Носачите на цветя

Разбирам ви напълно. Загинали сте за свободата на народите си, за свобода на идеите си, за своята собствена свобода. Загинали сте, защото за вас са били непоносими потъпканите права, издевателствата, кошмарът на социалната несправедливост. Какво по-нормално от това, когато са искали от вас цял живот да бъдете на колене, да си сложите главите на дръвника. Така се живее, така се пише история.

Сега сте в историята. Сега сте в литературата. Информираме децата си за вашия подвиг. Учим наизуст стихотворения за вашата мъка, гибел и слава. Специалистите ви строят паметници. Ние носим на определени дати пред паметниците цветя.

Ако бяхте живи, щяхте да ни разберете. Ако има Рай и ни гледате отгоре, ще ни разберете. Животът е един. Тъпо е с лека ръка да го проиграем. Злото е толкова голямо, а ние сме толкова малки, че е безсмислено да се жертваме. Не можем да победим Злото. Коловозът е толкова отъпкан, че излизането от него е налудничава авантюра. Които сме родители, знаем, че на децата са им нужни живи родители. Не само живи, но и горе долу успешни. Ако сме деца, знаем, че не можем и не трябва да огорчаваме родителите си с необмислени постъпки. Съобразяваме се, приспособяваме се, прикриваме се и се усмихваме, защото такъв заварихме живота, такъв ще го живеем.

Да, в човешката еволюция, в човешката история, има едно фундаментално разделение на труда. В първата категория сте вие – лудите, ненормалните, които си слагате главите на дръвника. Във втората категория сме ние – дето пишем история, дето четем история, дето учим стихотворения наизуст. Дето носим цветя. Ние сме носачите на цветя.

В същност, на нас какво ни дадохте? Злото го има, алчността я има, издевателствата ги има, простотията я има, кошмарът го има. Продължаваме да си психясваме в тъпия живот!

Виж, ние ви даваме много. Без нас сте нищо. Без нас сте безсмислени.

Наистина, какво щяхте да бъдете без цветята, които ви носим? Какво щяхте да представлявате без нас – носачите на цветя?

Спомен за два погледа

Срещнах го на улицата. Нямаше как да избегна срещата. Спряхме се един срещу друг. Гледах в обувките си. Чувствах погледа му – спокоен, строг и обследващ. Треньорът ми по джудо мълчеше. Аз също мълчах.

Вече десет дни не бях ходил на тренировки. Още не можех да преглътна обидата. Обида, смесена с ярост и срам. Бях тренирал едва два месеца, а Ранчев ме пусна на градско първенство. 

Първата среща приключи за десетина секунди. Веднага щом се хванахме за кимоната, опитах подсичане – единственото нещо, което можех да правя горе долу. Другото момче ловко избегна крака ми, после на свой ред светкавично отговори с подсичане, рязко дръпна тялото ми в обратна посока и аз се строполих на тепиха. Миг след това приклещи една от ръцете ми между краката си и започна да огъва лакътя в невъзможната посока. Изревах от болка и със свободната ръка ударих силно по тепиха. С това признах поражението си. В залата се разля смях. 

Едва бях напуснал бойното поле и отново чух името си. Бяха обявили втората ми среща. Без никаква почивка! Без време дори да пия една вода! Върнах се на тепиха. Вторият ми съперник тръгна бързо към мен и секунда, след като ме хвана за реверите, се обърна рязко с гръб към мен, прехвърли ме през рамо и отново с желязно притискане на едната ми ръка и огъване на лакътя, ме накара да бия по тепиха. Ръкопляскания и смях. Треперех целия – от напрежение и срам. 

И „О, не!“ Чух името си за трети път. Трета среща без никаква пауза! „Какво беше това?“ От тази среща нищо не помня. Освен края. Съперникът ме душеше. Не исках да се предавам. Не исках! Признах поражението си чак когато ми причерня и сигурно след миг щях да припадна. Бурни ръкопляскания и бурен смях. Отидох на бегом в съблекалнята, преоблякох се и пак на бегом напуснах сградата. Ушите ми бучаха, сълзи се търкаляха по лицето ми, хлипах, а в тялото ми сякаш бяха инжектирали  киселина. Ярост, срам и обида. Моето джудото беше до тук. 

-      Това беше изпитание, момчето ми! – не познавах човек с толкова спокоен и властен глас – Бях сигурен, че ще се откажеш!

Нищо не отговорих. Вдигнах глава и го погледнах в очите. И потънах в тях…

Боготворяхме Ранчев. Архитект, художник, учител, треньор по джудо, а през лятото – спасител на морето. Висок, с широки рамене, атлетическо телосложение, излъчващ превъзходство. Превъзходство във всичко. На фона на другите учители изглеждаше извънземен. 

Погледът му… Зелена река. Широка усмивка. Строгост. И това превъзходство… Влиза в теб и те изследва. Претърсва всички кътчета на душата ти. Нищо не можеш да скриеш. Подчинява те. Играе си с теб. И задава въпроси. Чака отговорите търпеливо. 

Нямаше упрек. Нямаше назидание. Весела ирония, пълна с бащинско покровителство. Закрила, пропита с весела ирония. Погледът му се забавляваше. И някаква гордост от способността за отлична преценка на качествата и слабостите на другите. Ако нямаше температура, топлина, това превъзходство щеше да се превърне във високомерие. Топлината не разрешава на високомерието да се роди. Надменността винаги е студена. 

Почувствах как се смалявам. Станах палечко. Треньорът ме взима на длан, повдига ме на равнището на очите си и ме разглежда! Потъвам в зелената река. Строгостта и оценката ми парят. Превъзходството ме смущава. Иронията ме топи. Бащинското ме изправя на крака. И някаква обич… Обичта ми налива сили.

-     Другата седмица ще дойда! – гласът ми е почти решителен.

-      Няма да дойдеш!

Не отидох. А погледът се опитах да забравя. Притесняваше ме. Въпреки широтата, спокойствието, покровителството, разбирането, прощаването…

Повече не го видях. По-късно научих, че е загинал при катастрофа.

А погледът на този човек винаги изплува в мен… когато „ме бият“. Когато силите около мен ме тласкат да се откажа от нещо. Когато някой или нещо ме поставя пред изпитание. Когато побеждавам - също.

Зелената река… Строгост, превъзходство, претърсване, весела ирония и обич…

Събрани в няколко секунди и останали за цял живот.

                         *    *    *

Петък вечер. Отидох да видя майка. След инсулт, вече три години беше на легло, безпомощна. Жена я гледаше денонощно.

Спеше. Жената ми каза, че трети ден не е яла нищо. Не пиела и вода. Жената топяла памук във вода и го долепяла до устните й. С храната и друг път се беше случвало…

Майка се размърда. Събуди се. Жената провря ръка между леглото и раменете й, повдигна възглавницата, после леко повдигна и майка.

-      Я виж кой е тук?

Майка отвори очи и ме погледна. Пламъче на радост в погледа. Угасва и припламва. Някакво извинение. Тишина и влизане в себе си. Тиха обич.

-      Майко, как си?

Лека усмивка. Очите ме поздравяваха и ми се радваха. Нещо разказваха. Нещо питаха. Пак извинение. „За какво?“ Закачаха се. Оправдаваха се – „Не съм толкова зле, не съм!“ Някаква мъка изместваше радостта. За малко, за част от секундата.

Потънах в погледа. Потънах в море. Стаята изчезна. Жената изчезна. Морето беше омиротворено и ласкаво. Единственото море, от чието дълбоко не се страхувах. Вълните галеха кожата. Всичко блестеше.

Върнах се в стаята. 

-      В неделя ще дойда и ще стоя цял ден при теб. Утре съм на Витоша. 

Пак усмивка. Много лека, меланхолична. Очите сменяха мълвене с унес. Обливаха ме с топлина. Прощаваха ми. Искаха прошка. Блестяха без сълзи. Спокойни. Тъгата заместваше закачливостта и обратно. 

-      Майко, ще тръгвам…

Кротко несъгласие. Молба да остана. Пак разказваха нещо. Този път не питаха. Покровителстваха ме. Благославяха ме. Благодаряха ми. Обичаха ме. Извиняваха се. Прикриваха някаква болка. Нещо преодоляваха. Нещо искаха да не знам. Тръгваха си и се връщаха. Видях в тях себе си. Видях дете.

-      Майко, чао!

Едва забележимо вдигна ръка и мръдна леко с показалеца. Погледът ме изпрати. Примирен. Спокоен. Обичащ.

В събота направих добър преход. Четири часа качване и слизане. Ноември месец. Прибрах се, напалих камината и си сипах чаша червено вино. Тялото ми плуваше в умора, топлина и радост.

Телефонът звънна: „Ела, майка ти не е добре!“ 

Скочих. Отидох.

Видях майка в гръб. Приближих се. Очите бяха затворени. Завинаги.

Зимата на Вивалди

Цял живот трупаме. Знания, емоции, спомени, познати… Складът пращи. Паметта от слуга се превръща в господар. Все по-усърдна, по-енергична, по-неуморна. Сякаш иска да направи миналото огромно, за да компенсира смаляващото се бъдеще.

Когато есента настъпи е време за отнемане.  Змиите и гущерите, които блъскат в слепоочията, трябва да бъдат приспани. За да се отвори място за музика. Лавата в гърдите трябва да бъде укротена. За да си поемат въздух и светлина затрупаните от нея цветя.

И знанията стигат… Колкото и да ги увеличаваме, няма как да спечелим състезанието с безкрайността. Нека лакомията на ума да притихне, за да се отвори място за лечебна тишина.

Спомените… Трябва да отнемем от тяхната енергия, защото те крадат от настоящия миг.

Познатите… Нека покрием със забрава тези, които ни смущават, притискат и предизвикват. И да престанем да ги превъзпитаваме. Светът е пълен с педагози. Нека напуснем тяхното строго, намръщено и нервно общество. И ако все пак някой от тези познати застане на пътя ни, нека погледнем през него като през прозрачност. И да се усмихнем. И да отговаряме, ако има въпроси или претенции, спокойно, без страст, без обвързване.

Не случайно есента е най-богата на цветове. Тя е като паметта, защото трескаво иска да съхрани всичко от пролетта и лятото. Тя знае за зимата и усилва всички инстинкти на живота.

Нека през есента, ако можем, бъдем тихи и лъчисти.

Усетим ли, че целувката на зимата се подготвя, нека свирим сбор на вътрешните сили и да ги умножим. Така както е в „Зимата“ на Вивалди.

Плаха в началото. Примирена. След секунди - енергия, увереност и зрялост. Е, и малко тъга. Елегантност. Сила. Тържественост и чувствителност. Е, и малко умора. Искрящи очи. Финал. Зима, събрала хармонията на останалите сезони. Мъдрост и никакво хленчене. Приета съдба. Любов и загриженост. Е, и малко носталгия. Цялостност. Мъдрост. Мощ. Достойнство!

И най-важното! Зима, която казва едно голямо:

 „Благодаря!“

Моля ви, пуснете си „Зима“ на Вивалди! Сега! Притихнете и я чуйте до края!

Стресът

Стресът е нагнетена тревога, тотално сграбчила духа. Тревога, станала постоянна, без изгледи за стопяване. Като заседнала в гърлото кост, която при всяко помръдване се забива по-дълбоко в плътта.

Стресът е интензивен бунт на духа. Бунт срещу това, че не намира средствата за реализация на заложена цел.

Целеполагането е възможно благодарение на три „кита“ – желание, очакване и вяра.

Желанието е представа за резултат и включване на „мотора“ на мотивацията, заповед за търсене на средствата.

Желанието събира като магнит вътрешна енергия. По това желанието се различава от фантазирането. Последното е външна за духа картина на някакво състояние. Някакво допускане, някакво „нямам нищо напротив да ми се случи“ или „ето какво би било, ако се случи“.

Между сегашното и бъдещото има път, който мозъкът трябва да открие, да проправи. Желанието иска продукт. Фантазирането е само за себе си. При първото има плод, който искам да откъсна, при второто има плод на върха на дървото, който не бих имал нищо против да изям, ако някой ми го обрули.

Ако няма желание, няма и стрес.

Очакването е липса на цялостност. То е състояние на „три четвърти“. Очакването е духовно неравновесие, духовна празнота, която с подкрепата на желанието се моли за своето изчезване.

Очакването е стоене на един крак, при което духът копнее за мига на устойчивост.

Ако няма очакване, няма и стрес.

Вярата е „може да стане“. Вярата е представата, че пътят до резултата може да бъде извървян.

Да желаеш, да очакваш, но да не вярваш, е състояние на стрес.

Стресът е трагедията на човешкия дух, който иска, очаква, но не вярва.

На „Бехтерев“ – с любов!

Вратът е фуния, в която са изсипани чакъл и пясък. Въртиш го, чакълът и пясъкът се разместват, хрущят, пукат, стържат и се забиват в бутоните за болка. Помагаш си с ръка да наклониш максимално главата и очакваш страхотния пукот, за който имаш чувството, че ще прекърши врата. Болката заповядва: „Спри!“

Гръбнакът е тръба, промушена от началото до края от метален прът. Заставаш на длани и колене и опитваш „Котешки гръб“. Започваш бавно да огъваш металния прът в двете посоки. Той леко поддава, но ако настояваш, ако искаш още, започва гръмко да се смее: „Мускули срещу стомана! Забрави!“ И ти инжектира болка, за да те откаже.

Поемаш въздух максимално дълбоко. Ребрата бързо опират в метална ризница. Прилепнала, стегната, ризница на средновековен рицар, приковала тяло без рицарско самочувствие.

Леко приклякваш, слагаш ръце на бедрата, близо до колената, изхвърляш целия въздух от дробовете си, блокираш входовете за въздух и правиш рязко движение за вдишване. Това е „Удиана Банда“. Вместо коремната стена да се „залепи“ за гърба и гръдният кош да стане двойно по-голям – ризницата се впива в ребрата и ти казва: „Това е затвор! Остави!“

Сядаш на пода, опъваш краката напред и се опитваш да хванеш с ръце пръстите им. Правиш усилие, за да приближиш максимално гърдите до бедрата. Това е „Пашимонтана“. Към съпротивата на металния прът в гръбнака се присъединява съпротивата на хиляди метални нишки, втъкани в задните бедра и прасците.

Обръщаш се по корем. Хващаш с ръце, ако можеш, ходилата и се опитваш да се огънеш като лък. Това е „Данурасана“. Металните мрежи сега пък се появяват в бедрата и дърпат тялото в обратна посока. Разбира се, с пълното съдействие на металната тръба в гръбнака.

Накъдето и да се обърнеш – набучени метални пръти, метални мрежи, чакъл и пясък. Това е „Бехтерев“.

С годините металната ризница те пристяга все по-силно, металните мрежи в мускулите и сухожилията стават все по-плътни, металните капсули, сграбчили ставите, стават все по-безмилостни, а чакълът и пясъкът все по-нагло се заканват да се споят и да се превърнат в скала.

                                    *    *    *

Има болести от Бога дадени, не от Дявола. Не тези, за които или не разбираш, защото покосяват мигновено, или ти дават минути, за да се изпържиш в предсмъртен ужас. Като инфаркта или инсулта. Не тези, които ти оставят месеци, за да се сбогуваш, обхванат от чудовищно отчаяние, с всички и с всичко; или те тласкат към нечовешка борба, която малцина печелят. Като рака.

Има болести, които стягат примката десетилетия.

                                   *    *    *

Добре, природата ли, Бог ли, това даде. Това изпитание. Живот без изпитания съществува само в литературата. А може би и там не съществува.

Искаш да мисля за тялото си по-често и повече, отколкото е прието в нашата цивилизация? Добре. Искаш да изградя собствена култура на общуване с болката? Да я приемам спокойно и търпеливо, защото нямам друг изход? Да я провокирам с движения, да я опитомявам, да я омекотявам? Добре!

Скрои ми номер? Номер за десетки години! Добре, слушай сега!

Щом изсипа в тялото ми тонове метал, ще ти отговоря както подобава. Ще организирам времето си по друг начин. Вечер ще изгася телевизора и ще постеля одеялото на пода. Ще влезна в себе си. Ще потърся всяко кътче на своето тяло. Ще предизвикам болката! Ще я допусна. Без да й позволявам да безчинства. С движения ще предизвикам топлината. Бавно и спокойно. Топлина и болка! И ще наблюдавам тяхната борба. После - медитация. Неподвижен. Ще повикам светлината. Ще я разлея по цялото тяло. Нека металът стои кротко. Нека болката бъде изолирана. Ще поканя топлината и светлината да ме изпълнят с радост. А защо не и с ирония към болката. Присмехът е оръжие. Дори много силно оръжие.

На война като на война.

Сутринта ще отида на фитнес. Знам как да накарам тялото да ликува. Знам как да му доставя празник. Движения, движения… Някои с болка, други без болка. Ще поплувам. Не ми разрешаваш кроул? Не позволяваш на врата ми достатъчно извиване, за да поема въздух? Да бъде тогава бруст!  И гърдите ще поемат толкова въздух, колкото им е разрешено! Гръбнакът ще бъде извит толкова, колкото му позволява железният прът! И ще браня територията, която имам! И ще воювам за микроните, които ми отне вчера, които искаш да ми отнемеш днес!

По обяд, ако намеря свободни петнадесет минути, седнал на стол, ще те атакувам с йогистко дишане. Ще обявя на ризницата двубой! Без пресилване, спокойно.

Събота или неделя – в планината. Ходене, ходене… Един, два, три часа… Колкото е необходимо за мускулна треска. „Бехтерев“ се смущава и обърква от болката на мускулната треска.

„Бехтерев“, искаш ли да се състезаваме? За толкова силен ли се мислиш? По-скромно! Предай поздравите ми на еволюцията или на Бог, по твой избор! Дошъл си завинаги? Приготвил си се да ме бетонираш за десетки години с метал и чакъл? Ще получиш отговор. Също десетилетен. Ежедневен. Толкова упорит, колкото си и ти. Да видим. Искаш тялото ми? Вероятно ще получиш някаква власт над него. За душата обаче няма да ти стигнат силите.

Иде ми да ти се присмея. Няма обаче да го направя. Защото няма да те заболи достатъчно. Ще направя така, че да се гънеш от унижение. Да скимтиш от обида. И как да стане това? Известна е твоята роля на палач. Затова, за да разбереш колко си слаб, колко си безпомощен, ще забия стрела в сърцето ти.

Ще ти кажа просто: „Обичам те!“

И ако ти, „Бехтерев“, си вселенска болест, знай, че една прашинка, запокитена някъде в Слънчевата система, ти се усмихва.