Земенски манастир

 Манастирът е разположен в полите на Конявската планина в поречието на р. Струма, в непосредствена близост до град Земен. Манастирът отстои на 36 км от Кюстендил и на 70 км от София.

Пътувахме по посока София – Радомир. Мислехме едновременно за два манастира, но още не бяхме решили точно кой да посетим. Двете ми спътнички ме оставиха аз да избера.

Единият, Жабленският, ме привличаше с особената биография на доскорошния му игумен –  схиархимандрит Касиян – геофизик, специализирал приложна математика, национален състезател по петобой като студент. Отец Касиян откъснал манастира от Българската православна църква, присъединил го към Българската  старостилна църква, после подчинил се на гръцка старостилна църква и последно пристанал на  Руската православна автономна църква. Накрая, така пишат из социалните мрежи, монасите го изгонили и върнали манастира в лоното на БПЦ. Тъй като раздялата е само преди около две години, надявах се да хвана „следа“ и да намеря отец Касиян.  Освен среща с архимандрита, исках да науча повече и за историята на манастира, за неговото управление, за неговите митарства.

Вторият, Земенският манастир, бил музей, паметник на културата от национално значение, с една от най-старите оцелели църкви (11 в.), със запазена иконопис от епохата на строежа, с портрети на ктитори, които съперничили на гениалните стенописни образи на Калоян и Десислава от Боянската църква. Знаех, че в църквата има стенопис на „Старий денми“, много рядко срещан образ на Христос, исках да го видя. Легендата разказваше за чудотворна каменна олтарна маса, която сбъдвала желания, исках да я докосна. Чувал бях и за ресторант в самия манастир, нещо, което съществува изключително рядко, Изкушавах се да смеся двата свята с една студена бира.

Не знам кое наклони везните.

Тръгнахме към Земенския. Вили и Дора не възразиха. Прекрасен асфалтов път след град Земен ни заведе за минути до зидовете на манастира.

Трета Неделя след Пасха, ден на св. Яков Заведеев, първият апостол от 12-те, загинал мъченически, още в 44 г. след Христа.

Тих, слънчев ден в самия край на април.       

… Земенският манастир ''Св. Йоан Богослов" е основан през 11в.. Легендите разказват, че манастирът е разрушаван многократно – при ожесточени битки на Кракра с византийци, при сръбски опустошения, и естествено при османски набези. Интересното при тези погроми е, че черквата винаги е оцелявала – както тя, така и нейните стенописи.  Легендите говорят също, че уникалната кубична архитектура на черквата има мистична връзка с култа на богомилите към това място. Тук богомилите пазели знака на българина като символ, който може да обедини всички религии. Кръстоносците от 1189 г. пък търсели по стенописите на Земенската черква кодирани послания, свързани с Храма на Соломон. През всичките тези столетия, мястото на Земенския манастир е бил като магнит за иманярите. Тук те търсели имането на основателя на царската династия Шишмановци – цар Михаил- Асен III Шишман.

В началото на 19 в. Земенския манастир е  възстановен и тогава са построени жилищните сгради.

В навечерието на Априлското въстание земенския игумен Михаил организирал чета за участие във въстанието и заплатил за това  с живота си.

След Освобождението единственото, което било добавено към манастирските сгради, е малка камбанария в двора до жилищното крило.

До 1966 г. манастирът „Св. Йоан Богослов“ е бил действащ. Разказват, че през последните си десетилетия манастирът е бил своеобразна лечебница за монаси с психически разстройства. През 2003 г. Светият синод преотстъпва манастира на Националния исторически музей…

Бяхме си купили билети за професионална беседа. След като Вили поиска разрешение да правим снимки и получи традиционния отказ, примирихме се и наострихме уши за разказа:

          - Земенският манастир един от най-старите и най-ценни паметници на средновековното ни изкуство. Църквата е кубична сграда с размери 9/9/9. Куполът й дава още 2 метра височина. Изградена е от камъка „бигор“. Има две изписвания – първото през 11 – 12 век и второто – през 13 – 14 век. Единственият запазен образ от първото изписване е на света Ана (показва със „светлинна показалка“). Това изписване е преди Боянската църква. Всичко друго, което виждате е от второто изписване… Обърнете внимание на ктиторите – тези два образа от края на 13 и началото на 14 век - боляринът Деян и неговата съпруга Доя са едни от първите болярски образи на средновековната ни стенопис. Доя е украсена с перлени обици и е облечена с червена носия, типична за този край и по това време. Аз твърдя, че е по-красива от Десислава на Боянската църква и това не е само и просто мое мнение като дългогодишен работник… Обърнете внимание на сцената в Гетсиманската градина, в която Христос разговаря с Петър. В ляво са учениците на Христос и художникът е нарисувал лица, при които няма едно с друго да си приличат.

Следва разказ за сцените от Страстната седмица, които заемат основно място в стенописването на храма.

          - Страстната седмица започва с евхаристията, със светото причастие. Журналистите наричат тази сцена „Двойния Христос“. Майсторът е нарисувал два образа на Христос един до друг. Единият Христос раздава хляб на учениците, другият -дава  виното.   Учениците са разделени на две, по шестима във всяка сцена…

          - Това не са ли два стенописа, поставени един до друг, съединени по някакъв начин? – попитах.

          - Не, това е една картина! Не знаем какъв смисъл е влагал художникът при това раздвояване! Два Христоса в един стенопис!.. В Земенската черква има още една сцена, която няма да срещнете на друго място  – това е изковаването на пироните за разпятието на Христос. Също уникален стенопис… Пред нас е и един от първите стенописи на св. Иван Рилски…

          - Кога са реставрирани стенописите?

          - Не са реставрирани, само са почистени и консервирани. Това се случва през 1974 г.. От тогава храмът е в този вид.

          - Кажете ни нещо за олтарната маса… Казват, че е чудотворна!

          - С лявата ръка докосвате камъка и си пожелавате нещо… С лявата ръка се приема енергията, а с дясната се изпраща, затова ви казвам, че докосването трябва да го направите с лявата…

Излязохме от черквата и запалихме свещи отвън, до вратата на храма. Вътре не се разрешаваше палене – нормална мярка срещу повреда на стари стенописи.

          - Вили, кое те впечатли най-много? – попитах.

          - А теб?

          - Сцената с изковаването на гвоздеите за Разпятието… В тази сцена има жена и тя е май най-активната при изковаването. В средновековието не може да има жена – ковач… И разбира се, „Двойният Христос“!

          - За мен най-впечатляващи са очите в два стенописа! Виж очите на Йоан Богослов над входната врата на храма! Тревожни очи, уплашени очи! Виж и очите на св. Ана от 11 век! Не съм виждала толкова тъжни очи на икона! Сякаш ще заплаче! Няма такава изразителност в средновековната стенопис!

          - Така е! По принцип през тези векове образите са еднотипни, а тук сякаш е търсена индивидуализация!

          - Не просто индивидуализация, а ясни емоционални състояния!

          - Тази скръб в очите на св. Ана - опитах се да търся връзка с епохата - може би говори нещо за началото на робството? На Византийското робство?

          - А тревогата в очите на св. Йоан?

Замълчах. Стори ми се изкуствено да търся връзка с края на 14 век. Но знае ли човек…

Отидохме отново при жената – екскурзовод, която продаваше сувенири и книги.

          - Извинете, попита тя, мога ли и аз един въпрос?

          - Разбира се!

          - Вие ли сте Велислава Дърева?

          - Аз съм.

Благодарихме на жената за любезното гостоприемство и хлътнахме точно до изхода в една зала с изложба, посветена на овчарите по Европа, на техния бит, работа и празници. „Тази изложба е покана да опознаем овчарските песни и свирни, приказки и легенди! Да се потопим в един приказен, но и суров свят…“ Текст на огромно пано, с който започваше представянето на експозицията.

Изложбата беше озаглавена „ИМАНЬЕ БЕЗ ДОВЪРШУВАНЬЕ“. Не разбрах текста. Погледнах  в долния край превода на английски: „INEXHAUSTIBLE WEALTH“. Сега го разбрах  – „НЕИЗЧЕПРАЕМО БОГАТСТВО“. Стана ми леко неудобно. И тъжно.

         

Калугеровски манастир

Калугеровският манастир е разположен по поречието на р.Тополница, на 2 км от село Калугерово, на 25 км северозападно от гр. Пазарджик и  на 93 км от София.

Човек може да разбере дали добре е поддържан един манастир дори само от пътя до него. Асфалтовият път – без дупки, неравности и стърчащи камъни – говореше, че светата обител има грижовен стопанин. Прясно варосани сгради; идеално преметени каменни алеи; поддържани цветни тумби от цветя в цикламено, червено, жълто и бяло; чисти и опънати знамена – национално и църковно – целият ансамбъл излъчваше  подреденост и хармония.

Дълга едноетажна сграда, явно жилищна, те посреща още от стъпалата с маси, отрупани с мед, сладка, туршии, лютеница, подправки, поне пет вида оцет – между които смокинов и къпинов и хладилен шкаф с кашкавал и сирене.

Когато видя, че проявяваме интерес към шишенцата и бурканчетата, монахиня на около 40 години застана до нас и вежливо ни поздрави.

-        Това собствена продукция ли е?

-        По-голямата част от нея е собствена, има и купена.

-        Пчели гледате ли?

-        Гледаме – малко над 20 кошера на 20 км от тук.

Монахиня или монах да ти отговарят с охота не се случваше често, затова побързах да чуя повече информация от извора.

-        Изглежда сте женски манастир! – по лицето ми се опъна широка усмивка, която направи впечатление на монахинята.

-        Да, женски е! Нещо весело ли забелязахте в това?

-        Извинете ме! В туристически справки, и то не в една, пише, че в манастира има само един монах. Често се сблъсквам с такива несъответствия и това ме развеселява!

Монахинята стана сериозна.

-        Така е било. Преди година дядо Николай, митрополит на Пловдивска епархия, ни покани и сега в манастира сме четири монахини. Ще дойдат още – ще имаме послушници.

Реших да избързам с въпросите, защото в общи приказки можех да изпусна златен шанс за нещо интересно, което не знам.

-        Сестро, че този манастир е пълен с история. Разкажете ни нещо…

-        Този манастир като сгради е нов. Сега тук има десетина килии, а Паисий Хилендарски казва, че светата обител е имала „80 ката килии“. Голям манастир е бил! По време на Априлското въстание е изцяло изгорен!

Опитах се да насоча монахинята към това, което ме интересува:

-        Тук Левски е създавал революционен комитет. Захарий Стоянов разказва за свой престой в манастира. Игуменът тогава, отец Кирил, е бил пръв приятел на Бенковски… В някои манастири има малки музеи. Тук нямате ли?

…През юли 1871г. в Калугеровския манастир Васил Левски основава революционен комитет в състав: Иван и Никола Ръжанкови, йеромонах Кирил Слепов и Теофил Бейков -учител. Тук са заседавали дейци от околните села (Церово, Лесичево, Славовица, Динката, Карамусал, Щърково, Съртхарман и Дерехарман). По-късно манастирското братство взема дейно участие в подготовката и избухването на Априлското въстание…

Монахинята за секунди се замисли.

-        Нямаме музейна сбирка. Ето там обаче, на двайсетина метра зад вас е паметника на йеромонах Кирил!

…Кирко Иванов Слепов. Дълги години поддържа връзки с Васил Левски. През пролетта на 1876 г. е дясна ръка на Бенковски.

След разгрома на въстанието Бенковски, Захари Стоянов, Стефо Далматинеца и отец Кирил търсят спасение в Балкана. В Тетевенския балкан на 12 май, след предателство Бенковски е убит, отец Кирил и Стефо са пленени, а Захари Стоянов успява да се спаси. През декември 1876 г. отец Кирил е изпратен в Цариград в затвора за политически престъпници „Мехтерхане“, където според негови съкилийници бил отровен и умира на 17 януари 1877 г…

Благодарихме на монахинята и отидохме да разгледаме паметника на Кирил Слепов. Скромен барелеф. А как ми се искаше тук, в манастира, да се докосна с поглед до вещи, свързани с този революционер – дал всичко от живота си на България, чието име новите поколения сигурно няма да запазят…

Бях застанал пред паметника, взирах се в изсеченото от черен камък лице на Кирил Слепов и сякаш се опитвах да стигна до дълбоките, до екзистенциалните причини за българската почит към манастирите. Едва ли просто религиозността на българския народ обяснява този трепет и поклон. Българските праведници на християнството са тези, които в продължение на векове са изтръгвали невежеството от българина, пречиствали са душите им от страх и покорство, с кръст са укрепвали връзката с прадедите, с благословение са съхранявали надеждата и накрая много от тях са сложили глава на дръвника, за съхранят достойнството на българина. Това отношение към религията и нейните жреци може да разбере само балканец в Европа. Нито исполинските катедрали, опрели стрели в небето; нито папското могъщество са могли да дадат на европееца това, което е получил българина – упование, дързост и вътрешна сила…

Влязохме в черквата. Неделната литургия беше към края си. Младо момче, юноша, в църковни одежди, стоеше до отеца и държеше метална купа с нафора. Беше се наредила опашка.

-        Отидете, вземете си нафора!

Обърнах се  ̶  беше същата монахиня, с която разговаряхме, застанала зад нас без да я усетим.

-        Не съм се причастил! – отговорих. А и вярата ми е слаба…

-        Взимането на нафора след неделна литургия е малко причастяване. И усилва вярата…

…Нашите прадеди всяка сутрин, преди да започнат каквато и да е било работа, са приемали нафора и светена вода и са се прекръствали.  Така те са се молили всяко тяхно движение и мисъл да станат Христови. Този обичай все още съществува в манастирите…

Наредихме се на опашка и в специално поставени на клироса салфетки взехме по няколко кубчета хляб. Излязохме от черквата и отново отидохме до масите с материална храна. Купихме си сирене и подправки. Друга монахиня, много по-възрастна, прибираше парите и прилежно си записваше в една тетрадка какво е купено.

-        В други ден е Архангелов ден, нали? – чудех е как точно да заговоря и тази монахиня.

Монахинята направи пауза, която ми се стори необичайно дълга.

-        За нас във вторник е Димитровден! Ние сме по Юлианския календар. Така както празнуваме Рождество Христово на  7 януари, а не на 25 декември с католиците!

Поприказвахме си малко за различни неща – както църковни, така и не до там  ̶  като например „Защо овчето и кравето сирене са на една цена?“ и се сбогувахме.

След десетина крачки се плеснах по челото: „Какви старостилци са тези? Нали предишната монахиня ни каза, че тук ги е довел дядо Николай?“ За Княжевския манастир знаех, че е старостилен, но там се говореше за отец Фотий, митрополит на Българската православна старостилна църква. Двете църкви – официалната и старостилната са с различно управление! Няма как Калугеровския да е старостилен и да е подчинен на Светия синод, чийто член е дядо Николай!

Потърсих с поглед възрастната монахиня, но тя вече не беше там. „Поредната загадка! Пак ми отвориха домашна работа!“

 

 

 

Илиянски манастир „Св. Пророк Илия“

Илиянският манастир се намира в софийския квартал Илиянци. 

Появата на манастира ни изненада. Няма надписи, няма огради, няма порти – само два дирека, облепени с некролози и ширнала се поляна в ляво. Оттатък асфалта на ул. „Братия“, селски тип къщи и дворове.

Огромно за градските условия пространство, навес с дълги десетметрови маси и две черкви. Първата си личи, че е чисто нова. Втората – в дъното на поляната, скромна, издължена едноетажна сграда, без купол, без кръст. Единствено типичната олтарна абсида подсказва, че това е храм.

…Казват, че Илиянският манастир е първият български манастир, изграден в полски район. Манастирите по принцип „обичат“ планините, склоновете, естествената защита от зли очи и закрила, дискретност за добрите.  

Предполага се, че най-старата му зидана част е от 12 – 13 век. Разкопки разкриват на това място струпване на  безразборно разхвърляни скелети, които говорят за масово клане. Легендата разказва, че местното население се е разбунтувало срещу грабежите на храна и добитък на кръстоносци, които пък избили много българи. В памет на загиналите местното население построило параклис, около който през 13 век се заселили монаси. На мястото на параклиса построили черква.

Някои изследователи предполагат, че черквата е дело на севастократор Калоян.

Най-старите стенописи са в олтарната абсида и са от 14-15 в.

Сред дарителите на манастира има и турци…

Пред новата черква се беше спряла млада жена с пеленаче в ръце.

-        Извинете, тази черква е нова, нали?

-        Това е параклис и е съвсем нов.

-        А в старата сграда, в черквата, може ли да се влезе?

-        По принцип е заключена. Трябва да помолите свещеника да ви отвори.

 

Влязохме в новата сграда. За мен не беше „параклис“.  Класическа черква – достатъчно голяма, иконостас с разположени по канон  икони, пред иконите – кандила, зад иконостаса – олтар, в западната част – традиционната масичка за свещи, а в ляво - поставки с пясък за запалените свещи.

Светлината обилна и някак странна за самия край на октомври, жълтите витражи са позлатили всичко. Литургията – тиха, напевна, с отец пред олтара и с певец на около трийсет години.

Всичко тук е ново, блестящо. Стенописи няма, само няколко икони украсяват стените.

Излязохме, за да огледаме старата черква. На двайсетина метра пред нея – побита каменна плоча с надпис:

„Тук в Илиянския манастир живя през последните години на живота си възрожденецът БАЛЧО НЕЙКОВ ДЯКОВ“ (1839 - 1917) биограф на Стефан Караджа и летописец на неговите предци“.

Както бяхме предупредени, черквата беше заключена – с огромна верига с катинар през решетките на открития притвор. На стенописите на външната стена бяха изобразени четиримата евангелисти; св. апостоли Петър и Павел; възнесението на св. пророк Илия, патрон на манастира; Пресвета Дева Мария „Ширшая Небес“ и сцена от създаването, а после и изгонването на Адам и Ева от Рая.

Спрях поглед върху Старозаветния разказ за двамата праотци. Грях ми е на душата, че се заглеждам по такива подробности, но и тук ми направи впечатление, че Адам и Ева имаха пъп.  Не може да има пъп човек, който не е раждан, който няма пъпна връв… На последната сцена се виждаше затворена врата, явно вратата към Рая, а Адам и Ева, облечени, работеха. Адам нещо копаеше, а Ева – предеше. И двамата бяха в спокойни пози – по нищо не личеше, че страдат, каквато е презумпцията на изгонването.

В много манастири има и стара и нова черква. Винаги съм се учудвал защо закатинарват старите и защо не отслужват службите в тях. Какво търсят в новите – удобство, лъскавина, простор? Не са ли по-привлекателни стенописите от по на няколко века, вместо пресни варосани стени? Мирисът на история не опиянява ли, не вглъбява ли? Теснотията не е аргумент. В миналото и вярващите са били повече и службите са били по-начесто… Вярно, всеки си има своя връзка с Бога. Моята е опосредствана – минава през българския стремеж за оцеляване, през силата на духа, през историята на българското мъченичество и старите черкви винаги са ми били по-истински, верски по-автентични, по-докосващи душата…

Върнахме се в новата черква при неделната служба. Песнопеенето – спокойно, хармонично, очарователно, скоро приключи. Отецът започна проповед. Главната тема беше „Притчата за богаташа и бедния Лазар“.

„„Между нас и вас зее голяма пропаст“. Братя и сестри, тези думи от притчата за богаташа и бедния Лазар не засягат само различията в материалното благосъстояние, контраста между богатството и бедността, както изглежда на пръв поглед. Не толкова притежанието на блага, отколкото отношението към човека е определящо за преценката на Господ  за всяко дело. Пропастта е изкопана не толкова от богатството, колкото от безразличието на богатия към бедния. Да виждаме Лазар означава да не подминаваме нуждаещите се, когато можем да помогнем. Домът на богаташа е образът на нашия свят, както и Лазар е образ на отхвърлените от света. И добре е навреме да видим пропастта, за да не паднем в нея.

……………………………………………………

Ще споделя мисли по тема, по която често разсъждавам още откакто учих в семинарията и все ми е трудно да намеря пример, за да я онагледя и обясня. Темата е „Няма нравствено безразлична постъпка“. Когато вършим нещо, ние вършим или грях или добродетел. Не можем да вършим нещо, което да е нито грях, нито добродетел. Често казваме: „Никого не съм убил, от никого не съм откраднал…“. Хората не разбират, че грях се върши и с помисъл, и с дума, и с бездействие. Тогава, когато не си помогнал, след като си бил в състояние да го направиш, това е грях. Трябва да се знае обаче, кога човек е в нужда и кога злоупотребява с нашата наивност и добрина. Такъв човек не бива да получава помощ. Има просяци в центъра на града, които са превърнали просията в бизнес. Някои от тях изкарват повече пари от мен и от вас взети заедно. На такива да дадеш е грях.

………………………………………………………………………

Често скърбя за хората в Украйна. Не за украинците, а за хората в Украйна, тоест и за руснаците там, и за украинците. Брат брата убива. Все славяни, все православни…Кой е виновен, за повечето мислещи е хора е ясно.

……………………………………………

Какво му е ясно на отчето обаче, на мен не ми стана ясно. Може би така е добре. Едва ли е удачно да разделя хората, дошли в църквата, по политически признак. „Нека всеки си мисли, че той знае истината!“, си помислих.

Отчето продължи:

„Как да им помогнем? „Да отида да стрелям?“ „За кого да стрелям?“ „Какво да направим? Да изпратим оръжие на украинците, за да убиват?“ Нека да се молим за всички, които са там… Разсъжденията кой е виновен, след като не можем да променим нещата, са почти излишни.

…………………………………………

Проповедта приключи. Доближих се до отеца:

-        Отче, бихте ли отворили старата черква? Специално съм дошъл, за да видя най-старите стенописи в манастира – в стария олтар са…

За миг лицето на отеца се вкамени. Явно за секунда избираше между два отговора.

-        Няма да мога. Бързам за кръщене. Другата неделя ще служа в Мировяне. По-другата ще бъда пак тук. Заповядайте!

Мина ми през ума да го попитам: „Това, че няма да ми отделите 10 минути не е ли бездействие  ̶  грях?“ Стори ми се обаче неприлично.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Калоферски манастир „Св. Въведение Богородично“

             Манастирът се намира в самия гр. Калофер, на 60 км северно от гр. Пловдив.

Когато застанах пред олтара, по навик погледнах как са разположени две иконостасни иконите – едната непосредствено в дясно от Спасителя, а другата - в ляво от Божията майка. Би трябвало по канон първата да е на Йоан Кръстител, а втората – на храмовия патрон. Вместо това в дясно стоеше сюжетна икона, а в ляво беше поставен Архангел.

След кратко учудване си спомних за черквата на Арбанашкия манастир „Св. Николай“, в която имаше също подобно разместване.

Когато в Русия изработват иконостас по време на война вместо храмовия патрон до св. Богородица поставят архангел Михаил, водача на небесното войнство и преместват иконата на патрона в дясно до Христос.

Явно Калоферският девически манастир е получил своя иконостас като подарък от Русия. Това, което нарекох „сюжетна икона“ беше „Въведение Богородично“.

… Манастирът е създаден в началото на 18 в. Точната година не е известна, тъй като всички документи и хроники са унищожени по време на трите опожарявания. Първоначално черквата е била малка и дървена. След второто опожаряване, когато броят  на монахините бил достигнал 90, руският консул в Пловдив Найден Геров изпраща монахини да събират помощи в Русия. Със събраните средства през 1862 г.  е построена голямата каменна манастирска черква. На 26 юли 1877 г., манастирът заедно с целия град е бил опожарен за трети път. Това се случва след отстъплението на армията на генерал Гурко. Десетки монахини и миряни, главно жени и деца, са изклани от турците в самия храм, а костите са положени в костница под самия олтар на храма. След Освобождението монахини отново тръгват към Русия, за да събират дарения. През 1881 г. светата обител е успешно възстановена, а иконите и църковната утвар пристигат като дар от Русия…

̶  Прекрасен иконостас!.. – чух зад гърба си приятен, мелодичен глас.

Обърнах се, зад мен стоеше монахиня.

̶  Забелязах, че продължително разглеждате иконостаса…

̶  Да, тъкмо си обяснявах какво прави архангел Михаил до иконата на св. Богородица.

̶  Иконостасът е подарък от Русия…

̶  И е правен по време на война. Със сигурност – през 1977-78.

̶  Добри познания – монахинята се усмихна и разбрах, че й е станало приятно. После продължи:

̶  Не само иконостасът… В черквата има много руски икони. Няколко от тях са копия на известни руски чудотворни икони – Казанска, Тихвинска, Смоленска…Всички са много ценни. Само да имате време да останете на спокойствие, да се помолите… Това са икони, свързани с много, много чудеса..

̶ Това са копия, нали? – прекъсна я Дора.

̶  Да копия са, но и за тях са известни чудеса… Ето я и Троеручица! А там има една моя любима – нарича се „Пътеводителница“. Прекрасни икони, измолени с толкова любов, с толкова вяра и благодарност. А сестрите, които са събирали помощи не са били какви да е – те са общували с Императорския двор!

̶  Обковът руски ли е?

̶  Обковът също е руски, той е част от иконите. Дърворезбата, чудесната дърворезба на рамките е правена по-късно и е българска. Майсторът й е от Сливен, Тошко Атанасов се казва, той още е жив. И работи още, има негови неща в „Света Неделя“ в София. В „Св. Седмочисленици“ са негови също. Такъв талант! Всичко е съчетано с толкова хармония, с толкова обич!

̶  А кандилата? – попита Дора – Те също са впечатляващи!

̶  Кандилата също са руски, само че сме ги купували!

̶  А храмът е толкова голям! – аз смених темата - Сигурно е строен след Освобождението!

̶  Не, строен е преди Освобождението!

̶  Не може да бъде! Толкова голям храм турците не са разрешавали!

̶  Много изключения е имало. В града също има голям храм и той е правен преди Освобождението. И досега се изумявам колко е огромен! И той е прекрасен като обзавеждане. Калоферци са се надпреварвали да даряват. Тук са имали страхотна вяра! Едни са били занаятчии, другите са били чорбаджии и всеки е искал тяхната черква да е най- най- най-…Какви хора е имало тогава, с каква вяра! И да се построи такъв храм, то не е било от грандомания, храмът се е пълнил!

За секунди монахинята замълча и продължи:

̶  Така, похвалих ви се с иконите. Другото съкровище, което имаме, това са книгите, по които ние служим. И те повечето са донесени от Русия. И сега ми е много мъчно как всичко може да се забравя, и как може да сме неблагодарни… Неблагодарността е много голям грях пред Бога! Ние не бива да искаме благодарност когато правим някакво добро, но когато си неблагодарен е много голям грях! Много! Не може да зачертнем всичко толкова лесно…

̶  То не е много лесно - прекъсна я Дора – Но много се опитват да ни накарат…

̶   Аз вярвам – продължи монахинята – че нашият народ е благодарен за всичко за това, което се е случило…

Не знам защо, но разговорът започна да ми звучи съвсем политически и много актуално.

…В историята на манастира има 13 игумении. Най-голяма следа в благоустрояването и духовния живот на манастира е оставила майка Макрина Пеева (до 1905 г.). За нея се разказва следната прелюбопитна история. Като малка изпада в клинична смърт. Приготвят я за погребение, някой забелязва потрепване на тялото, разтърсват я, след което момиченцето идва на себе си…

…След Освобождението, когато майка Макрина отива в Русия заедно с други монахини да търси средства за възстановяването на светата обител, тя се срещата със самата императрица Мария. Императрицата, трогната от разказа за ужасите на калоферските ̶монахини, й подарява най-скъпата си икона…

… За игумения Макрина се помни и следната история за нейния силен характер. При свое посещение в манастира княз Фердинанд пожелава в двора на светата обител, в специално опъната палатка - параклис, да бъде отслужена католическа служба. Майка Макрина отказва. Нещо повече – тя не позволява княза да пренощува в самия манастир, тъй като има решение на Светия Синод да не се разрешава нощуване на мъже в девически манастири. За Фердинанд не направили изключение. Князът пренощувал в палатка в нивата под манастира…

Монахинята понечи да си тръгне.

̶  Извинете – я попитах – как се казвате?

̶  Нектария!

̶  Вероятно сте кръстена на свети Нектарий Битолски?

Монахинята се засмя тихичко.

̶  И какво знаете за св. Нектарий Битолски?

̶  Много малко. Починал е на Атон през 1500 г. и след 4 години, като разкопали гроба му, намерили тялото нетленно…         

̶  Не, моят патрон е св. Нектарий Егински. Елате да ви покажа…

Монахинята ни заведе до икона, пред която беше поставена дървена кутия.

̶  Тук почиват мощи на св. Нектарий Егински…

… Свети Нектарий Егински е роден през 1846 г. в град Силиврия близо до Константинопол.   През 1893 година му поверяват управлението на Богословската семинария Ризареон в Атина. Пенсиониран от преподавателската практика, през 1908 година свети Нектарий се оттегля на остров Егина, където основава манастир. Известен е с чудесата си още приживе.  Умира през 1920 г.. Канонизиран е на през 1961 година от Вселенската Патриаршия…

̶  Извинете за любопитството… Ще ми разрешите ли да питам за последно? Има ли трети манастир в Калоферско, който се казва „Покров Богородичен“? За него ми спомена монахиня от „мъжкия манастир“, но нищо повече не ми каза. В списъка на Пловдивската епархия такъв манастир няма…

Сестра Нектария се замисли, а след това лицето й светна. Сякаш й бях задал много приятен въпрос.

̶  Това не е манастир. Това е скит към манастира „Рождество Богородично“. Отшелническо място…

̶ Там нали има храм и жилищна сграда? Там нали живее монахиня?

̶  Не е самостоятелен манастир. Казах ви, скит е! – изведнъж гласът й стана много тих, а очите й заблестяха.

 ̶  Това е най-прекрасното място, на което съм била в живота си. Имаш чувството, че си извън света…Ако има Рай, тук е Раят. Отидете някой път, помълчете, заслушайте се,  влезте в себе си…В душата си влезте…Не се опитвайте обаче да отидете сами. Трябва ви водач. Толкова пъти съм ходила и всеки път имам чувството, че ще се загубя. Пътечки, пътечки, няма табели… Ще тръгвам… Наистина, ако търсете нещо уникално в Калоферско, отидете в „Покров Богородичен“…

 … Скитът „Покров Богородичен“ е известен още като „Малкото манастирче“. Според легендата единственият монах, оцелял от унищожения  Голямоселски манастир, е съхранил иконата „Рождество Богородично“ като я скрил в скалите на местността „Белите брегове“. По-късно, когато негови последователи съградили „мъжкия манастир в долината на Бяла река, на мястото на колибите си на хълма построили скита „Покров Богородичен“. Сегашният храм е от 1897 г…

 Монахинята беше излязла от храма. Последното, което чухме от нея, разпали любопитството ни. Трябваше да се върнем в Калофер, и то скоро. Раят на сестра Нектария си струваше да бъде видян.

 

Калоферски мъжки манастир „Рождество Богородично“

 Манастирът е разположен на брега на Бяла река в подножието на Стара планина, на около 7 км северно от гр. Калофер и на 64 км от Пловдив.

Калоферският мъжки манастир е единственият в България, а предполагам и в света, който в името си носи „мъжки“, но в същност е девически. „Такава е традицията“, обясняват местните. „А от кога е „девически“?“ „От средата на 20 век“.

Посрещат ни класически високи зидове с дялани камъни, каменни пътеки и градина. Черквата е заобиколена със стопански и жилищни сгради. Една от тях е внушителна – дълга не по-малко от 30 м., възрожденски стил,  на два ката, дървени стълби, чардаци и много врати, строени като за шпалир.

Като влязохме в градината ме лъхна мирис на прясно окосена трева. Лалета, лалета, много лалета. В дъното на двора – стопанска сграда с наредени огромно количество нацепени дърва.

В притвора, до щанда със свещи ни посрещна монахиня на около 60, дребна, миловидна, със спокоен, съзерцателен поглед.

Реших да попитам без уводни любезности:

          ̶  Извинете, ще ни разкажете ли нещо интересно за манастира?

          ̶  А какво ви интересува?

          ̶  Всичко!

Монахинята се засмя. После повдигна вежди, сякаш се чудеше точно откъде да започне.

          ̶   В черквата има чудотворна икона! „Рождество Богородично“, ето я там! Иконата, над която има кандило! Тя е много стара. Тя е  единствената икона в черквата от стария манастир. Наричат я „Летящата икона“!

…Няма писмени сведения за създаването на манастира. Останали са обаче устни предания. Светата обител е построена в началото на 17 век. Турци унищожили Голямоселския мъжки манастир край село Тъжа, Казанлъшко, а монасите – избили. Само един от тях успял да се спаси, той избягал и се скрил в Калоферския балкан. Взел със себе си една единствена икона – „Рождество Богородично“. Монахът се приютил завинаги на трудно достъпно място  в скалистата местност „Бели брегове“. След смъртта му друг отшелник отнесъл иконата. Веднъж тя изчезнала. Намерили я на мястото, където живял и починал монахът от Казанлъшко. Изчезнала за втори път и се появила там, където се намира днешният манастир. Местните хора разчели това като божи знак, че тук трябва да се строи...

…Най-напред построили няколко килии – бедни приземни стаи. После си издигнали малка вкопана черква, която по външен вид не се отличавала от тях. По време на строежа на черквата предвидливо изградили подземен тунел, за да могат монасите да избягат, ако се появи опасност. Тунелът започвал от олтара и излизал над урвата на изток.

 Кърджалиите опустошават манастира, и то на два пъти – през 1799 и 1804.

Втората черква е построена през 1819 г. под грижите на йеромонах Памво, който през следващите тридесет години е  игумен на манастира. Отец Памво спечелил подкрепата на калоферския управител Юнузооглу Байрактар, който поръчал на зидарите да казват, че строят джамия, за да си няма разправии с местните турци. По заповед строели само през нощта. Новата черква била голяма – дълга 21 м., широка 12 м. и висока 5 м.. Зидовете имали дебелина от 1 м. Поръчали камбана от Одеса…

          ̶  И тази „Летяща Богородица“ е оцеляла? – искаше ми се да науча нещо повече за иконата.

          ̶  Единствената оцеляла. Когато турците опожарили манастира през 1877 г. по време на Освободителната война, един селянин се върнал в черквата веднага след безчинствата, за да види дали може да запази нещо. Намерил само „Летящата“ икона.

За секунди замълчахме и двамата. Монахинята забеляза обаче, че  стоя в очакване да продължи разказа си.

          ̶  Ще Ви разкажа нещо много интересно за втората черква и то не е свързано със сградата, а с манастирската порта. Монасите винаги са се притеснявали, когато в късна доба някой чукал на вратата. Никога не знаели дали отвън е пътник, който очаква подкрепа или пък разбойници. Затова намерили начин да предлагат храна без да отварят. Изрязали отвор в портата, поставили от вътрешната страна колело с поставка, което се подавало вън от отвора и когато преценели, подавали храна чрез завъртане на колелото. Разказвам това и подчертавам, че такова нещо в западноевропейските манастири със сигурност няма да видите.

Този път разбрах, че разказът е приключил.

…Третата черква е построена отново из основи през 1880 г.. Само че сега я направили на дължина и ширина двойно по-малка. Само височината от 5 м. запазили. Новата камбана била взета от Москва. Всъщност това е черквата в сегашния й вид…         

Излязохме от черквата, за да се полюбуваме на Стара планина. Манастирът сякаш беше изграден на дъното на зелен океан. На самия връх на една огромна триъгълна скала се мержелееше някакво бяло петно, за което въображението ми подсказваше, че е сграда. Беше толкова далеч, че повече нищо не можеше да се каже за петното. То сякаш беше кацнало на върха на този гигантски каменен триъгълник. Реших да се върна в черквата и да попитам. В притвора намерих друга монахиня. За разлика от първата тази беше едра, висока, с властно изражение на лицето. Описах видяното и попитах.

          ̶  Това, което сте видели, е манастир.

          ̶  Как манастир? В официална справка за Пловдивска епархия се говори за два калоферски манастира – девическият „Въведение Богородично“ и „мъжкият“, вашият - „Рождество Богородично“, който също се оказва девически.

          ̶   Има още един – „Покров Богородичен“, този, който вие сте видели на скалата. Той е почти недостъпен и е много малък. В него има само една сестра.

Не можах да получа повече информация. Монахинята взе да подрежда някакви книжки и сякаш тотално загуби интерес от разговора с мен. Реших да не прекалявам с въпросите. Застанах срещу входа на наоса, прекръстих се три пъти и понечих да изляза.

          ̶  Извинете - неочаквано монахинята се обърна към мен – вие православен ли сте, вярващ ли сте? Или сте тук от любопитство? От уважение към християнството?

Въпросът ме учуди.

          ̶  Православен съм, кръстен съм…

Избегнах думата „вярващ“, защото тази квалификация винаги ме е тласкала към дълъг разговор с обсъждане на дефиниции.

          ̶  Вие се кръстите неправилно!

          ̶  Как така „неправилно“? Та аз се кръстя от малък… ̶  Спестих си хвалбата, че през летата съм расъл при дядо си поп.

          ̶   Третото и четвъртото движение, които очертават хоризонталното рамо на кръста… Трите  събрани пръста, които символизират светата троица, вие поставяте на гърдите. Така рамената на кръста - вертикалното и хоризонталното, се пресичат по средата. Това е сатанинският кръст – с този кръст вие служите на Сатаната.

Монашеската констатация и забележка изискваха да запазя самообладание.

          ̶  Винаги съм се кръстил така…

          ̶  Следователно трябва да промените навиците си. Със „Светата Троица“ се докосват не гърдите, а раменете - първо дясното, после лявото. С кръстенето, освен всичко друго, Вие посочвате ръцете си. Ръцете създават блага. Кръстенето, освен клетва за вярност към Христа, е и клетва за труд, за съзидание. А при православният кръст хоризонталното рамо се намира в горната част на вертикалното…

Прекръстих се според указанията и реших рязко да сменя темата.

          ̶  Сестра, за пръв път идвам тук. Какво ще ми препоръчате да посетя около манастира?

          ̶  Как какво, Екопътеката „Бялата река“. Фантастично е!

Действително беше фантастично. Просторни поляни, на които не им се вижда краят. Широка река, спокойна, ромоляща и бистра до съвършенство. Красиви дълги дървени мостчета. Причудливи високи и тънки дървета с многобройни разклонения, за чийто ансамбъл Творецът явно е имал специален художествен план. От време на време – паднали трупи, плътно обрасли със зелен мъх, сякаш приспани за векове. Тази разлятост, тази безкрайна равнинност – съчетана с почти отвесни сипеи, по чиито специално изработени стъпала се катерят стари и млади. И светлина, много светлина! Банално звучи, но имах чувството, че съм попаднал в илюстрация за приказка на гениален художник.

…Екопътеката „Бялата река“ е част от Национален парк „Централен Балкан“. „От парка извират четири от най-големите български реки – Тунджа, Вит, Осъм и Стряма. Столетни гори, сред които най-обширният защитен буков масив в Европа. Непристъпни скални масиви, каньони и ждрела, шеметни водопади и страховити бездни. Удивително многообразие на живи форми. Тук се срещат над половината от растителните видове на България, близо две трети от лековитите билки и 11 вида растения, където не могат да бъдат видени никъде другаде по света. Паркът дава последно убежище на най-величествените символи на родната природа – вълк, кафява мечка, дива коза, благороден елен, царски орел…“

Струваше си човек да се върне. Не за един или за два часа – поне за няколко дни. Манастирът предвидливо имаше хотелска част.