Пълнене

Не пълнеене. Нито пълнене на чушки. Нито пълнене на дупки с чакъл. Нито пълнене на глави с глупости.

Избери си медитация със светлина. Може би онази с двата лъча, които се срещат в сърцето. Единият идва от Космоса, другият – от центъра на Земята. Двама потока се прегръщат в сърцето и се разливат по цялото тяло. Прави медитацията седем дни без прекъсване по половин час на ден. Още половин час – пълно йогистко дишане. Светлината ще се превърне в топлина. Топлината ще стане плътна. Още половин час – плуване или бягане. С това мускулите ще изцедят шлаките и ще бъдат готови да попият топлината.

Една седмица, всеки ден. Ако пропуснеш, ще изтече енергията, няма да се натрупа. Натрупай! Натрупай!

Усети своето тяло като корито на река. То ще се напълни с някакъв божествен памук. Памукът ще стане искрящ и плътен. И когато хвърлят по теб камъни, те няма да дрънчат по сухо дъно, а ще потъват в река – плавно и спокойно. Ако коритото е сухо и празно, камъните ще нараняват, ще откъртват, ще боли. Ако реката е пълноводна, хвърлените по теб камъни ще предизвикват усмивка – няма какво да ударят, няма какво да осакатят. Камъните идват, а ти ги поемаш, обгръщаш, обливаш и спускаш леко, леко към дъното. Те ще докоснат дъното, но това ще бъде допир, а не удар. Всичко ще бъде елегантно. А може и да ги стопиш, докато плуват. Светът ще стане друг.

Опитай!

Късмет

Мила среща.  Трийсет години от завършване на гимназия. Професор Колев не беше виждал от тогава поне десетина от съучениците си. Част от тях разпозна веднага. Като се  изключат белите коси или пълната плешивост, бръчките и коремчетата, те бяха същите. Същите движения, същият поглед, същите емоционални реакции. Няколко лица обаче му бяха абсолютно непознати. Голямо неудобство. Гледат го присмехулно, малко обидено, питат: „Позна ли ме?“ и чакат. А той се гърчи, усмихва се  криво и пелтечи нещо от рода на: „А бе, по физиономия – да, ама името нещо ми бяга!“ „Сотир, Чавдар, Ненко…“ Като чуеше името, плескаше се по челото и се хвърляше да ги прегръща: „Да бе, Сотире, как не се сетих, на езика ми беше!“

Мима, абсолютен организатор, му каза, че трябва да седне до Ненко. Защо? „Защото съм създала ред… и в този ред твоето място е до Ненко!“

Преди да гръмне музиката, проф. Колев разбра, че Ненко се занимава с търговия на гъши дроб. Изнасял главно за Франция. Самият той живял десетина години някъде около Дижон. Преди това се оженил за французойка, живели няколко години в България, после – във Франция и отново се върнали в България. Мрънкала, мрънкала, ама както каза Ненко „мъжът избира поляната, жената подрежда шатрата“.

Музиката гръмна. Бяха понаправили главите. Ненко обаче продължаваше да бърбори. Гледа професора, бута го от време на време и бърбори. В началото Колев схващаше част от изреченията и се опитваше да ги конструира целите. Не стига, че музиката ги оглушаваше, ами и на Ненко му липсваха два долни предни зъба, скоро били паднали, та леко фъфлеше и много трудно му се разбираше. Като добавим и ефекта на уискито, да следиш приказките му беше задача с повишена трудност.  В един момент професорът спря да се мъчи. Ненко говори, той го гледа и кима. Ненко се усмихва и Колев се усмихва. Оня спре за малко, за да види реакцията му, Колев поглежда в страни, свива устни и започва да клати глава, нещо от рода на  „Да, да…“ или „Брей!“, или „Ле-ле, колко интересно…“ и още куп такива неща. На няколко пъти Ненко ставаше сериозен, гледаше професора, но устата му продължаваше да мели със същата скорост и със същото фъфлене. Колев отвръщаше с вид на умислен, уж анализира чутото. Един два пъти Ненко го потупа по рамото. За да не изглежда като папагал, Колев отвръщаше или с хващане под лакътя или с тупане по бедрото. На два пъти Ненко му подаде ръка да се ръкуват. На третия път Колев помисли – „А бе, тоя май съвсем се напи!“, но в отговор също си подаваше ръката. Случваше се Ненко да спре да приказва и да загледа втренчено професора. В тези моменти Колев поемаше инициативата. Веднъж го прегърна през рамо, втори път на свой ред му подаде ръка за ръкуване, трети път скри в длани лицето си, все едно, че трябва да смели страшно сложна мисъл.

В никакъв случай не искаше да покаже отегчение или незаинтересованост. Не му беше приятно другият да разбере, че  нищо не разбира. Тази среща щеше да  остави впечатления за години напред. Я се видеха в бъдеще, я – не.

Мъката и циркаджилъкът на Колев траяха, с няколко прекъсвания, някъде час и половина. В един момент професорът реши, че си е изчерпал арсенала от мимики и  жестове и почти в ухото извика на Ненко, че трябва да види някои от другите съученици. Ненко поклати глава и отново подаде ръка за ръкуване. Колев се премести в другия край на дългата маса. Там четирима си крещяха по двойки, размени с тях няколко любезности и после всъщност остана сам, без това да се забелязва от другите. От време на време някой от четиримата му намигаше, вдигаше чаша за наздраве, но продължаваха да общуват помежду си, без да го притесняват.

Така минаха още два часа. Повечето бяха на дансинга. Учудващо, никой не направи забележка на диджея, че музиката е непоносимо силна. По-скоро всички се приспособиха. Едни се кълчеха, други стояха с чаши в ръка, малцина се опитваха да разговарят.

На тръгване към хотелските стаи, Мима спря професора, погледна го дяволито и го попита:

-      Е, доволен ли си?

-      Ама, Миме, страшна си! Такъв ред сложи, така подходящо ни подреди, все едно си професор по психология! Благодаря ти!

На сутринта Колев стана по-рано и отпраши за София.

След три дни по имейл получи следното писмо от Мима:

„Здравей, Коле! Надявам се, че си останал доволен от срещата! За мен беше прекрасна. Не мога обаче да те разбера. Ненко ми каза, че цял час сте разговаряли. Не исках да ти казвам защо ви сложих заедно. Исках изненадата да е пълна. Той останал с впечатление, че си приел. Даже сте си стиснали ръцете. Не знам, бях сигурна, че работата щеше да те изкефи. Какъв проблем е за теб да следиш развитието на млади историци и етнолози, да отсяваш най-доброто и Ненко да им издава книги? Гледай го, какъв е пич! Продава гъши дроб. Натрупал е цяло състояние. Изнася за целия Европейски съюз. Цял куп хора работят за него  у нас, в Македония, в Сърбия и Хърватия. Крал на гъшия дроб бил станал!  Решил да направи фондация за таланти, които ще съхраняват българския дух. Виждаш ли какво благородство, какъв патриотизъм? Ненко те е следил. Много е бил впечатлен от твоята книга „Есета за средновековния българин“.  Колебаел се между  теб и един преподавател от Търново, с десетина години по-млад от нас. Говорихме с Ненко, няколко пъти  обсъждахме, знаеш че се имаме, а и не сме прекъсвали връзките си. Реши най-напред на теб да предложи. Трябвало е на следващия ден да потвърдиш по телефона. Все пак, на трезва глава. Ти не си се обадил. Да откажеш такова нещо, не ми го побира главата! Пари ли имаш много, надул ли си се, не те интересуват младите ли, не знам! Не го разбирам. Вчера Ненко ми се обади и ми каза, че е много разочарован. Предложил на оня преподавател и той веднага приел. Преди седмици е водил разговори с него, но опипом, по принцип, без конкретна оферта. Ненко не е злопаметен. Малко е странен обаче. Импулсивен, обича да импровизира, екстравагантен. Но е много докачлив! „Поне си поприказвахме мъжката!“ -  ми каза. Бил си много приятен събеседник. Ами, това е. Жалко. Мен лично ме е яд. За теб – не знам. Какво ти е в главата – също не знам. Ще ти се обадя някой път като идвам в София да ми обясниш. Бъди здрав!

П.П. Не ми обяснявай в писмо. Искам да ти гледам физиономията, когато ми разказваш как си отказал 1500 евро месечно възнаграждение за работа, която според мен щеше да ти е на сърце!  Даже имам конкретна идея. На 12-ти другият месец идвам в София. През деня имам срещи. Вечерта обаче съм свободна. Искаш ли да отидем във „Феята“, любимата ми дискотека,  там да си побъбрим? Само не ми казвай, че сме стари за дискотека!“

Дъжд

Дъжд, порои, градушки. И пак дъжд. Цял месец. Ягодите изгниха, лукът и чесънът - съсипани. Черешите – обрулени. Прасковите, сливите, ябълките, пшеницата…

В много къщи, в много села – яд и ярост…

Елхата на балкона, четиригодишната, в саксия, обречената, белязаната за изтръгване, пусна толкова много нови иглички! Заредуваха се тъмнозелено със светлозелено – красива, божествена черга… Роди се отново! А преди месец за малко да не я съсека и погреба в камината. След този дъжд и порои – надигна глава, пое въздух, усмихна се, грейна…

Радост, радост…

Страхът

Боже, дари ме с животински страх и отмий от мен човешкия… 

Дай ми страха на заека, който се изстрелва на зигзаг и за секунди изчезва. Дай ми страха на таралежа, който се свива на кълбо и става недосегаем. Дай ми страха на костенурката, която се сгушва в бронята си и става на камък. Дай ми страха на гълъба, който разперва криле и отлита!

Отмий от мен, Господи, човешкия страх! Страха от несъществуващото. Страха от бъдещето. Бъдеще, което създавам в ума си от парчетата на своята фантазия. Страх от въображаемото, което ме наблъсква с гръмотевици и светкавици. Което ми внушава, че ще бъда разкъсан или натрошен на милиони парчета.

Какъв е този страх, Господи, с който ме прокле след греха в Райската градина? Страх, който и малко оръжия да имам, ги изтръгва от корен? И малко защити да са ми останали, ги изпепелява? За да остана като таралеж без бодли, като заек с пречупени крака, като птица с вързани криле…

С този страх ли ме прокле, Господи, защото се нарекох „цар на животните“? Заради моето непослушание ли ме наказа? Заради моята надменност ли?

Страх… Какво ми дава той? Словото секва или става объркано… И  най-силното човешко оръжие се стопява. Добивам нерешителен вид и с това давам сили на врага си. За да му стана лесна плячка. Губя способността си за хладнокръвна преценка и с това всякаква адекватност отлита.

Защо си ми дал страх, който не спасява, Господи, а погубва?

И ако не мога да получа животинския страх в цялата му мощ, разнообразие и благословеност, дай ми, Боже, само страха на патицата с малки патенца! Когато ги доближа, цялата настръхва, изпъва шия и започва така да съска, че аз, венецът на творението, се обръщам и през глава побягвам! Само този страх ми дай, Господи! А целия друг – отмий! Изтръгни от корен!

ЧРД

Петьо Петров стоеше зад бюрото си и беше забил мътен поглед в монитора. Климатикът едва мъцаше, трошка някаква. Август. Нямаше по-отвратително от това да си на работа през август. Останалата общинска администрация се правеше, че работи и гледаше стенните часовници.

-      Колега, днес Колев има рожден ден! Не е зле да му звъннеш един телефон! – му проговори съседното бюро.

Стана му неприятно. Естествено, че знаеше кога зам.-кметът има рожден ден. От десет години не беше пропускал да поздрави който и да е от колегите си. Включително и Колев. Защо му напомнят?

Петров си замълча. И защо да отговаря? Да не би съседното бюро да му е началник? Не е. Тогава? Само че напоследък този Златев нещо се беше сближил със зам.-кмета. И не пропускаше да го покаже. „Ние с Колев така си говорихме, онака си говорихме…“ Много важно…

Много е тъпо да му се обажда по телефона. Сякаш е чакал да дойде този ден и „хоп!“, набира номера! Да направи добро впечатление. Да покаже, че го уважава. Абсолютно подмазване! Всъщност от няколко месеца много му се дразнеше. Колев беше станал един сприхав, заядлив… Вярно е, че всеки си има проблеми. Да си ги изкарва обаче на него, чиновника с 30 годишен стаж, не му се виждаше много любезно. Нито справедливо.

Да му се обади, за да чуе важния му глас… А ако е на плажа? Стои си човекът под чадъра и телефонът звъни. Кой? „Чиновникът Петров! Ах, този Петров, трепери да не пропусне, трепери да не сбърка…“ Петров даже си помисли, че ако е на негово място, ще се ядоса. Да има човек рожден ден не означава, че трябва всеки да му досажда. Особено от службата. Особено подчинен.

Петров обаче се замисли и взе да прехвърля и друга гледна точка.  Ако не поздрави, всъщност защо не поздравява? Забравил? Не му е приятно? Придава си важност? Не е ли най-нормалното нещо, ако имаш познат с рожден ден, да му звъннеш? Елементарно уважение… Не подмазване, а именно уважение. От уважението до подмазването разстоянието е  колкото от Земята до Луната! „Да, бе … една крачка е!“ Освен това няма как да се прави, че е забравил. Златев току що го подсети. И като нищо, довечера, нали нещо станаха близки, ще му звънне и ще го попита: „Петров обади ли те се? Не? Аз нарочно го подсетих. Прави се на три и половина!“

Петров реши да не звъни. Ако шефът му беше тук, на работа, щеше да го изчака да влезе в стаята им и съвсем сдържано щеше да се изправи, да погледне любезно колкото може, и да каже: „Честит рожден ден, шефе!“ Ако пък не влезеше, щеше да намери повод с някоя папка да почука на вратата му, да влезе и пак същото: „Честит рожден ден, шефе!“ Сега обаче беше друго. Колев беше в отпуск. „Да си почива! Няма да му звъня! Да си мислят и Колев и Златев, каквото си искат! Човек  все пак има достойнство.“

Мислите май бяха разбъркани по друга причина. От сутринта му беше чоглаво. Днес имаше рожден ден и един негов много скъп приятел. През последните години обаче нещо му стана. Не се обаждаше. Рядко вдигаше телефона. А преди се виждаха през ден. Не можа да разбере причината. Георги само му обясни, че не е лично отношение. Бил решил просто рязко да ограничи контактите си. Така му било по-добре. Уморен бил.

А на толкова много негови рождени дни е бил… И винаги у тях, в домашна обстановка. Георги мразеше ресторантите. Както и шумните компании. Виж, на него си струваше да звънне. Освен радост, приятелят му друго едва ли би изпитал. Е, може би и досада… Беше станал страшно саможив, много особен. Ама и да се подразнеше, какво от това?

Петров си подпря главата с две ръце. „Не, ще звънна на Георги, а  шефът да го духа!“  Набра телефона. Беше изключен. „Нарочно го е изключил! Голяма маймуна!“ Стана му тъпо. Не можеше така да приключва едно приятелство. „Защо не се вдигна и да отида до тях? Ще го изненадам. Ако е там, разбира се… Ще разбере какво е истински приятел! Ще разбере, че нещата не могат да приключват ей – така!“

Петров си измисли някаква работа навън, обясни на колегите, че му е необходимо малко повече време и че няма да успее да се върне. Излезе от администрацията и влезе в съседен магазин за сувенири. Избра една малка икона на свети Георги Победоносец. Така се зарадва на хрумването си! Хем светецът му е патрон, хем ще му пожелае победа! Победа над това абсолютно ненормално състояние на откъсване от света. На откъсване от живота и приятелите. Разгледа луксозните хартиени торбички. Имаше един оригинален чешит – с „ЧРД“, последвано от най-популярните български имена. Купи точната торбичка и излезе от магазина.

Седна на една пейка. Трябваше нещо да напише. С което да го зарадва още повече. На гърба на иконата написа „ЧРД!“ и се замисли. Какво да му пожелае? Най – добре: „Скъпи Георги, нека победата бъде с теб!“

Тъкмо се приготви да го изпише и телефонът му звънна. Петров с досада погледна дисплея и онемя! Беше зам.-кметът! „Не може да бъде!“ – помисли си Петров и включи бутона.

-      Слушам, г-н Колев, радвам се да Ви чуя!

Оттатък гласът леко фъфлеше:

                                                                                            

-      Петьо, кво праиш бе! На работа ли си?... Знаеш ли кво, каня те на скромен рожден ден! Тази година така съм решил! Аз в отпуск, а празнувам с колеги! Много е шик, много е фънки, нали? Ха-ха! Къде си?

-      Ами, почти до работата! Наложи ми се да изляза за малко…

-      Чудесно! Не се връщай там! Ние сме отсреща, в ресторанта „Петте лъва“. Сега ще звънна и на Златев. Тук сме вече четирима! Хайде, брато!

За секунди Петров замълча.

-      Ей, Петров, чуваш ли ме?

-      Чувам… Идвам, г-н Колев…

Петров затвори телефона, отново взе химикалката и добави на гърба на иконата след „ЧРД“-то: „Уважаеми г-н Колев, нека победата бъде с Вас!“ Сложи подаръка в торбичката и се завлачи към ресторанта.