събота, 23 февруари 2019 г.

Три манастира в Гòло бърдо


За тази събота си  избрах близък и лесен маршрут. Отдавна се канех да посетя Беловодския манастир в Гòло бърдо.

…Планината Гòло бърдо е разположена на територията на Пернишка област. Дълга е около 25 метра и широка 6. На запад граничи с планината Черна гора, а на югоизток  с Витоша. Склоновете й се спускат в Пернишката и Радомирската котловини. Най-високата ѝ точка е връх Ветрушка (1157,7 м)…

Колата сякаш сама полетя към родната къща на баща ми в село   Бéла вόда, сега квартал на Перник, на трийсетина километра от София – сигурно сто пъти бях изминавал този път. Манастирът се намирал на самото шосе, до сега не му бях обърнал внимание. И както винаги, когато пътувах към родното място на баща ми, бях завладян от тиха тържественост. Спомени с най-различна давност винаги изплуваха в съзнанието и никога не ми омръзваха, въпреки че с повтаряха многократно.

…Легнал съм по гръб в каруца, потънал с поглед в черно небе с безчет звезди. Дядо ми Борис подвикваше на коня, шибаше го от време на време с камшик, чаткането на копитата ме унасяше.Къде отивахме, не знаех, а и нямаше значение. Бях с дядо, вълшебника и с него навсякъде бяхме в приказка…

…Бях седнал на трикрако столче в кирпичена стая и разговарях с брата на дядо Борис – дядо Методи. Бях горд, защото знаех, че той разговаря с много малко хора. Беше се изправил до едно стенно, сковано от дърво, рафтче и прелистваше някаква книга. Той имаше три книги, много – много стари и страшно се гордееше с тях. Като малък искал да учи повече от четвърто отделение, а всички му се чудели.  От странност ли било или от мързел  – "да стои на едно място с книга в ръка без да прави нищо полезно", така и не разбрали. Не му дали, нямало кой да пасе говедата…

…Вървим с татко по някаква поляна на Гòло бърдо и аз го питам: "Татко, ние имаме ли земя тук?" Той ме поглежда с престорено изненадана гордост,  прави голям полукръг с дясната си ръка и вика: "Е-е-е-й това, всичкото е наше!" "На кого "наше"?" "На Механджийския род!" "Документи имаш ли?" "За какво са ми документи, всички знаят, че е наше! Питай когото си искаш!" И после започваше  да разказва за кой ли път как неговият прадядо получил като дарение мно-о-о-го земя от един турчин, на когото бил ратай, когато си тръгвал за Турция и как с кон му трябвали няколко часа, за да си обиколи земята. После наследници от лош късмет ли, от разсипия ли, разпилели повечето имот… 

Вече трябваше да се появи, двайсетина минути  бяха минали в каране. Ето я! Жълта черква на няколко метра от пътя. Отбихме колата и слязохме. Още малко по-навътре – сграда, със сигурност жилищна. Това правеше черквата манастир – двете стаички за приспиване. Иначе щеше да си бъде просто храм.

…Според преданието тук е имало манастир още от времето на Кракра Пернишки (10 – 11 век). В края на 14 век, както се случило с много други християнски обители, турците го опожарили. По късно се появило "малко църкве", вкопано в земята. Легендата говори, че някакъв старец преспал на това място, сънувал свети Георги, който му поискал да направи параклис на негово име. Може би тези истории обясняват защо точно тук, на това равно място, на няколко метра от шосе, е построен отново манастирът. Друга любопитна подробност е, че камбанарията е от другата страна на пътя. Не знам за друга света обител, която е разделена от камбаната си от "магистрала", както казват на пътя.

Сегашният комплекс е изграден през 1934 г. и осветен през 1936 от митрополит Стефан Софийски.  Главни дарители били словенци, живели в Батановци. Над вратата на черквата е изписано името "Свети вмчк Георги Победоносец" . Местните обаче наричат черквата "Свети Георги Беловодски"…

Беше заключена. Обиколих я, да не би да има и друга врата. Съжалих, че не се обадих предварително, за да разбера кога храмът е отключен. Така трябваше да постъпвам винаги, когато в предварителните справки, които гледах, пишеше "периодично действащ". Това означаваше "по принцип  заключен". Вероятно отваряха храма за служба при големите празници и в деня на храмовия празник, разбира се – 6 май, Гергьовден.

А защо 6 май? Двайсетгодишният войн, жестоко измъчван, включително с престой в яма с негасена вар, с нажежени железни обувки с пирони на ходилата,  е бил обезглавен на 23 април 303 г. Да, да, нов стил, стар стил… Замислих се. Сметките с календарите винаги са ми създавали проблеми. След като е обезглавен през 303 г., това е по Юлианския календар. Старостилците ще го празнуват на 6 май, с тринадесет дни по-късно. Ние обаче не сме старостилци и би трябвало да отбелязваме деня на 23 април. Както е например с Рождество Христово – ние, православните от Българската православна църква – Българска патриаршия го празнуваме на 25 декември, а руснаците – 13 дни по-късно. Същото е и с Богоявление – ние на 6 януари, те – на 19 януари. А свети вкмч Георги Победоносец? Преди три години бях в Русия на 6 май и си спомням, че отбелязваха Гергьовден. Запомних го много ясно, защото според руснаците и аз, Юрий, имам тогава имен ден, дори ме накараха да почерпя. Значи те и ние – в един ден…Седнах в колата и взех да пресмятам. Друга работа в момента май нямах – в храма нямаше как да вляза.

… Някъде до 16 век е бил Юлианския календар. По времето на папа Григорий астрономите изчисляват, че не  трябва всяка четвърта година да е високосна. Кратните на 100 не били високосни, с изключение на кратните на 400. Така на всеки четири века се пропускат три високосни години. Тоест на 400 години дните ще бъдат с три по-малко в сравнение с Юлианския. Което означава, че при такъв календар трябва да се отиде с три дни напред. В България новият календар е приет през 1916 г.  ̶   след 1 април 1916 от юлианския календар дошъл направо 14 април 1916 г по григорианския. Да, ама у нас това важало за гражданското броене, църквата си останала по стария календар. Тоест тя продължила да си следва празниците  както преди, без да се съобразява с новия календар. Така тя на следващия ден след 1 април си отбелязвала Преподобни Тит чудотворец, който се празнува на 2 април, въпреки че за гражданите  било вече 15 април. Когато църквата отбелязвала Богоявление например, за гражданите било 19 януари, въпреки че църквата от столетия отбелязва този ден на 6 януари. Така продължили до 1968 г., когато БПЦ решава да се върне 13 дни назад, тоест да ги спести, тоест да не ги отбележи, и отново да си празнува Богоявление на 6 януари. Тези, които не се съгласили и продължили да празнуват Богоявление на 19 януари се нарекли старостилци. Големи проблеми са имали. Били заплашвани с уволнение, дори с отлъчване от църквата. Някои устискали, пример за това е Княжевския манастир, а има и други, но той е най-популярен. Руснаците също са останали старостилци. Дебатите били ожесточени. Взаимно се обвинявали в ерес. Старостилците например обвинявали БПЦ, че се поддала на икуменизма, движение започнало по протестантска инициатива и целящо да сближи различните християнски деноминации. Старостилците не искали никакво сближаване с католиците, да не говорим – с протестантите.  За тях те са изменили на Христос. И досега пред погледа ми е книгата "Невъзможно спасението на иноверците и еретиците"от Игнатий Брянчанинов. В паметта ми е врязана снимка от първа страница на стенопис, озаглавен "Лев Толстой в ада"… Няма да забравя как на 6 януари 2018 г. посещавам един софийски манастир, гледам – в черквата пълно, не - препълнено с хора и си казвам: "Ето, това е уважение към Ивановден". После ,като забелязах, че всички жени са забрадени, ми светна, че тук в същност се празнува Рождество Христово... Както и да е. Явно след връщането с 13 дни през 1968 г. за някои светии сме си останали там – при григорианския календар. Такъв явно е и свети Георги Победоносец. Празнуваме го заедно с Руската православна църква. А католиците си го празнуват на 23 април. Защо е така, защо за някои празници не сме върнали календара, не знам…

Добре беше да тръгваме. А накъде? Отворих всезнаещия Интернет и след минута чудене тръгнахме към Батановци, съвсем на близо, след минути трябваше да бъдем пред манастира "Свети Спас".

Влязохме в града, спряхме до една спирка попитахме за манастира.

          ‒ Трябва да се върнете, след подобна спирка като тази в дясно започва черен път. Тръгвате по него и той ще ви отведе до манастира. Само, че той е затворен…

         – Благодаря, - отговорих, днес ходим само по заключени манастири, и това си има своя чар…

Човекът вдигна рамене, сякаш казваше "Не знам, не знам…" и ни махна за довиждане.

Последвахме указанията. Поехме по черен път, застлан от тънка пелена от сняг – нямаше никакви следи, явно бяхме първите посетители, въпреки че вече беше следобед. Буквално след две-три минути спряхме до черква. Вратата и двата  прозореца бяха окантени с бели ленти и строителна пяна, сякаш бяха току що поставени. Над единия прозорец с черна боя имаше надпис, който не успях да разчета. Над текста беше изписана годината 1870.
Огледах се за жилищна сграда, но не видях. Кладенецът обаче до черквата говореше, че тук все пак се е живяло. От дясно на черквата имаше много голям дървен навес с дълги дървени маси, които явно служеха  за трапези в определени празнични дни. Малко зад кладенеца се виждаше корито на река, а на другия бряг някакво куче лаеше уморено, тъжно и служебно.

…Легендата говори, че манастирът е построен през 12-14 век. През 16-17 век става голям книжовен център, в който през 1665 г. йеромонах Гавриил приписва четвероевангелие, което днес се съхранява в Националния църковен историко-археологически музей в София. Има още един книжовен паметник, изписан в манастира по същото време – миней със служба на света Петка, свети Пантелеймон и свети Иван Рилски. Съдържанието на бележките към тези две книги дават да се разбере, че този културен център е имал влияние извън близката околност. Поне за две селища е известно, че са закупили от скриптория на манастира книги за своите храмове – това са с. Богданов дол (Софийско) и село Дяково (Дупнишко). През първата половина на 18 век манастирът, носещ името "Успение Богородично", бил разрушен от турците. Върху неговите руини през 1870 година е построена сегашната черква "Св Спас". Към манастира е открито килийно училище, което по-късно прераства в светско. Манастирската черква е изпълнявала функции на енорийски храм на село Батановци. След 1944 година манастирът запада. До църквата е имало столетен  дъб, за който твърдят, че бил на над 300 години и че през 2011 г. паднал от само себе си. Зли езици твърдят, че черквата не отваряла дори за Великден…

Обиколих ритуално черквата, сякаш това можеше да отключи някоя врата, снимах от близо текста под годината 1870, за да потърся  някой да ми го разчете, качихме се на колата и потеглихме.

         - Сега накъде?

         - Карай към Белодробната болница. До нея трябва да е манастирът "Свети Пантелеймон".

         - Още ли търсим отворен манастир?

         - Защо не! И да е затворен обаче, искам да го видя. Чел съм интересни неща за него.

Хората, които спирахме да ни упътят, знаеха къде е болницата. Лесно я намерихме. В страни до нея, почти до пътя, имаше черква, но не видях никаква жилищна сграда и това ме накара да питам.Пред болницата на каменен бордюр беше седнал възрастен мъж.

         - Извинете, знаете ли къде е манастирът "Свети Пантелеймон"?

         - Не, за съжаление! Влезте вътре и питайте!

Влязох в сградата. На въпроса ми една жена, не знам защо, се усмихна. Разглеждаше ми и явно не бързаше да отговаря.

       - Да не би тази черква до болницата да е манастирът? – попитах, защото явно първият ми въпрос е прозвучал на местната жена странно.

         - Да, точно тя е!

От другата страна на пътя имаше две сгради – едната порутена, другата не толкова – може би те са били част от комплекса. Прозорците на по-запазената сграда бяха с метални решетки, което означаваше, че все пак има някакъв живот там, след катонещо вътре се пази.

Отново си помислих как много често разликата между черква и манастир беше твърде условна. За днес за трети път бяхме свидетели на тази условност. И в трите случая ставаше дума за места, на които преди векове е имало истински, сериозни, манастири, със значим за региона духовен живот.

…Манастирът "Свети Пантелеймон" е построен през 926 г., последната година от управлението на великия цар Симеон, син на Покръстителя Борис Първи. На следващата година на власт идва син на Симеон – Петър, който осигурява на страната си 42 годишен мир – до смъртта си през 969 г. Не знам дали в Средновековна Европа има друг пример за голяма територия, на която четири десетилетия не е имало война. На всичко отгоре Византия през цялото това време плаща на България данък. От гледна точка на Българската църква два са интересните моменти. Първият – през тази 927 г. в договора между двете държави за пръв път Византия  признава патриаршеското достойнство на нашата църква и вторият – по времето на цар Петър укрепва по земите ни богомилството – ерес, оказала силно влияние и на българския и на западно европейския религиозен, което означава, духовен живот…

…Първоначално в манастира са живели 20 монаси. През 1393 г., при покоряването на Перник, светата обител е опожарена от турците. Възстановена е през 1866 г. Строежът на новата черква, пред която бях застанал, е от 1908 г. като черквата е осветена  през 1921 г. Как е съществувала и действала 13 години без свещенодействието "освещаване", не знаех. Сложих и този въпрос в "торбата" с въпроси, която с времето ставаше все по-пълна. Манастирът е имал кондика – летописна книга, която е изчезнала. Според преданието тук известно време е живял и свети Иван Рилски…

…Свети Пантелеймон (на гръцки – "всемилостив"), придворният лекар, закрилник на лекари и акушерки,  е посечен заради вярата си в същата година, в която е обезглавен и свети Георги Победоносец – 303 г. Според някои историци те са и родени в една и съща година 275. И двамата младежи са убити по височайша заповед на двама съимператори – свети Пантелеймон по заповед на Максимиан, а свети Георги по заповед на Диоклециан. Част от мощите на свети Пантелеймон се съхраняват в руския манастир, носещ името на мъченика, в Света Гора. За разлика от свети Георги Победоносец, свети Пантелеймон е честван в различни дни от Българската православна църква – Българска патриаршия и Българската православна старостилна църква. Първата го чества на 27 юли, втората – на 9 август...

Отидох пред северната стена на черквата. Местни ми бяха казали, че тук, до самата стена, е чудотворният Ясен. На 200 години бил. По него бяха закачени мартеници. Интересно, бяхме средата на февруари, дали не бяха мартеници от миналата година? И съвсем малка икона видях, закрепена на кората. Погалих го. Не вярвах, че има чудотворни неща по принцип. Вярвах, че чудотворността иска взаимност. Като любовта. Ако човек обича друг, но не е обичан от него, това не е любов. Може да е харесване, влечение, желание, похот или нещо друго, но не е любов. Любовта непременно иска взаимност. Чудотворността също иска взаимност. Ако няма истинска, дълбока молба; ако няма страхотно привличане и желание да сме едно цяло, нито икона, нито кръст, нито сграда, нито растение, не могат да бъдат чудотворни. Погалих Ясена още веднъж, вярвах, че за някои е бил чудотворен, и тръгнахме. Три манастира… Със страхотна история, сега – заключени, сами и тъжни.

                                                 *    *    *
Вечерта звъннах на  акад. Антон Дончев и му поисках среща. Исках да му подаря последната си книга, беше ме питал за нея, и исках да поговорим за връзката между пернишките манастири и Кракра Пернишки. Книгата му "Трите живота на Кракра" започваше със земетресение в манастир, разказано от името на 90 годишния Кракра – монахът Антоний. Книга – невероятно преживяване! И като история, и като бит, и като психология, и като стил!

         - Бай Антоне, манастирът, с разказа за който започваш "Трите живота на Кракра" има ли прототип?

         - Има.

      - Калкаският манастир ли е? Така съм чувал, че бил построен от Кракра…

         - Не, прототипът не е в България.

         - В Македония?

Бай Антон се усмихна, стори ми се малко загадъчно и поклати утвърдително глава.

Поговорихме за книгата, за епохата, за Кракра,за Аарон, за Самуил, за Роксана… Изведнъж ме попита:

         - В "Свети Пантелеймон" беше ли? 

         - Разбира се.

         - Прегърна ли Ясена, чудотворното дърво в двора?

         - Не, само го снимах. И го погалих…

         - Кога ще ходиш пак натам?

         - Днес. След час тръгвам за Гигинския манастир.

      - А бе, момче, веднага се отбивай пак до "Пантелеймон", за да си допреш челото до Ясена! Хората от чужбина идват, за да го докоснат, той – минавал бил, снимал го бил!..
                                                        





събота, 29 декември 2018 г.

Балшенски манастир


         - Включи ли GPS-а на "Балшенския манастир"?

         - Не, включих го на "Доброславски", отговори Любо.

         - Само, че той се казва "Балшенски"…

         - Не, "Доброславски" се казва…

Нямаше да споря. Разклонът за манастира се намирал на пътя между с. Доброславец и с. Балша. Пък може и двете имена да са верни. Онова море "японско" ли се казва или "корейско"? За японците - "японско", за корейците - "корейско".

"Кой знае на какъв раздрънкан път ще се друсаме", помислих си, като се сетих за  изпитанията преди Лъджанския  и Лозенския манастири…

Пътят беше прекрасен. Прясно асфалтиран, в страни с улеи  за отводняване, с мантинели на по-острите завои. След малко щяхме да разберем, че е специално направен за достъп до манастира. Два километра асфалт, заради света обител… Звучеше ми невероятно за днешна България.

Още при първите стъпки след портата си личеше, че е скромен манастир – две къси двуетажни жилищни сгради и черква. Това, което го отличаваше, беше просторен навес с нарязани дървени трупи.

На една от вратите се показа възрастен мъж с дълга прошарена брада и вързана отзад коса, цивилно облечен – дънки, риза и яке.

         - Заповядайте, заповядайте! Добре дошли!

         - Добре заварили! – запътихме се направо към черквата.

Тъмно и студено. Отвън черквата изглеждаше много по-голяма. Сигурно олтарът беше огромен. Бързо започнах да снимам стенописите, защото не знаех дали след малко нямаше да ми забранят. На различните места правилата бяха различни.

         - Моля, свалете си шапката! – гласът зад гърба ми беше силен и остър.

         - Извинете, забравих… - смънках и прибрах шапката си в джоба. Студено е.

         - А жените пък трябва да се забраждат, - влезе в темата спътникът ми Любо.

         - Да, защото се приема, че женската коса изкушава мъжа… - обясни домакинът.

Оказа се приветлив и разговорлив човек. Разказа ни накратко историята на Балшенския манастир.

…Една легенда отнася манастира до Самуиловото време, друга – до XII век, трета – до XIV-ти. Имало 500 монаха, разказва преданието.    В края на XIX век бил разрушен. През 1970-те години е възстановен и монахини заживяват в него. След смъртта на последната монахиня обителта запада и е издигната отново след 1989 г. Чак през 2003 г. черквата и новопостроената жилищна сграда са осветени от патриарх Максим.…

Бях си изградил навик да отбелязвам по две – три неща, за които непременно да питам. За този манастир бяха оброчищата – знаех, че тук има голямо струпване на оброчища – повече от десет. Втората тема - мощите на патрона на манастира свети Теодор Стратилат. Откраднати от Несебър през 1257 г., те били отнесени във Венеция. Въображението ми беше  разпалено от думичката "тяло", срещната на няколко език("body", "corps", "corpo"). Съхранението на тяло на светец беше много рядко срещано.

         - Извинете, къде са оброчищата?

         - Ето, отвън, до черквата има. Малко извън манастира на юг има друго, малко на север - трето. А и из района има още…

Бях нетърпелив да ги видя и излязохме. На юг се откриваше невероятна гледка. В далечината се виждаше София.

Монахът хвана погледа ми и присмехулно попита:

          - Може би с малко въображение виждате София?

         - А-а, сега е по-добре, - взех да се оправдавам – в почивните няколко дни колите ги няма и въздухът не е толкова ужасен.

         - Днес е така, но по принцип е трагедия. Миналата Нова година зарята не се виждаше, само се чуваше…

Не се наложи да търся оброчището – беше на няколко метра от черквата. Побит в земята солиден каменен кръст и няколко разхвърляни около него камъни.

… Оброчище или оброк (от "обричам")  – място за изпълнение на български народен обичай, практикуван главно в Големия Шоплук някъде до началото на XX век. В Сърбия същото място се нарича "запис" – име,използвано и по някои български места. Побиват кръст, често извън населеното място, по възможност на кръстопът, ако може до свещено дърво, попът прави водосвет, пръв хвърля камък и кълне. После започват да хвърлят камъни и другите. И кълнат и проклинат някого, който им е дошъл до гуша или който е направил според тях непростим грях. Може да се използва многократно, за различни престъпници. След време купчината става голяма и за това друго име на оброчището е "грамада". Има и поема от Иван Вазов – "Грамада", писана през 1879 г. Кметът на селото и приятел на изедниците турци – Цеко не дава дъщеря си на бедняка Камен, те побягват, бащата се втурва след тях с потеря, хваща момата и я дава на турците за слугиня, като те я потурчват. Една чиста, непорочна любов е разбита. Бог наказва селото с незапомнена суша. Настават глад и мор. Попът забива в края на селото един прът, даже не кръст, чете молитвата и хвърля камък. Започват да хвърлят всички – овчари, орачи, минувачи, деца и възрастни…

Въпросът, на който нямах отговор,беше защо на едно място има толкова много оброчища. Да се кълне някой стига и едно. Важно е да има камъни и силни молитви. Дали защото София е голяма и много изедници е имало, та няколко оброчища не стигали?… Само, че София е далеч от тук, за онези, старите, средства за придвижване. А и различни омразници може  да се кълнат  на едно и също място… Монахът не ми обясни.

Размислите ми за народната изобретателност при проклинането бяха прекъснати от странна сграда на метри от оброчището. Квадратна, вкопана в земята. Височината й имаше нямаше метър и половина. Приличаше на бомбоубежище. Прозорците бяха на нивото на земята – с метални пръти за решетки, затъкнати с парцали. Попитах какво е това. Отчето отговори, че е жилищна сграда за монахините, когато манастирът е бил девически.Не ми обясни защо по-голямата част беше под земята – не можеше или не искаше.

Все пак трябваше да има разбираемо обяснение. Ако постройката е от турско време – беше лесно. Тогава са строили много култови сгради така, че да са невзрачни, незабележими, за да не дразнят мюсюлманското самолюбие, а и нетърпимост. Тази сграда обаче беше от втората половина на XX век!  

         - Любо, защо според теб жилището е вкопано?

         - Вероятно, за да се отоплява по-лесно!

         - При това изобилие от дърва? Не ми се вярва…

Мина ми през ума, че мотивите може би са били морални.  В християнството, а и във всички религии, има набор от добродетели, които духовните лица трябва да придобият, съответно - греховни пороци, които трябва да изгонят от себе си. Християнският монах се бори със страха, с чревоугодничеството, с привързаността към светските удобства, с привързаността към близки, с гнева, със завистта… За каква борба може да служи този бункер? Сигурно с  гордостта… Друго обяснение не ми идваше в главата. Ако човек реши да живее почти под земята, без да има обективни причини за това, сигурно иска да си създаде нарочни неудобства, да потисне егото си, да свали навирения си нос, да проумее, че в същност е нищожество, нещастна земна твар.

… Йоан Лествичник, говорейки за 23-тото стъпало на своята феноменална Стълба към християнското съвършенство, казва: "Гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение … знак на безплодие на душата… предтеча на безумието, виновница на паденията… извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия…" Йоан Лествичник, като се позовава на "честен мъж" казва, че ако има дванадесет "безчестни страсти", гордостта е способна сама да запълни мястото на останалите единадесет…

Така си обясних вкопаването на стаите – борба за смирение, което е обратното на гордостта.

         - Защо манастирът се казва "Теодор Статилат"?

         - А защо не? Така са го кръстили…

         - Питам, защото е грък…

         - Не е грък. Българин е. Бил е началник на охраната в Месемврия – Несебър. Много почитан светец в целия християнски свят.

"Какъв българин? – помислих си, - та той е живял в края на III век и началото на IV!…"

…Светецът е бил назначен за стратилат (пълководец) в римския гарнизон на Херклея Понтийска  (дн. Карадениз Ерегли) близо до Черно море. Срещал съм твърдения, че св. Теодор е живял в друга Хераклея - Хераклея Синтика – град на траки, чиито руини се намират в землището на село Рупите, община Петрич.

 Разчуло се, че той и много негови другари били станали християни. Император Лициний го поканил на среща при себе в Никомидия. И тук – любопитно – Теодор Стратилат отказал да отиде при императора, но му писал писмо, като на свой ред го поканил при себе си. И свръх любопитното – императорът се съгласил… Теодор не се отказал от вярата си, бил измъчван и на края посечен с меч. Мощите му попадат в Месемврия, откъдето са  отнесени във Венеция. Свети Тедор Стратилат става патрон на италианския град и мощите му се пазят в сицилианската черква "Сан Салваторе"…

         - И отче, твърдите, че свети Теодор Стратилат е българин?

         - Да, българин е, - в гласа нямаше колебание.

"Да бе, да! – взех да си разсъждавам наум. Какви българи по тези земи преди втората половина на VII век? Ама, знае ли човек… Паисий Хилендарски например пише за българите по Дунава, които предвождани от своя крал Вукич, разбили през 450 година крал Дагобард…"  Реших да не дълбая по този въпрос.

         - А знаете ли какво представляват мощите на светеца? Справки говорят за "тяло".

         - Има запазени тела на светци, но при Теодор са кости доколкото знам…

         И този въпрос реших да оставя в графата "въпросителни". Смених темата:

         - Вярно ли е, че манастирът има много земя?

         - Чак пък много… Имаме стопанство, пчели, животни. Видяхте ли преди да влезете стопански сгради?

         - И сами ли ги гледате? – намеси се Любо.

         - Не можем сами. Много сме малко. Наели сме хора.

         - Колко сте? – зададох си дежурния въпрос.

Монахът замълча.

         - То в цялата страна има стотина монаха и монахини при над 140 манастира. – опитах се да вкарам отчето в количествени разсъждения, но не успях.

Влязохме в манастирски магазин. Купихме си зехтин, ракия, козе сирене, овчи кашкавал. Имаше и всякакви сладка – от диви ягоди, боровинки, сини сливи…

Изведнъж се присетих да питам:

         - Манастирът "Балшенски" ли се казва или "Доброславски"?

         - Този е Балшенски. Доброславският е съвсем на близо. Като излезете от двора, ще го видите.

         - За такъв  в специализирания сайт за манастири, от който чета преди посещение, не пише.

         - Не знам защо не пише, - отговори монахът. – Той е съвсем нов, осветен е през 2012 г. Може би на сайта информацията не се обновява. Освен това, интересното е, че Доброславският манастир е частен.

         - Частен ли? – истински се учудих. За частни параклиси знам, сигурно има и частни черкви, ама за частни манастири… То трябва собственикът да си назначи монаси…

         - Частен е, но обикновено стои заключен. Отварят го в неделите.

         - Любчо, хайде да се мятаме и да се помолим на някоя частна икона! Може пък да ни тръгне повече!

Благодарихме, сбогувахме се с нашия любезен домакин и тръгнахме към Доброславския манастир.






вторник, 25 декември 2018 г.

Преображенски манастир


Виждал съм лишеи и мъхове да растат по камъни, но такова стъбло, високо метър, с листенца в най-горната си част, израснало на камък, не бях виждал. Стоях и удивено съзерцавах скалата и животът, пораснал на нея. От къде черпеше вода и храна? Как е оцеляло семенцето, хвърлено от вятъра в безплодна цепнатина? 

Погледнах скалите, в основата на които беше изграден манастирът. Много високи, отвесни - като с нож отрязани, величествени и страховити. От там са паднали тези три огромни скални къса, които сега лежаха спокойно, сякаш лениво, в двора на манастира, като че ли бяха експонати в музей по геология. Казват, че са се срутили през 1991 година.

И как можеш да живееш спокойно в място, което във всеки момент може да бъде бомбардирано от многотонни скали?  Или пък да спиш спокойно? Не беше ясно. А ние как посещавахме светата обител спокойно? Не можеше ли сега, точно сега, да се срутят скали?…

Явно тук никой не се страхуваше от случилото се вече веднъж природно бедствие. Сетих се за думите на Йоан Лествичник за страха.

…Страхът, или боязливостта, както го нарича отецът в книгата си "Лествица", се намира на 21 стъпало на Стълбата към Бога. Монахът в своя стремеж към Рая непременно трябва да преодолее страха. Страхът е "…дъщеря на неверието…" Неверието е голям грях. Следователно страхът е голям грях. Ако се страхуваш, твоята вяра в безсмъртието на душата, в отвъдния божи свят, е формална. Формална ли е, тя не е истинска. Няма я, не съществува. "Страхът е лишаване от твърда надежда." Няма ли твърда надежда, няма набожност. Страхът има още един родител – тщеславието. Тщеславието е гордост, а гордостта също е смъртен грях. Да си мислиш,че си ценен; че си повече от другите; че притежаваш превъзходства, е обратното на смирението. Затова "Бог справедливо изоставя гордите."

Едва ли обаче монасите, които живееха тук, бяха спокойни в следствие на толкова религиозно-философско отношение към страха…

…Преображенският манастир. Най-големият в Търновско и четвърти по големина в България. Знаех, че е създаден през 13 – 14 век. Свързан с имената на Сара (Теодора), втората жена на Иван Александър и на сина им Иван Шишман. Първоначалното място на манастира било на 500 – 600 метра от сегашното. В края на 14 век турците разграбват и опустошават манастира. Възстановен, разрушен, възстановен, разрушен…През 19 век е изграден на това място. От една възпоменателна плоча научаваме, че годината е 1825. Централната черква е започната от Софиянлията, обесен след Велчовата завера (1835 г.) и завършена от Кольо Фичето. Изографисана от Захарий Зограф.

Тук е подстриган за монах Моно Сеизмонов, наричан Очматей или Очката, останал в историята като Матей Преображенски – Миткалото,  една от най-колоритните фигури на  нашето възраждане. Просветител и революционер, много близък съратник на Васил Левски. Участвал в Първата българска легия, войвода на хайдушка чета.Хвърлил расото, за да бъде революционер, после пак облякъл расото, за да бъде просветител и проповедник. Чел с години из библиотеките на Атон, сам писал книги, обикалял  из  Цариград, Йерусалим, Русия, Бесарабия и Влашко. Строил читалища, поставял театрални пиеси, създавал революционни комитети. След смъртта на приятеля си Левски не губи надежда и продължава организацията на освободителното дело. Умира през 1875 г. на 47 годишна възраст от възпаление на ушите…

Типичен манастирски двор – обграден от жилищни и стопански сгради. Голямо разнообразие – едноетажни, двуетажни  и триетажни. Вторите етажи са издадени навън във възрожденски стил. На някои балкони – красиви резбовани дървени перила.  Под балконите на една от сградите – три дървени каруци. По-късно разбрахме, че са майсторени тук.

Бяха ни уредили разговор с един от монасите –отец Николай (името е сменено – б.а.). Беше известен, че сме тук – бяхме петима. Почакахме десетина минути. Когато се появи, аз ускорих крачки към него, хванах му ръката, с намерение да я целуна. Монахът я издърпа рязко още преди да успея да се наведа. Жестът му показваше, че върша нещо нередно. Смутих се и започнах да ровя в главата си за евентуалната причина. Не я намерих. Знаех, че е абсолютно нормално мирянин да целува ръка на духовно лице, независимо от разликата във възрастите. В случая аз бях по-стар.

Покани ни в Магерницата и ни предложи чай. Помещението беше просторно, светло, подредено с вкус и уютно. С дяволит поглед, ни направи забележка, че не сърбаме. Трябвало да се сърба, защото вкусът на чая се усещал с небцето. В някои страни на Изтока, домакините раздигали чая, ако гостите не сърбали, с което показвали, че чаят не им харесва. След тази история, разказана шеговито, ние засърбахме като оркестър от трактори.

Отец Николай замълча и ни загледа, очаквайки въпроси.

Не бях се готвил специално, но започнах пръв:

         - Извинете, чудно ми е, защо толкова много манастири са построени на километър – два от първоначалните си исторически места. Включително и вашия, Преображенския…

Не очаквах толкова дълъг отговор:

         -  В повечето случаи  защото строителството е било по-лесно.  Преображенският обаче прави изключение. Манастирът е построен през 1080 г. Както знаем, тогава България не е съществувала. Светата обител е била метох на Ватопедския манастир от Света гора Атонска. През 1360 г. минаваме под опеката на Българската патриаршия, тоест от гръцки ставаме български манастир. Запазваме обаче всички порядки, които са съществували до този момент и в същност продължаваме да спазваме устава от времето на метоха.Част от  този порядък е издаването на документ, наричан "Азил". Казано на съвременен български език, той  давал дипломатически имунитет. Имаш ли го,  не може да те обискират, не може да те проверяват. Това е документ на Атонската света обител. Документът всъщност показва, че ти си гражданин на монашеската република и че имаш определени привилегии в отношенията си с държавите и това е било признато от всички царства. След Народния съд тук се замонашват двама, излежали малки присъди. С това те бягали от обществото, в което животът им бил станал много труден. Единият е бил старши офицер, другият - завеждащ отдел в Министерството на финансите. Станали монаси в Преображенския манастир, те били под закрилата на Ватопедския устав….

         - Българи, недипломати, които в България са имали дипломатически имунитет? – натъртих на учудването си.

         - Чуйте историята, - продължи отецът – през 1951 г.властта идва да ги търси, но игуменът отказва да ги извика. Пояснил е, че това е обител, която не може да бъде проверявана. Те си заминават, но дни след това се връщат с милиция и скъсват показаните документи. След това измислят легендата, че всъщност манастирът, който е бил метох на Ватопедския, е бил друг манастир, строен на един- два километра метра от този.

         - А черквата? За нея пише, че началото на строежа е бил през 1834 г.

         - Това с годината на черквата са пълни глупости! Знаете ли, вътре, в черквата, в мазилката, откриваме четири слоя. Четири пъти е замазвана и са правени стенописи! Последните са на Захарий Зограф. Подчертавам, последните! Във вашите справки какво пише? Пише ли за по-стари стенописи?

         - Пише за Матей Миткалото и за Васил Левски – опитах се да се шегувам.

         - За Васил Левски какво пише?

         - Че много пъти е отсядал тук.

         - И това не е вярно. Веднъж са го довели късно през нощта и игуменът  като разбрал на сутринта, го помолил вежливо да си тръгва…

От тази реплика за Апостола ми стана неприятно. Затова бързо се върнах към темата за стенописите.

         - За по-стари стенописи не пише. Тези, които видяхме, са много ярки, стоят като нови! Дорисувани ли са?

         - Не са, само са почистени. Да, такива са, ярки… Чудесно са запазени.

         - Можем ли да се запознаем с устава?

Монахът не отговори веднага. След десетина секунди направи отрицателен знак с глава.

Казаното можеше да бъде проверено. Едно са версиите на държавата, друго е паметта на тази прастара институция – Църквата. А в Светия Синод сигурно има копие от всички манастирски устави… Реших да сменя темата.

         - Има един въпрос, който ме мъчи от години, отче. Имали сме златни книжовни векове, а нямаме родна историческа литература. За своята средновековна история научаваме от чужди, главно от византийски източници. Турците са горили, ама защо не са изгорили книгите на Ана Комнина, например? Гърците също са правели клади със славянска литература, но е странно, че нямаме запазени копия. Все пак български монаси са пътували много извън османската империя…

         - Не приемам хипотезата за изгорената  славянска литература, като обяснение за липсата на българска историография от онези времена.  Ако сме имали историци, дори да са изгорили книгите им, в народната памет щяха да останат имената им. Представете си, че бяха изгорили произведенията на Иван Вазов? И какво, ние нямаше да знаем името на Вазов ли? Ние просто не сме имали такива български светски хроникьори. Защо обаче не сме имали, защо не сме се интересували да записваме това, което се е случвало в момента или в близкото за онези години минало, аз не мога да кажа…

Вместо да получа обяснение, нещата се заплетоха още повече в главата ми. Реших да не дълбая повече.

Другите също се включиха с въпроси, отецът беше търпелив и любезен да отговаря на всички и след час разговор напуснахме Магерницата. Влязохме в черквата, за да видим стенописите. Спрях се пред ликовете на български царе – светци. Заискачаха всякакви питанки.

         - Свети Йоан Владимир, цар български… Че какъв български цар е бил?

         - И аз не знам, - подкрепи учудването ми Петьо, литератор,  интересуващ се много от история. - Бил е цар някъде из Сръбско. Дори, доколкото знам, е воювал със цар Самуил. И е бил пленяван от него. Убит от българския цар Йоан Владислав, син на Арон, племенник на Самуил. Кога е бил цар на България и за какви заслуги е канонизиран, не знам ..

Аз продължих:

         - Свети Давид, цар български… Тук май нямам много въпроси. Брат на Самуил, бил е владетел някъде из Македонско. Сражавал се с византийците за отвоюване на заграбени български земи.

         - Типичен пример за народна канонизация, усвоена и от църквата, - допълни Петьо.

         -  Цар Михаил… Ако това е цар Борис Първи – никакви въпроси. Цар Тривелий…

За него знаех малко. В същност това беше хан Тервел. Учили сме го, а и при Паисий бях чел за него. Защо беше  християнски светец обаче, това не си спомнях. Нали България приема християнството чак през IX век, а Тервел, син на Аспарух, е бил владетел в началото на VIII?

Отново потърсих помощ:

         - Петьо, откъде накъде хан Тервел е християнски светец ? Защо нещо го свързвам с Тангра?

         - Бил е християнин.  Цялото му семейство е било кръстено. Много българи са били християни. Дори някои казват – повечето.

         - Е това не е достатъчно основание. И аз съм кръстен…

        - Тервел, или Тривелий, е почитан в цяла Европа като неин спасител. Тервел е спрял нашествието на арабите, които са тръгнали в началото на VIII век да завоюват Европа. Превзели Испания, превзели Лисабон, отправили се към Франция, обсадили Константинопол. Три години обсада! През 718 г. Тервел ги напада в гръб и избива над 20 хиляди араби. Пресякъл е тогава арабската опасност. В средновековието да спасиш Европа е означавало да спасиш християнската й вяра. Затова е канонизиран…

Излязохме от храма и тръгнахме  да го обикаляме, за да видим външните стенописи. Главната черква на Преображенския манастир беше изключително богата на външни стенописи.

Някои  стенописи показваха кои човешки герои са за Ада. Дяволи бяха притиснали прелюбодейците, бакалите, кръчмарите, магьосниците, пияниците, грабителите и предателите. Като че ли в най-щадяща хватка бяха прелюбодейците. Затова пък бакалите и кръчмарите бяха в менгемето на толкова страховити дяволи…

Имаше и доста описателни сцени. С малко въображение се получаваха цели разкази. Един човек дошъл да се изповяда, но не казал всички грехове на духовника, затова ангелът му пазител плаче за него. На друг стенопис човекът се изповядал чистосърдечно, затова ангелът му го закриля и му показва пътя на спасението. Бях чел някъде, че стенописите са Библията на неграмотните…

Изведнъж се присетих:

         - Петьо, отецът защо рязко  си издърпа ръката, когато се канех да я целуна? Стана ми много неловко.

         - Просто е. Защото не беше в расо. Цивилно беше облечен.

Мъглата се сгъстяваше. Кулата- камбанария – с  часовник и с голям кръст на купола си, сякаш безмълвно си общуваше с вековните скали зад гърба си. В средата на двора имаше грамадно иглолистно дърво, с каменна маса до него, опасани от желязна ограда. Не схващах замисъла на оградата. Дървена пейка и скоро посадено дърво стояха съвсем близо до гигантски къс скала и приличаха много на скулптурна инсталация.

От мъглата ли, от скалите ли, от каменните късове ли, имаше нещо загадъчно в този манастир. Чувството за несподелена тайна ни изпрати до външната порта.


неделя, 2 декември 2018 г.

Плаковски манастир


До Плаковския манастир се стига по някакъв път, строен явно преди 40 – 50 години и от тогава непипнат. Заставаме пред  подобие на вход – две колони, като на едната с бояджийски замах някой е записал: " Свети пророк Илия ".  Няма нормален надпис, няма стенописи, няма икони. Затова пък до боядисаната колона е поставен прилежно изработен плакат: "Обектът се охранява от Авангард" със съответните телефони. Не бързам обаче да си правя изводи, защото не веднъж при посещение на манастири  първото и следващите впечатления се оказваха твърде разнородни.

Подминаваме колоните и попадаме на огромна поляна с два автомобила на нея. В края на поляната – двуетажни и едноетажни постройки, явно стопански на първия и жилищни на втория. На втория етаж на една от сградите – побити две  български знамена. За пръв път виждах знамена в манастир. Под знамената, в една ниша, бе поставена голяма каменна плоча, с внушителен кръст по средата и с с надпис, който от далеч се виждаше, че започва със "Слава на героите…" Знаехме, че това е манастира на Велчовата завера.

На двайсетина метра от нас стоеше мъж с дълга брада и цивилно домашно облекло – панталон, риза и жилетка. Гледаше ни, сякаш гадаеше за намеренията ни. В ръцете си държеше връзка ключове.

След обичайните поздрави веднага взехме да го разпитваме за предназначението на сградите и за броя на живеещите тук монаси. Самият му поглед и интонация ни предразполагаха – личеше си, че е в добро настроение, че е екстравертен човек, и че е готов за многословни разговори. Обясни ни, че в момента подготвяли помещения на втория етаж за живеене. Монасите били четири, но засега не спели тук, а били по селата в черковни къщи, раздадени от митрополията.

След разменени десетина реплики мъжът тръгна към черквата и отключи катинар на вратата.  Влязохме и изненадата беше силна и приятна - изключително свежи стенописи, явно много съвременни, прясно изрисувани.

         - Харесват ли ви? – с чувство на гордост попита Назарий. – Правени са от 25 годишна художничка – иконописка, с висше образование, с дипломите си дойде… За два месеца и половина ги направи – в цял ръст, но с моя помощ. Предварително се бяхме договорили за осем хиляди лева,  но накрая ни взе шест. Може би защото й помагах… Елате, елате!

Отведе ни под купола.

         - Погледнете на горе! Куполът е изрисуван от монах от Света гора. Нищо не взе, направи дарение!

         - А защо той е направил дарение, а художничката - не? –  този път зададох глупав въпрос.

Отговорът обаче беше умен:

         - Защото той е монах. На истинските монаси им е необходимо само покрив и купичка храна. Затова често даряват труда си…

Обикновено разговорите ми с духовни лица по манастирите са кратки и делови. Питаш, отговарят, пак питаш и спираш, за да не прекалиш. Дори когато срещнеш приветливо и отворено за разговор лице, чувстваш, че до контакта си допуснат за малко. Бързаш да си зададеш най-важните въпроси, за да оставиш човека да се върне в естествената си самота. Случаят с Плаковския манастир  беше съвсем различен. Цивилният монах срещу нас беше разговорлив, дори припрян, готов да обсъжда всякакви мирянски теми, пълен със самодоволство, ирония, дори сарказъм към света.  

Започнахме да задаваме въпроси за живота му, за неговата история.

Петнадесет години служил в Атон – в руския манастир "Свети Пантелеймон", тук в България бил от седем години. Служил бил войник  при Петрич, задържал на три пъти нарушители на държавната граница и се уволнил като капитан.  После работил към Министерския съвет, където станал полковник на 27 годишна възраст. "Най-младият полковник! Както дядо Николай стана на 36 години митрополит!"

Общувал директно с Тодор Живков. Ето компилация от негови разговори с Първия: "Строят ти е добър, но обкръжението ти е лошо. Всички работят така, че ще те провалят и ще съжаляваш за това, но не само ти (говорел му на "ти"), а и всички ние. Моят прадядо е хвърлен от Черната скала, а дядо ми е убит от така наречените комунисти през 1956 г. Тогава са правели ТКЗС. Той не е искал да влиза, имал е 150 овце, 150 крави и осем коне – двойки… извикали са го в така наречената Народна милиция и там са го убили."

Прекъснах го:

         - Добре де, то децата и внуците на тези, които са ги убили комунистите, след това не са можели  да растат…

         - Да бе, не са можели!  Тодор Живков ми викаше: "Потърпевш си, но повелята е такава…А аз знаете ли какво му отговорих?  "Тая повеля ще ти изяде главата…"

Лъжеше ли? Ако да, защо му трябваше? Ако не, беше ли възможно всичко това?

…На дванайсетото стъпало на Лествицата на Йоан Синайски монахът води борба с изкушението да лъже. Между другото за това стъпало средновековният автор е отделил твърде малко място – само страница и половина. За сравнение – за послушанието като добродетел са изписани цели 29 страници!

Малко казано, но отец Йоан предупреждава, че няма друг порок срещу който Всесветият Дух да е произнесъл толкова страшни думи! Както във всички страсти, така и в лъжата обаче имало различни степени вреда – едно било да лъжеш от страх пред наказание, друго – ако не си застрашен от нищо. Ако това беше вярно, вредата за Назарий ако лъжеше, щеше да е огромна...

Взе да се смрачава и да става хладно. Монахът ни покани в малка стаичка и ни почерпи с чай. Продължи с политиката.  Бойко Борисов така, Корнелия Нинова иначе, Валери Симеонов така, Станишев и Орешарски иначе… Последните двама бил познавал лично.

         - Моля те, стига с тази политика! – прекъснах го. – не се интересувам от политика… Искам да те питам друго…

Трудно стана, но успях в един момент да задам въпроса си:

         - Сбърка ли вселенският патриарх Вартоломей, като обяви автокефалия за Украинската църква (1)?

         След като не получих бърз отговор, реших да преформулирам въпроса:

         - Може ли една църква да стане автокефална, ако всички останали автокефални, без изключение, не я признаят?

         - Не може.

         - С какъв акъл тогава Вартоломей обявява тази автокефалия? Поне две от църквите няма да я признаят!

         - А, повече от две!

         - Тогава?

         - Подведен е бил!

От кого и как е бил подведен не стана ясно. Монахът продължи:

         - Руската църква сбърка много, че преустанови споменаването на Вселенския патриарх, защото Константинополската патриаршия е майка и ти не можеш да скъсаш с майка си. Ти не можеш да се откажеш от нея, каквито и  да са нейните действия.

         - Майка, майка, ама…! – тръгнах да споря. - Константинополската патриаршия има паство от 3,5 млн. души, а Руската патриаршия – от 90 млн….

         -  Това няма никакво значение, има си история, има определена йерархия, Вселенският патриарх е пръв между равни, почитанието му е дължимо! Той обаче не може сам да дава автокефалия, не може!

Като каза това Назарий замълча за секунди, и след това изстреля:

         - Вие знаете ли, че Вартоломей е масон?

С този кратък въпрос монахът беше казал главното за своето отношение към Вселенския патриарх. Знаех за крайно отрицателното отношение на християнския клир към масоните.

         - А знаете ли, че майка му на патриарх Кирил е българка? От Славяново, Русенско? Като много млада е заминала за Русия и там се оженила…
        
След тези думи монахът даде да се разбере, че повече по църковни въпроси няма да говори.

                  -  Сега да ви кажа нещо за манастира, за Плаковския, за този велик манастир! – и започна да разказва за Велчовата завера.

… През 1834 г. в Търново започва подготовка за въстание, вдъхновено от Велчо Атанасов Джамджията. То е трябвало да избухне на Великден през 1835 г., да освободи старопрестолния град, да го обяви за княжество и след това да се прехвърли в Еленско и Габровско. После – постепенно освобождение на всички български земи.  Българинът Георги Мамарчев, капитан от руската армия и комендант на Силистра, бил избран за военен ръководител.  Димитър Софиянлията въоръжил в околностите на Търново около 2000 души, станали ядрото за бъдещата въстаническа армия.  Плаковският манастир бил определен за щаб на въстанието…

Винаги съм се възхищавал и никога не съм разбирал докрай хората, които са вдигали въстания по време на турското робство. Те са знаели своите възможности и са знаели срещу какво се изправят.  Дали наистина са вярвали, че могат да освободят България?  Дали са вярвали, че ще оцелеят? Вярно, винаги някой е носел надежда -  я австрийци, я унгарци, я поляци и най-вече руси, но кога тя е била достатъчна, за да грабнеш оръжието?

…Велчовата завера се замисля след руско – турската война от 1828 – 1829 г, която чрез Одринския мирен договор дава автономия на Гърция, Сърбия, Влахия и Молдова. Отношението на Русия  обаче към българските земи тогава е било по-различно. В точка XIII от Договора се е казвало, че българите, които искат, могат да напуснат пределите на Империята. И между 100 000 и 150 000  българи, главно от Варненско, Сливенско, Ямболско и Старозагорско се разселват във Влахия, Молдова и Бесарабия. Много факти са говорели, че Русия и Турция са се разбрали ясно за българските земи - те е нямало да получат автономия. Известни са думите на командващия операциите в Българско по време на тази война - генерал Иван Дибич Забалкански (по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич) към българите: "Но седете си мирни във вашето отечество! До ще време и за вас!...Стоете си мирни, че ше обърна топовете да ви избия аз!.."…

Нима организаторите на българско въстание пет години след Одринския договор са мислели, че могат да предизвикат нова война между Русия и Турция? Че могат да предизвикат преразглеждане на пресния Договор?  Вероятно  са вярвали в чудеса. Или просто са отивали на заколение в името на своето разбиране за живота.

… Заговорът е разкрит на властите от еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Повечето от участниците са обкръжени от турците в Плаковския манастир. Манастирът е превзет, част от въстаниците са избити на място, други са арестувани и подложени на жестоки мъчения. По-голямата част от ръководителите са избесени. Плаковският манастир е сринат до основи. За игумена на манастира отец Сергий  Георги Сава Раковски пише в "Горски пътник", че са му вадели зъбите с клещи един по един, забивали са му борина под ноктите, горили са го жив! Вадили са му очите! След мъченията го захвърлили в Мъглижкия манастир, където отеца починал от раните си.Раковски завършва думите си за светеца така: "Ще дойде време да ти въздигне българский народ храм"…

Разказът на отец Назарий беше напрегнат и бурен. Разказваше не човек, който информира за историята, а който преживява нейния драматизъм и героизъм.

Омълчахме се. Тръгнахме към изхода. Монахът ни последва. Неусетно бяха минали два часа. След разказа за жестоката смърт на седемдесет и пет годишния старец Сергий, май нямахме желание да обсъждаме каквото и да е било.

Стигнахме до двете колони, които играеха ролята на вход. Обърнах се, доближих се до монаха и съвсем тихо го попитах:

         - Отче, има ли бог?... И ако има, как се казва?
Отчето ме погледна малко учудено, някаква искра пробяга в очите му, посочи с ръка сградата, в която ни гости с чай и отговори с въпрос:

         - Искаш ли да поспорим? Заповядай!..

Благодарихме му и се качихме в колата.

 (1) На 11.10.2018 г. светият Синод на Вселенската патриаршия в Истанбул  обявява за канонични смятаните до този момент за самопровъзгласили се Украинска православна църква на Киевската патриаршия и Украинска автокефална православна църква. На 16.10. Руската църква, обявява, че прекъсва отношенията си с Вселенската патриаршия и призова и останалите православни църкви да дадат оценка на действията на вселенския патриарх Вартоломей.