беше се изправил и внучка му, може би малко ниска за възрастта си, беше вдигнала глава и чипото си носле, за да гледа в очите и за да следи устните му.

В общуването на Борис с това дете имаше нещо необичайно. От една страна участваше, и то пълноценно, в разговора, а от друга си мислеше за магията на годините. Едновременно. Като че ли главата му беше телевизор с преполовен екран, който излъчваше две програми. Очите и мисълта се мятаха ту в едната, ту в другата. 60 години... Страшно много. А бяха минали все едно при едно щракване с пръсти. При всички хора беше така, явно. Слушал го беше, чел го беше. Десетилетия събрани в едно кристално топче, което се търкаля към огъня на края. Към огъня на изпепеляването и изчезването. В такива моменти често през главата му минаваше последното стихотворение на Херман Хесе. Написано няколко часа преди смъртта. Страхотно стихотворение. Когато го прочете за пръв път в Немската гимназия в Бургас, не беше страхотно. Сега обаче беше.

Splittrig geknickter Ast,
Hangend schon Jahr um Jahr…

Като съчка пречупен клон,
висящ така от години,
сухо проскърцва на вятъра своята песен,
без листа, без кора,
оголен, безжизнен от дългото живеене,
от дългото умиране уморен...

В същност стихотворението не изплуваше като думи, а като чувство. Думите са протяжни, изискват време, а чувството е мигновено. Явно върволицата на думите беше създала монолитен смисъл, който се беше запазил като преживяване. Можеш от мигновеното парене да тръгнеш назад и да възстановиш редичката от думи, но това не ти е необходимо...

Борис чу как се превърта ключ във външната врата и след секунди се появи дъщеря му. Слаба, стройна, с къса черна коса, бяло лице и маслинени очи. Усмихна се.

-         О, тате! Забавлявате ли се? Светла успя ли да ти разкаже всичко? Надявам се да не се е оплакала много от майка си...

-         Здрасти! Давай да си сборим яйцата!

Дъщеря му взе яйце от същата шарена купа, Борис извади второ яйце от чантата си и ги удариха. Острото му се спука, на задницата оцеля.

-         Наравно! Внучката обаче ме би!

Мария разтовари покупките, сложи ги в хладилника и седна до масата. Светлето си взе енциклопедията, пусна телевизора и се разположи на диванчето пред него.

-         Стой, де! Къде тръгна! Нямаме тайни с майка ти! – Борис се опита да я задържи.

-         Нямате, ама ми почва филм... 11 часа е!

Борис се обърна към дъщеря си, погали я по главата и чак сега я целуна.

Темите сами наизскачаха. Фалшивите храни по магазините; времето, което най-после се стопли; егоизмът на политиците; последните книги, които бяха чели; плановете за лятото и всякакви други джунджурии.

-         Другата седмица е рожденият ми ден. В къщи ще го празнувам. В тесен кръг. Заповядай!

Борис примижа и за секунди пресметна:

-         38 години!

-         Мале, мале, не ги споменавай!

-         Ха, че много ли са?

-         Малко са! – Мария се засмя. – Чакам с нетърпение да стана на 60! Крак върху крак, цигарата, кафето и лаф с някоя друга млада пенсионерка.

-         Сега не става ли?

-         Да бе, става... Работа до шия, всичко в къщи на глава ти... детето си иска своето...

-         Петьо не помага ли?

-         Помага, ама мъжът си е мъж...


Борис я изгледа скришом. Първи сериозни бръчки пропълзяваха по челото. В косата – няколко бели нишки. Ако Борис беше на 9, на колкото е Светла, сигурно щеше да му се струва стара. Много стара... Спомни си как на морето, 17 годишен, беше си хванал гадже на 25. Двамата му приятели, с които беше заедно, се спукаха да му се подиграват: “Как е баба ти?”, “Ще поканиш ли бабето на дискотека?” През ума му мина и образа на тъща му. Когато се ожени, тя беше на 40. Още две години и дъщеря му щеше да бъде на толкова, на колкото беше тъща му тогава. А тя беше солидна, възрастна жена, с която разговаряха само за сериозни работи. А сега пред него, на седмица разстояние от рождения си 38-и ден, седеше детето му Мария – млада, полусериозна. Идваше му да я гушне, както преди много години. Да я хване през кръста и да я върти, върти, докато и на двамата им се завие свят. Както правеше отдавна.

-         Тате, продължаваш ли с фитнеса?

-         Естествено, почти всеки ден. По два часа.

-         И какво, нещо ново?

-         Ами, стойката на лакти и пръсти на краката – вече издържам пет минути.

-         Пет минути? Много са... Не раздуваш ли малко?

Борис скочи пъргаво, сложи мобилния си на “таймер” и го връчи на дъщеря си. Застана на предмишници – на юмруци и лакти, после на пръсти с изпънато тяло.

-         Пускай!

-         Две... три... четири... пет!

На Борис вече леко му трепереха бедрата, но издържа.

-         Ей, браво бе!

На Борис му стана хубаво. 60 години не бяха чак толкова много. Нямаше я тази бързина, тази издържливост, но... Преди 30 години плуваше по цял час без прекъсване и то в темпо... Сега – половин час. Преди се набираше на лоста десетина пъти... Сега – туловището позволяваше два – три пъти. На нейните години – по цели нощи с близки приятели... Сега гледаше часовника вечер – режим, сутрешно ранно ставане. Но енергията все още я имаше – особено при събуждане. Отвореше ли очи, се чувстваше като батерия, е не “Дюрасел”! Разреждаше далеч по-бързо, но я имаше. И въпреки това... дистанцията до края се скъсяваше. Пред него беше “тъща му”, стара, сериозна и в същото време детето му – младо, пълно със сили, планове и бъдеще. Две в едно.

Борис седна и продължиха да си говорят още час.

-         Ще ставам! Трябва да бъда при дядо ти преди 14 ч. Знаеш го, ляга си за обедна почивка точно в два и спи до четири. Като по часовник. Откакто е пенсионер, любимият му лаф е: “Всеки уважаващ себе си мъж на години трябва на обяд да спи по два часа. Другото е късен авантюризъм”.

Целуна Светла.

-         Моето момиче, и теб!

Целуна дъщеря си и излезе.

Борис позвъни. Чу провлачените чехли на баща си. Вратата се отвори и в рамките на касата застана един исполин. Баща му на Борис, 88 годишен старец, беше висок два метра, сигурно 100 кг, с гъста, чисто бяла коса, обърната назад. Малките му очички святкаха от задоволство.

-         Борка, влизай! Не си ме забравил! Ама час по-късно да беше дошъл, имаше да си звъниш...

-         Знам, знам! Два часа “всеки уважаващ себе си...”

-         Точно така! Всичко знаеш! Влизай!

Баща му от две години, след смъртта на майка му, живееше в една гарсониера, която купиха специално за него. Продадоха апартамента в Бургас и купиха тук. Все пак, трябваше да има някой близо до стареца. Той се държеше, сам се обслужваше. Борис и брат му само му зареждаха хладилника. Все пак торби до четвъртия етаж без асансьор щяха да затруднят исполина. В началото той се съпротивляваше, щял да се оправи и сам, но отстъпи.

Влязоха в стаята, седнаха на столове около масата и Борис извади от чантата останалите две яйца.

-         Ей, не си забравил яйцата! – баща му ги огледа. – Само че аз имам свои.

Старецът стана и извади от хладилника малка купичка с няколко боядисани яйца.

-         Да не си започнал да боядисваш? Ще падна!

-         Ами... Една съседка ми ги донесе... И козунак имам.

-         Съседка ли? Ти нещо, а?

Баща му се усмихна, но като че ли леко почервеня.

-         Не се стои сам. Тя идва от време на време... На втория етаж живее. Вдовица... А и аз прескачам понякога при нея. Приказваме си.

-         На колко години е?

-         А, млада е... На 70... Хайде, стига толкова! Къде ти яйцето?

Чукнаха се. Борис спечели и от двете страни. Най-после – борец.

-         Виж какво, моето момче! С яйце ме биеш, ама ако извадя картите, ще те скъсам...

Борис вдигна очи и го изгледа. За да вижда очите му, цял живот трябваше да повдига брадичка и да гледа нагоре. Великан!

Разговорът тръгна повече от традиционно. Борис разказа нещо за работата си. Беше шеф на отдел “Култура” на национален седмичник. После – за няколко нови запознанства, за фитнеса. Баща му – направи своя кратък анализ по вестниците на българските политически клюки и отново напомни, че трябва да му се сменя пейсмейкърът. Машинката, която следеше да не му падне прекомерно пулса, беше навъртяла вече 11 години.

Борис понякога влизаше с баща си в политическа дискусия, но сега не го направи. Трудно издържаше ината на стареца, който отстояваше изводите си “до дупка”. И накрая винаги завършваше: “Ей, младеж! Още зелена глава си! Чети и мисли повече!”

В компанията на баща си Борис се преобразяваше. Очакваше похвала, а защо не и възхищение. Постоянно мислеше как да му извърти номер – я да му скрие очилата или да му премести бутилката с ракия, от която той винаги си сипваше в малка чашка, преди да започнат картите. После се забавляваше как старецът си търси безпомощно очилата или се тюхка къде му е изчезнала ракията.

Когато Борис разказваше нещо за себе си, баща му слушаше внимателно, одобряваше или не одобряваше и накрая задължително завършваше с напътствия. Борис трябваше спокойно да чуе съветите и ако може, да се направи, че е много благодарен за подарената му мъдрост. А в баща му действително живееше мъдрец. И то не от вчера.

Първите спомени на Борс за баща му бяха приказките вечер. Исполинът се връщаше от работа, обличаше домашни дрехи, лягаше на леглото в кухнята и канеш пет-шест годишното момче да донесе книга с приказки. Борис припваше възторжено, взимаше книга и се сгушваше на гърдите на баща си. Старият трийсет и няколко годишен мъж четеше бавно и изразително, преправяше си гласа, за да бъдат достоверни героите и от време на време обясняваше. Как е в приказките и как е в живота. Разлика имало, но и в двата свята побеждавало доброто. Момчето Борис слушаше притихнал и чувстваше как този възрастен човек го обгръща с някакво вълшебно кълбо, в което не може да влезе нищо страшно или опасно. Когато порастна и стана юноша, естествено приказки нямаше, но старецът пак намираше време да говори на момчето си и да му създава същото усещане за сигурност. И днес нещата като усещане по същество не бяха се променили. Природният оптимизъм на бащата, неговата увереност в силата на добото, вярата в справедливата съдба, бяха като мехлем. Дори и днес, мислеше си Борис, ако баща му извади книга и го покани да му чете, щеше абсолютно естествено да притихне, да слуша, а защо не и да сложи глава на гърдите му – ако не реално, то поне мислено.  Стената от годините, твърда като скала, беше готова по вълшебен начин да се превърне на прах. И да оголи едно детско любопитство, почит и обожествяване, което гледа в очите и слуша гласа на една мъдрост. Стената не го правеше, но беше готова на това.

-         Ей, къде избяга? Какво си се замислил? – баща му прекъсна унеса.

-         Бягам към своята пенсия! Искам като теб да си лежа и да си чета вестниците! Ама при тези реформи аз я гоня, а тя все се отдалечава!

-         И това ще дойде! А сега прави друго – радвай се, че още си млад! Що не ме върне дядо Господ на 60 години!

-         Ега ти, младостта – на 60 години!

-         Виж какво, момчето ми! Сега чета последната книга на Джеки Вагенщайн – “Серенада за балканска гайда”. Той е на 94, ако не се лъжа, и продължава да пише. А ти си се размрънкал. Нали го познаваш?

-         Разбира се, че го познавам. Даже преди месец се пошегувах – помолих го да напише от мое име една книга, защото нямам време.

-         Докато стигнеш неговите години имаш време за десет книги! А бе, защо не взема аз да ти напиша някоя?

Баща му беше прав. Енергия имаше, здравето беше горе-долу добре, мисълта – още пъргава. Малко още да подреди режима – щеше да отключи още сили!

Борис се огледа, използва момента, в който баща му стана, за да си налее ракия и чаша вода, взе очилата му от края на масата и ги мушна под възглавницата на диванчето.

-         Тате, давай картите!

-          Почваме! Не знам дали ще съм жив, когато ги научиш!

Баща му донесе карти, чист лист и химикал. Взе да се оглежда.

-         Ей, хлапе! Веднага ми връщай очилата! Ще се ядосам!

Ритуал, който изпълняваха има няма 50 години.



четвъртък, 28 април 2016 г.

Солидарност


Традиционната годишна конференция „Солидарност за всички“ на Партията за страхотна справедливост (ПСС) трябваше да започне след десетина минути. Всичко беше отлично подготвено. Както винаги, в началото щеше да прозвучи химнът „Солидарност завинаги“ на Пийт Сийгър. От двете страни на президиума, на три метра височина, висяха плакати със заглавието на химна. Единият – на български, другият – на английски, „Solidarity forever“. Това беше знак за солидарност с международните гости.

Седмица преди конференцията имаше проблем с химна. Шефът на отдел „Пропаганда“ държеше да се пусне изпълнението на Ленард Коен, а шефът на отдел „Организационен“ настояваше за това на Джеси Томас Браун. Двамата се редуваха да висят пред кабинета на Председателя, за да го убедят в правилността на своя избор. Той ги изслуша по няколко пъти, но нищо не каза. Това повиши междушефското напрежение, а то пък прерасна в ругатни между самите отдели. Два дни преди конференцията, в 8.30 ч. сутринта, шефът на „Организационен“ отново застана пред кабинета на Председателя, който обикновено идваше в 9. Този път обаче дошъл, оказва се,  в 7, а шефът на „Пропаганда“ научил отнякъде и нахълтал при него още в 7.30. Излязъл в 7.45 и гледал победоносно, както осведоми секретарката. Явно беше спечелил. Химнът щеше да звучи с гласа на Ленард Коен.

Новината бързо плъзна из лабиринта на партийната централа. Тази малка победа – малка, но победа! – означаваше, че в този момент шефът на „Пропагандата“ беше по-влиятелен. Уважението към него нарасна. У някои партийни служители се превърна дори във временен респект. В орготдела държаха огромно сметало с пет реда. На всеки от тях се отчитаха загубите и победите на петимата шефове на отдели. Дежурният с неудоволствие премести една топка от ляво надясно в реда на отдел „Пропаганда“.

Преброителите бяха готови. Първата им задача беше да отчетат кои делегати не стават на химна. Всяка година имаше по десетина такива. Знаеше се мястото на всеки, така че беше лесно да се разбере кой си седи на химна. Неставането се квалифицираше от Ръководството като неуважение към Солидарността и косвено  като неуважение към Справедливостта. В крайна сметка това беше неуважение към Партията. Списъкът се предаваше на секретаря по идейното развитие и се използваше при атестацията на партийните кадри.

Комисията по томболата също беше готова. Цяла година тя събираше молбите на уволнени партийни кадри и в навечерието на конференцията изтегляше пет имена. Късметлиите щяха да бъдат възстановени на работа. Тази процедура се изпълнява, когато Партията е на власт. Когато е в опозиция, изтеглените попадат в списък за назначаване с предимство след спечелване на властта.

Във фоайетата около конферентната зала, зад специално опънати червени шнурове, започнаха да се подреждат Просителите. На гърдите на всеки висеше табела. Тя указваше какъв пост – назначаем или изборен, е изпълнявал човекът в миналото и посочваше каква сума проси и за какво. Бивши депутати, министри, зам.-министри и по-дребни служители, останали без работа или затруднени материално, обикновено търсеха помощ за лечение, на себе си или на свои близки. Допустими бяха прошения за лица до трето коляно по права линия и до второ по съребрена. Пред всеки Просител имаше голяма картонена кутия и минаващите можеха да пуснат бележка с обещана сума и координати за връзка. Упълномощени лица пускаха бележки от името на основни и общински организации. После редът беше следният: Просителят се свързва с посочените в бележките лица и урежда получаването на сумата, като отделя 20% за Централата. Да станеш Просител, не е проста работа. Специална комисия в продължение на два месеца разглежда молбите и определя кой може през съответната година да бъде Просител. Местата са ограничени. Няма безкрайни фоайета.

На видно място в едно от фоайетата беше разположено „Таблото на позора“. На него закачаха големи снимки на партийни служители, изгонени от работа, които впоследствие бяха осъдили Централата. Естествено, под снимките имаше конкретна информация – име, длъжност и размер на взето чрез съда обезщетение. В специални кутии до таблото бяха наредени пейнтбол топки, с които делегатите можеха да замерват снимките. Това беше  дори препоръчително, а за специална група новоназначени – направо задължително. Топките се разпльокваха и оцветената вода се стичаше по таблото...

                                               *    *    *

Председателят вдигна ръка, което беше знак, че конференцията трябва да започне. Пуснаха химна „Солидарност завинаги“ в изпълнение на Коен. Делегатите станаха на крака. На голяма видеостена зад Президиума се сменяха кадри, илюстриращи солидарността. Хора се прегръщат по улиците...Скупчени работници скандират „Да живей!“...Партийни ръководители раздават шоколади и плюшени играчки на деца от Домове за изоставени... Младежи с различен цвят на кожата, хванати за ръце, играят ръченица на площада... От време на време в едър план се появява образът на Председателя, вперил поглед в обсипано със звезди небе.

След като химнът свърши, Председателят се изправи зад катедрата и започна своя годишен доклад. Той обстойно анализира социалната действителност през призмата на факторите, които тласкат хората към солидарност, и на факторите, които ги възпират от солидарни постъпки. Хвърли мост между ценностите „справедливост“ и „солидарност“, като аргументирано доказа, че солидарността е феноменален завършек и венец на справедливостта и че последната от своя страна е куха и псевдо, ако не поставя солидарността като основна тухла в своя фундамент. Разбира се, голяма част от доклада беше посветена на работата по изработване на „Стратегия на солидарността“, подхваната от две независими една от друга научни групи.

След финалните думи и бурните ръкопляскания видеостената зад Президиума отново светна, за да покаже как Председателят се разхожда из някакви подземни мини с каска на главата, хванал под ръка работник... Председателят носи на двете си ръце по едно дете – момче и момиче, усмихва им се и сочи с брадичка и нос нещо напред... Председателят прекопава райграса в междублокова градинка сред усмихнати съкооператори... И всичко това – пестеливо, за не повече от половин минута.

Дойде редът на съдокладите. А тук разнообразието беше огромно. Явно тази година е бил положен сериозен труд. Ето някои от темите: „Неолиберални препятствия пред солидарността между богати и бедни“, „Стагнация и деформация на солидарността в постиндустриалното общество“, „Етапи на солидарността – от замисъла до ощастливяването“, „Исторически диапазони на солидарността – от пещерното братство на питекантропа до взаимопомощта в космическите станции“, „Солидарността като фактор за осмислянето на верните социо-историко-културни дискурси“, „Предсолидарно мислене и следсолидарни аксиологични обобщения“, „Солидарността в България – традиционност и новаторство“, „Изначалната доброта като предпоставка за надкласово вплитане на солидарността в социалните отношения“. И други.

След като науката се произнесе по фундаменталните теоретични и практически аспекти на солидарността, думата беше дадена на обикновените делегати. Подбрани бяха така, че да се получи представа за реалната солидарност в най-различни аспекти. Майка на пет деца получила три кашони с банани за Коледа... Работник с фрактура на черепа в следствие на трудова злополука получил първа помощ от лекар – активист на Партията... Делегат милионер дарил дванайсет кашона с художествена литература на три читалища, избрани след конкурс. И много други.

От време на време думата бе давана за реплики или допълнения от залата, където също всичко вървеше гладко и хармонично. Само един делегат се опита да развие темата: „Защо България е най-бедната страна в Европейския съюз?“, но водещият го прекъсна с обяснението, че се включва ни в клин ни в ръкав. Провокаторът се беше докопал до микрофона след работника с фрактурата и въпросът му  не можеше да се разглежда нито като реплика, нито като допълнение.

Дойде ред и на Парламентарната група. Неин зам.-председател запозна конференцията с новите проектозакони, подготвени и внесени от Партията: „Удвояване на броя на годишните томболи за лечение в чужбина на деца с церебрална парализа“, „Финансиране на чуждоезикови курсове за съкратени миньори“ и „Повишаване на ДДС-то за пържени храни, водещи до заболяване от рак, в полза на Фонд за усъвършенстване на хемодиализата“, „Диференцирана коледна помощ от 2 до 4 лева за пенсионери с пенсия под 200 лева“.

Петте часа, определени за конференцията, минаха неусетно. В заключителните си думи Председателя развълнувано обясни перспективите на практическата солидарност, научно дефинирана чрез теоретичното богатство на Партията в тази област. Отново дойде ред на химна и този път делегатите, станали на крака, запяха заедно с Ленард Коен. Две внушителни групи, подготвени от организаторите, подкараха песента на два гласа. Видеостената зад Президиума отново се оживи. На големия екран засмени дечица затичаха на воля из някакво житно поле, вятърът развя кичурите им, а огромно блестящо слънце окъпа в светлина и полето, и децата, и цялата зала.