Камината

Драснах клечката. Тя се съгласи. Не винаги се съгласяват. Някои се чупят или веднага изгасват. Паника, страх или високомерен отказ да изпълнят заповедта на  барута.

Клечката лумна. С разбиране, че няма друг изход. Прие заповедта на своето предназначение. Прие смъртта.

Поднесох клечката към хартията. Тя пламна боязливо, за секунда се поколеба, направи някакъв нерешителен опит да загасне, след това пое огъня, усили го и го дръпна по цялото си тяло.

Огънят усети нейната сговорчивост и избухна – наситен, ненаситен и ярък. Чу се някакво гъргорене, тътен, който сякаш идваше от много, много далеч. Тътен на прииждащи реки. На лава. Глух, пресипнал и мощен. Тътен от центъра на Земята.

Огънят облиза чамова дъска. Тя изпищя. Изненадана, стресната, ужасена. Отказ нямаше. Нямаше как да откаже. Първоначалният протест обаче беше тотален. Изразен с рязък и нервен пукот, който гневно отхвърляше случващото се. Дъската заизстрелва огнени топчета извън камината. След още секунди – примирение. Подаде огъня на чамовите си сестри. От тях същото – изненада, възмущение, протест, истерия. След нови секунди чамовото семейство прие съдбата си и започна да гори равномерно, със смирение.

Огънят плъзна по клонките на старата елха. Иглите пукаха и изгаряха като фойерверк. Сухите клонки поемаха и усилваха огъня с такава готовност, сякаш бяха чакали този миг. Този логичен край на едно тригодишно служене. Бяха прекрасна украса, пръскаща спокойствие, радост и надежда. Сега умираха без никакъв хленч.

Чамът и елхата, които бяха обградили стария и младия бук, им хвърлиха огъня.

Старият, отсечен преди година, пое пламъците спокойно. Без протести. Сякаш знаеше и дори беше чакал тази неизбежност. Беше подготвен.

Младият бук, още влажен, в първия миг отказа огъня. Няколко езика го близнаха, но той ги отблъсна. Не му се вярваше. Това, което се случваше в камината, му беше чуждо. Тялото му беше солидно и тежко, а гордостта му - естествена. Чамът, елхата и старият бук обаче го притиснаха. Той отблъсна и втората атака с надменност. След малко обаче пот изби по кожата му. Вече разбираше за какво става дума. И пое плахо огъня. Съгласи се. Прие натрапената орис. С мълчание, начумерено спокойствие и достойнство. Не беше планирал такава съдба.

Оркестърът засвири. Четирите инструмента подеха всеки своята партия. Чамът – ярък и примирен. Неговото участие скоро щеше да свърши. Елхата – припряна и енергична. Тя също довършваше финалните си акорди. Старият бук се почувства като солист. Поемаше репликите на чама и елхата, усилваше ги, правеше ги необратими и ги предаваше на младия. Младият свиреше с претръпнала горчивина, граничеща с презрение.

Огънят топеше всичко. Станаха едно. Без пукот, без протести, без обжалване – огънят се беше разгорял – цялостен, монолитен, ярък, силен.

      

                                                                      *   *   *

На сутринта започнах да събирам пепелта. Плътна и хомогенна пепел. Кое от нея беше чам, елха, стар бук, млад бук? Нямаше ги. Характерите им бяха отишли в небето. Всеки в своя Рай или в своя Ад.

Скала

Взимаш си душ.

 Бъди скала, която водата облива. Не позволявай на мисълта да бяга насам – натам. Накарай я да се махне. Да я няма, да изчезне. Върни се милиони години назад в еволюцията. Върни се в миговете без същества, които мразят, обвиняват, самообвиняват се, планират, създават и разрушават. Бъди просто скала.

Изостри сетивата!

Еволюцията ще се сърди, ще хленчи, ще тропа с крак. Ще бута в главата ти мисли и чувства. Ще бута всичко, което е трупала за теб и което манифестира чрез теб. За миг обаче ти я спри. Помоли я да те дари с мига на своето начало, на своето детство. Превърни тази молитва в експлозия!

Изостри сетивата!

Водата е всичко. Нейното докосване е всичко. Тя е светът. Тя е Вселената. Не можеш да избягаш, не искаш да избягаш. Не можеш да я спреш, не искаш да я спреш. Можеш обаче да се слееш с нея. Скала, която се превръща във вода. Вода, която става част от скалата. Дори всичко това да трае две секунди!

Мислиш, че е лесно?

Опитай се и ще видиш как еволюцията ще се изсмее. Тя ревниво ще пази всичко, което е трупала в теб и за теб  милиони години. Раздвояване и разтрояване на вниманието, светкавично изплуване в съзнанието на образи, мисли и чувства, така както и тяхното светкавично потъване.

В намерението да се върнеш далеч в недрата й, еволюцията ще заподозре неуважение към нейната работа. Можеш обаче да приспиш бдителността й и ревнивото пазене на натрупаното. Еволюцията е оставила две ситуации, в които можеш да изключиш всичко друго, да се върнеш далеч, да бъдеш примитивен. Първата – когато цялото ти същество е застрашено и втората – когато изпитваш любов. Страхът и любовта са неизменните лостове на еволюцията. Само при тях тя притихва, успокоява се и оттегля претенциите си.

Водата под душа няма как да те застрашава, затова предизвикай у себе си мощно чувство на любов. Ако ти е странно как можеш да изпитваш любов към водата, тогава изпитай благодарност. Благодарността е форма на любовта. Те са едно и също. Както форма на любовта са уважението, привързаността и преклонението.

Бъди й благодарен. Скалата има за какво да благодари на водата. Опитай и ще видиш как еволюцията кротко ще се усмихне и ще те остави на мира за няколко секунди.

Опитай!

Монолог

Любов, къде си?

Знаеш ли колко книги съм изчел за теб? Знаеш ли колко автори са ми говорили за твоята сила?

Не, не за тази, конкретната любов към конкретно същество. А за онази, универсалната, която повече прилича на вселенска благодарност!

Къде си?

Знам, че си щит срещу страха и омразата. Знам, че можеш да лекуваш, да превръщаш живота в празник!

Къде си любов?

Нали мога да те родя? Така пише в книгите. Нали мога да те извикам от сърцето си, да напълня цялото си тяло с твоята светлина? Нали само от мен зависи? Или за теб трябва да полагам усилия, да  тренирам? Трябва ли за теб да израня краката си по трънливи пътища? И ти ли искаш да жертвам навиците си? И всичко, което е лесно?

Къде си любов?

Не е честно! Толкова притчи съм чувал за теб! Умът ми толкова време ти е отделил!

Сега ще отида при онзи, когото не мога да понасям, ще го облея с любов, ще го потопя, ще го разтворя и той ще престане да бъде мой враг, защото ще бъда брониран за всякакви негови оръжия! Отче Христе, Буда, Ошо, нали така се прави?

Мога ли?

Сега ще отида при любимите си същества. С тях е лесно. А лесно ли е? Ще ги облея, ще ги обгърна, ще ги потопя. Ще се слея с тях. Ще родя съвместното ни щастие. Лесно ли е? Мога ли? Къде си любов?

Сега ще отида в планината и ще пръсна светлината, която би трябвало да напира в мен! И всичко - аз, камъните, дърветата и птиците ще станем едно! Защото сме едно! Прах на Вселената. Не, душата на Вселената! Всичко, което има смисъл. Всичко, което олицетворява съществуването. Мога ли?

Къде си любов?

Знам, слушал съм, чел съм, че ти си вълшебницата, която унищожава всяка плесен, всяка смрад, всяка мъка. Ти си тази, която превръща въздишките в божественото дихание на божествената признателност. Ти си! Ти си!

Къде си?

Знам, че във всеки те има. Като зрънце, като стръкче, като семе. Във всеки! Значи те има и у мен? Къде си? Искам твоето спасение, твоето благословение, твоята молитва, твоите чудеса! Бил съм надарен по рождение с теб! Нали така, Отче Христе, Буда, Ошо?

По дяволите, как да те намеря? Как да те родя? Как да те превърна от зрънце в прекрасно огромно дърво; от капка в океан; от прашинка в Космос? Как?

Къде си любов?

Нима трябва да живея като Симеон Стълпник на върха на купчина камъни 40 години? Нима трябва да търся пещера? Нима трябва да търся манастир? Нима трябва да търся Гетсиманска градина? А, там, за какво си ми? На кого ще те раздавам? Ти можеш ли да съществуваш без раздаване?

Искам те тук. В бясното ежедневие. В наблъсканата с претенции среда. Тук, в блатото на изгарящите амбиции, омрази, блянове и страдания! Тук си необходима. Вън от Ада ти си безсмислена! На Рая за какво му е любов? Само в Ада можеш да лекуваш, да издигаш, да облагородяваш, да спасяваш. Само в земното имаш смисъл!

Къде си любов?

И какво трябва да направя, за да ме изпълниш? Да утихна, да се свия, да заспя? Идваш ли? Утре ще дойдеш ли?

Добре! Имам план!

Ще му хвърля папките на простака началник и ще сляза при портиера, при бабата, която проси на входа, при прекрасната продавачка на кафе на отсрещния ъгъл. На тях мога да дам любов! От тях мога да взема любов! На него, простака, не мога да дам! От него не мога да взема! Зачита ли се?

Ще разкарам справките, които правя и ще взема любимата си книга с разказите на любимия ми автор. На тях мога да дам любов! Зачита ли се? Ще отменя срещата с онзи мазния, надут, чиновник, от когото зависи еди-какво си и от когото трябва да изпрося еди-какво си. После ще приседна до учениците на съседното училище, от които струи смях, щастие, свобода и мечти! Онзи, мазния, не мога да обичам! Тези, младите, малките – мога. Зачита ли се?

Или нищо не трябва да размествам? Все пак ти нямаш ли някакви претенции, някаква хигиена?

Къде си любов?

Действително ли си толкова всеобемна, способна да асимилираш, да поглъщаш всичко? Възможно ли е това? Или съм чел книги от просветлени мошеници?

Къде си любов?

Отворен съм за теб! Чакам те! Добре, ще ти се предам! Ще бъда твой! Ще изтриеш ли сълзите от обида? Ще попиеш ли потта по челото, след направените компромиси? Ще ме подкрепиш ли, когато съм на ръба на морално допустимото? Ще заличиш ли тръпките на гнева от простотията и наглостта? И с какво ще ги заместиш? С какво ще заместиш сълзите, потта и тръпките? Със себе си? Искам да го направиш. Опитай се да го направиш! Но, моля те, не унищожавай преценките ми за добро и зло. Можеш ли? Ако можеш, ела!

Идваш ли любов?

А, чакай, да те предупредя!  Мисля си, че ще можеш да ме прегърнеш, само ако изпълниш с любов към мен едни други. Тези, които забравих, въпреки че ми помагаха. Тези, които ме обичаха, а аз отблъснах. Тези, които чакаха помощ, но на които не намерих сили, или не намерих за нужно, или не намерих полза, да им помогна. Тези, които чакаха мен, а аз се изпарих. Тях, какво да ги правя от твоя гледна точка? От гледна точка на любовта? Как да ги обичам, като съм им длъжен? Как да ги обичам, като съм виновен пред тях? Ти, любов, можеш ли да стопиш угризенията, болката от пропусната любов?

Хванах ли те? Можеш ли да анулираш, ти любов, факта, че съм те изритал тогава, когато си била на педя разстояние от мен? Можеш ли да простиш своята собствена анихилация? Можеш ли да бъдеш толкова всеопрощаваща? Ако можеш, моля те, ела!

Къде си?

Паузата

Напрегнато, напрегнато, напрегнато…

Утре обаче ще скроя един номер на напрежението. Ще го нарежа на парчета, ще опаковам парчетата, а между тях ще поставя Паузата.

Паузата е кратко излизане от Коловоза. И навлизане в себе си чрез сетивата. Паузата е себечувстване. Не самочувствие. Самочувствието е самооценка. Себечувстването е просто саморазтваряне в морето от вътрешни сигнали. Сливане с ударите на сърцето; сливане с топлината, която тече по тялото; сливане с ритъма на дишането. Няма раздвояване, няма оценка.

Всичко останало ще оставя да бъде такова, каквото иска да бъде. Каквото може да бъде. Нека претенциите на средата ме дърпат и влачат. Нека ме изправят на нокти. Нека ме помпат с напрежение. Аз просто ще ги прекъсвам. От време на време ще им набутвам Паузата. Тя нищо няма да промени по същество. Така както преглъщането на пречи на дишането. Така както мигането на пречи на гледането.

Паузата е нещо различно от „Петте минути“. „Петте минути“ противопоставят безсмисленото на важното и много неусетно превръщат уж безсмисленото във важно. Тогава се появява съмнение в стопроцентовата важност на „важното“. Когато това се случи, отношението към това, което те залива, притиска и изстисква става по-спокойно, по-философско. Паузата няма претенции да сравнява, да размишлява, да степенува. Тя е просто прекъсване. Тя не работи с думи. Тя използва само сетивата. Тя не дава оценки на Коловоза.

Паузата е близка до миговете в „Живот между два мига“. Тя също като тях накъсва потока на ежедневието, но е значително по-дълга от тях и е изпълнена със сетивно съдържание. Древните твърдят, че „животът между два мига“ в един момент започва да се възприема като игра, като представление, а нейният субект – като актьор. Паузата няма такива претенции. Тя е просто контрапункт на Хаоса.

Хаосът ли? Ние сме му големи любители. Между блоковете на конкретна концентрация съществуват минути, понякога дълги минути, в които мисли и чувства се бутат, прескачат, появяват се от нищото, пропадат вдън земя, влачат ни насам натам и никаква полезна работа не вършат. Те образуват Хаоса. Често си мислим, че тези минути ни тренират за бъдещо поведение, че ни подготвят за трудна среща, за решаването на сложен проблем. А в същност само усилват напрежението и стават спойващи звена на цялата му дневна верига. Те не са почивка на площадка при изкачване на стълби. Те са клекове на площадка, които ние възприемаме за тренировка, а в същност водят до една допълнителна и излишна умора.

Точно тук ще набутам Паузата. В Хаоса, в спойките на блокчетата от напрежение, които го превръщат в монолитно цяло. И ще ги направя на парчета.

Ще се опитам да превърна Паузата в нещо важно. Нещо много важно. Останалото ще оставя на Навика. Нека той си върши работата. И няма да си въобразявам, че много му помагам като се навивам на пружина.

Угризението

Угризението е най – хитрият трик, измислен от еволюцията. То ти помага да правиш всяко нещо, което си решил да не правиш. И обратно - да не правиш това, което си решил да правиш. То помага на твоята природа – такава, каквато е.

Ти искаш да я промениш. Размахваш й пръст, изправяш я пред съд. Тогава идва угризението и придава на твоята естественост, на твоята природа, виновен вид. Кой бие дете, навело глава, с очи търсещи прошка? Трябва да си ненормален.

Решил си сутрин да ходиш на фитнес, но излежаването е къде по-сладко. Угризението ти скача с бутоните и ти преглъщаш  вината си. Решил си да не се тъпчеш с любимите лакомства и ровиш из хладилника, за да ги намериш. Угризението те връхлита, природата се кае. Решил си да не пушиш и палиш цигара. Угризението се изправя в цял ръст, твоята естественост раздира ризата на гърдите си и се провиква: „Стреляй!“ Същото е с чашката. Същото е със зарязаната в безпорядък стая. Същото е дори с непремерено грубото отношение към близък.

Угризението е великата индулгенция, с която опрощаваш греха си. Ти си си платил. Можеш да започнеш на чисто. Грехът е анулиран и е създал ново пространство за себе си.

Някой да се е отказал от навик, който осъжда, само защото е изпитал угризение? Няма такъв. Някой да е създал нов навик, благодарение на угризението? Никой. Някой да се е вкопчвал в анатемосвания навик, след като го е връхлетяло угризението? Всички.

Когато си платиш за едно удоволствие с присъда, можеш спокойно да си го поръчаш пак. Нищо не дължиш. Ако не дължиш нищо, ако си платил, какъв е проблемът да си го поръчаш пак?

И човек си мисли, че благодарение на угризението увеличава своите шансове за промяна! Въпреки, че стотици угризения не са свършили тази работа! А защо не са я свършили? Нали това май беше функцията на угризението?

Еволюцията гледа отстрани и се подхилква. Създавала те е десетки години. Създавала те е милиони години. И ти, сополанко, с някакво елементарно чувство се надяваш да анулираш нейния труд? Ама този труд е произвел нещо неправилно! Така ли?

Щом е така, ето ти угризението, нашибай се с камшика му и остави природата си на спокойствие. Плати си и се завий през глава. Плати си и си извади новото парче шоколад. Плати си и си налей новата чашка. Плати си и си запали новата цигара. Плати си и отново се развикай на „некадърниците“ около теб. Важно е да платиш!

Спри да плащаш!

„Добре, такъв съм! Една част от мен не харесва това, което прави друга част от мен, ОК!“

Захвърли индулгенцията! И кротко се наблюдавай.

„И това, което е естествено за мен, и това, което го оспорва, ми принадлежат. Те са едно цяло, чиито части АЗ противопоставям. Различни са, спорят помежду си, но правят цялото. Ценя ги еднакво. Еднакво са добри. Еднакво са приемливи. Защото АЗ-ът са и двете.“

Това ще обърка еволюцията. 

В този момент ще се отвори духовно пространство. То ще замени емоционалното завихряне, което превръща навика в цар. В единствен цар.

Ако спокойното приемане замени завихрянето, не е предопределено кой ще управлява.

Направи го много пъти. Без да осъждаш. Без да приемаш подсмърчането и извиненията на едната част от себе си. Скоро тази част ще разбере, че не й признаваш номерата. Номерата й просто не минават.

Еволюцията ще разбере, че насреща си има разум, който няма как да води лесно за носа. И ще предложи сделка. Не просто плащане, а сделка. Ще се съгласи да направиш промени в навика. Да го омекотиш. Да разредиш пристъпите му. Да отложиш действието му. Дори да се откажеш от него.

Или ще се съгласи да започнеш създаването на нов навик. Може би бавно. Еволюцията не бърза.

Опитай!