Борчето

От десет години му закачам мартеницата си. Обикновено на първа пролет.

Избрах си го преди десет години. Един свит, анемичен. Бяха го обградили силни борове. Борбата с тях за светлина явно беше загубена.

Всяка година, когато му връзвам мартеницата, го погалвам. Сух и грапав. Представям си как му вливам сила.

И тази година първо го погалих. Отрониха се люспи от кора. Забиха се в дланта ми. Заболя ме. Явно болестта му напредваше. Иначе си беше същият. Примирен, меланхоличен. Вдигнах глава нагоре. До миналата година последният метър на тялото му беше обсипан с иглички. Изправен, със самочувствие. Силните борове почти не допускаха светлината до останалата част, но върхът се бореше. От името и в името на цялото тяло. Там, най-горе, си беше извоювал някакъв периметър, изпънат, сякаш искаше да се завърже за небето. Силните борове нямаха оръжие срещу върха му. Той се взираше в небето и черпеше светлина.

Нещо се беше случило. Всъщност нямаше връх. Килнати настрани клони, без игли, сплескани, усукани един в друг. Сякаш нещо огромно се беше стоварило върху него. Кога се беше отказал от борбата, не знам. Почти година не бях го виждал. Сигурно соковете не са му стигали. Върхът без корените трудно може да издържи битката. Явно силните борове, след като не можеха да скрият слънцето за този негов последен метър, го бяха ударили в корените. Страшна тактика. Обграждаш, притискаш, удряш корените и кога върхът ще загуби сили е въпрос на време. Въпреки небето, въпреки слънцето. Може би е станало така. А може би, не. Не разбирам много от дървета.

Фактът обаче беше факт. Съсухрено тяло почти без игли,  кора, която се лющи дори при нежно докосване и смачкан връх. Всъщност смачкан връх няма. Когато е смачкан, върхът вече не е връх. Без устрем към небето и светлината върхът се превръща в купчина клони.

…Момент…Момент… Червено петно на кората. „Някои връзват мартеници, други цапат с боя!“ Нещо ме жегна. „Не, въобразявам си!“ Тръгнах да видя дали и на друго дърво има червена точка. Имаше. На една част от някакво широколистно дърво, което беше отрупано с малки бели цветчета. Избухнало бяло кълбо. Странно дърво. От земята излизаха няколко тела. На сантиметри едно от друго. Явно най-много на педя под земята бяха едно. Като че ли още преди да се роди, дървото е бързало да се разклони. Един от дънерите в основата беше пречупен, държеше се на една съвсем малка част от тялото, което излизаше от земята. По това разклонение нямаше цветове. Беше изсъхнало. И на него – червена точка!

Вцепених се. Някой е раздавал смъртни присъди. Ще ги секат.

Върнах се при моя бор. Същата точка. „Тази мартеница последната ли е?“ „Не може ли нещо да се направи?“ „Да се натори? Нещо да се отреже, за да се подсили друго?“ „А защо миналата година нямаше червена точка? Пак беше изсъхнал, почти без игли, с почти мъртва кора… А, да, върхът. Върхът беше жив…Едва ли е заради това…“

„Тази година започна страшно. Двама приятели изпратих под земята. Сега бора…“ Стомахът ме присви. „Как мога да сравнявам…“ Пулсът се качи в слепоочията. „И той ме оставя…“ Позната буца заприщи гърлото. Не ми се стоеше повече тук. Силните борове стояха мълчаливи и надменни. Не ги интересуваше. Бяха победили. „И какво ще я правят тази победа? Малко допълнително пространство?“

Качих се на колелото и бясно подкарах към вкъщи. Децата знаеха за бора. Галили сме го заедно. Гледали сме върха заедно. Обсъждали сме го. Говорили сме си с него.

Отворих леко вратата на стаята им.

-      Сложили са му червена точка!

-      Каква червена точка? На кого?

-      На борчето ни! Няма връх…само сплескани клони…Кожата се разпада…Ще го отсекат. Това е санитарна сеч…За да има повече пространство за здравите…

Замълчаха.

Затворих вратата и влязох в кабинета. Седнах.

„Това е санитарна сеч…В името на живота…това е санитарна сеч…в името на живота…Така се прави…в името на живота…“

Силно стиснах очи. Сълзите заблъскаха в клепачите. Беше глупаво да ги спирам. Бях сам. Никой не гледаше. Отворих очи…

Алкохол

Мисли и чувства се блъскат. Полудели слепци. Кошер. Едни пропадат, други се изстрелват нагоре. Чужди и собствени претенции връхлитат…лешояди…

Глътка… Втора глътка…

„…Вчера го обидих. А толкова неща в живота ми днес зависят от него! Той стисна устни. Изпепели ме с поглед. Опитах да се измъкна. Уж се пошегувах, но капката ирония зарази всичко. Той се усети. Какво ще последва утре? А в други ден? С един замах може да ме унищожи…“

Глътка…

Неприятният образ се заклещи. Заплашителен. Страхът се разгоря. Прицелвам се и го запокитвам. Той обаче се блъска в мощна пружина и се връща. Още по страховит…

Отпивам…

„…. Направих някаква забележка на дъщеря си. Тя ме погледна гневно, скочи и тресна вратата. Тя ще ми тряска вратата! О-о-о! Ще види пари за онова парти, друг път! По цял ден се блъскам. Неблагодарница!...“

Буци от емоции се втвърдяват в гърдите, нарастват, после се топят. Заместват ги други…

Още една глътка…

„…Светът задрънка оръжия. Става страшно. Нищо не мога да направя…Аз съм червей. Червей със самочувствие. Чакай, щом казвам „червей“, значи съм без самочувствие. Няма червей със самочувствие… Казват, че в развитите страни всеки четвърти има психични проблеми. Ако десет души могат да натиснат ядрено копче, значи поне двама от тях са с психични проблеми… Ужас! Май бяхме до тук…“

Глътка.

„… Сол – ла – си – сол – до-о – сол… Сол – ла – сол – фа-а – ми – ми… Боже, защо ми изплува това? Бях в трети клас, на десет години. Майка се прибра посред нощ. Събуди ме и ме попита по какво не съм си научил. „По пеене“, казах. „Ставай!“ „Взимай нотната тетрадка!“ „Отвори я на домашното!“ „Почвай!“ Почвам. Заедно с тактуването. Ръкавът на пижамата ми пречи, леко го навивам. Сол – ла – си – сол… Отвратително. Помня я и до днес тази мелодия. Помня насилието. Помня сълзите в очите си. В този момент ги мразех! И мелодията и майка“

Отпивам…

Мислите и чувствата взеха да се измарят. Не, да ги мързи. Някои  дори си влачат краката. Ха, не се блъскат! Правят си път! Ега ти, възпитаните мисли! Ега ти, любезните чувства! Топлина… Разлива се и попива навсякъде… Тялото и душата са жадни… Топлината е като дъжд след суша…

Още една глътка. Много малка…

„… Оня с изпепеляващия поглед… Глупости… Няма нищо фатално. Толкова работа му върша. Пошегувал съм се. Освен това, той има чувство за хумор. Като му изкарам перфектно преговорите другата седмица, ще се разтопи. А дали наистина го обидих? Въобразявам си…“

Ставам и леко усилвам музиката. Върхът! Сливам се с нея. Аз съм музиката…

Отпивам…

„…Била ме погледнала с гняв… Глупости… Детето беше уморено… Ама, тези от гимназията, нормални ли са? Ще ми побъркат момичето! Наистина, малко силно затвори вратата… От течението беше… Когато в детската и в хола вратите са отворени, винаги става течение… И аз, вместо да стана и да затворя врата, се дразня на детето. Докога бе, нервеняк?“

Погледът ми се плъзга към бонзайчето. На дядо сладура! Стои си кротко до прозореца хайванчето и чака някой да му обърне внимание! Ето, сега съм с теб. Гледам те. Обичам те. И аз съм бонзай. Духовен. Въпрос на критерии. Въпрос на преценка… Топлината вече не е просто топлина, която влиза и тече по тялото. Аз съм във вана и от топлина и от светлина… Разкош!

Отпивам бавно…

„… Всичко в света ще си дойде на мястото… Разумът винаги е надделявал… Злото побеждава тактически… Доброто побеждава стратегически…Няма страшно….Има разум. Има Бог… Светът върви напред…“

Мисълта за злото и доброто направо застина. Като картина. Нищо не я бута, нищо не я притеснява… И излъчва някак… Има нещо божествено и в света и в мисълта за света…Истеричните чувства… Скриха се някъде… Потънаха…

Глътка…

„Сол – ла – си – сол – до-о – сол… Майка е велика! Упорита… И аз съм упорит… Отговорна… И аз съм отговорен…Дължа й много… Светът е лош… Тя ме подготви…“

Музика… Бонзай… Топлина… Светлина… Всичко е бавно… Всичко е вечно… Слепи сме за божественото…

Отпивам бавно…

„… Той е приятел… Добър… Много добър…Закачки…Нищо не може да ми направи… Имам енергия…И ум…Оправям му бакии…. Да си гледа работата…Животът е кратък… Като се вторачим в нещо… Големи сме глупаци…Ега ти, късмета!.. Родил съм се!... Милиарди сперматозоиди… Моят победил... Ега ти, късмета... Поклон пред Природата... Или пред Бог… Няма значение… Кеф!...“

Някакви мисли се разхождат тържествено… Като на парад… Хванали под ръка съответните чувства… Има ред… Танцуват… Бавно танго… Някои стават тънки, тънки… Прозрачни…

Глътка…

„… На тате, момичето! Без нея?.. Не мога… Умна… Като мен… Дръпната… Като мен… Какво искам…Ще я прилаская… Не кисела физиономия…Обичам я... Обичам ги и двете... И трите... Цялото семейство… Прекрасно семейство... И другите две, големите… И тях обичам…Ега ти, късмета!...“

Концертната зала нещо взе да се поизпразва… Музиката влачи… Мисли дремят… Милите… В залата нахлува някакъв ефир… Лек, прозрачен, приятен… Екзалтиращ…

Отпивам бавно…Приключвам… Часът? Майната му...

„…Сол – ла – си – сол – до-о – сол…Моцарт! Божественият Моцарт…Милата ми майчица… Запомних нотите… Тази мелодия… Фантастично… От тази нощ обичам музиката… Разбрах какво е музиката… Вълшебството…“

Последно! Отпивам…

Хо-о-оп… Леко… Подът… Като мека глина… Неустойчив… Хайде…

Реката

Реката има цел.

Целта на реката е морето. Или океанът, което е все същото.

Има един въпрос, който тревожи реката: „Като постигна своята цел, като се влея в морето, ще изчезна ли или ще се превърна в море?“

Понякога изплува друг, май по-сложен въпрос: „Морето е моя цел, но след като аз се разтварям в него, а то остава, не съм ли аз всъщност средство за него? Средство за своята собствена цел?“

Природата на реките е такава, че искат или не искат, тези два въпроса ги преследват винаги. Хиляди реки са се опитвали да отговорят и от десетките различни отговори са се появили десетки речни религии.

Слънцето и небето много пъти им казвали: „Нещата са прости. Има реки, има морета. Реките се вливат в моретата. И толкова“. На реките обаче такъв отговор се струвал съмнително прост.

    *   *   *

Когато реката мисли за себе си и за морето, за своето цяло, тя предполага, дори знае, че освен „Аз“ и „То“, съществуват и много други неща. Те обаче не я изкушават, не я интересуват, защото и да ги има, тяхната природа е съвършено различна. С тях тя може да граничи, дори да общува, но не може нито да бъде като тях, нито да се влива в тях.

Реката беше чувала за други реки, пожелали да бъдат поляни, гори или скали. Тези реки са отхвърляли своята природа, отказвали са се от своята естествена цел, от своето естествено Цяло. Когато много настоявали за тази трансформация, тези реки полудявали. Тогава Богът на реките ги наказвал. Дъното се разтваряло и те пропадали в земята. Или слънцето ставало толкова жарко, че ги изпарявало.

Реката среща по пътя си пречки и прегради. Тя знае, че тези срещи са неизбежни. Не може нито да спре, оправдавайки се с тях; нито да ги премахне; нито да тръгне по друг път. Единственото, което може да направи, е да ги облее, да ги преодолее, за да продължи пътя си. Реката се готви за тези срещи, без да променя нито ритъма, нито целта си.

Гонейки своята цел, тя не е припряна. Реката търси най-краткия път, но знае, че трябва да извърви всеки метър, сантиметър и милиметър от него.

Реката е чувала, че една цел може да се постигне изведнъж. Тя обаче не вярва на тези приказки. Пътят е истински, когато  извървяваш всяка безкрайна част от него. Няма друг начин. Внезапност има, но тя не е по пътя. Внезапността е в самия край на пътя. Идва тогава, когато си обтекъл всяко срещнато камъче. Може да звучи парадоксално, но внезапността е възможна само като награда за постепенността, търпението и смирението да следваш пътя. Своя път.  

Камината

Драснах клечката. Тя се съгласи. Не винаги се съгласяват. Някои се чупят или веднага изгасват. Паника, страх или високомерен отказ да изпълнят заповедта на  барута.

Клечката лумна. С разбиране, че няма друг изход. Прие заповедта на своето предназначение. Прие смъртта.

Поднесох клечката към хартията. Тя пламна боязливо, за секунда се поколеба, направи някакъв нерешителен опит да загасне, след това пое огъня, усили го и го дръпна по цялото си тяло.

Огънят усети нейната сговорчивост и избухна – наситен, ненаситен и ярък. Чу се някакво гъргорене, тътен, който сякаш идваше от много, много далеч. Тътен на прииждащи реки. На лава. Глух, пресипнал и мощен. Тътен от центъра на Земята.

Огънят облиза чамова дъска. Тя изпищя. Изненадана, стресната, ужасена. Отказ нямаше. Нямаше как да откаже. Първоначалният протест обаче беше тотален. Изразен с рязък и нервен пукот, който гневно отхвърляше случващото се. Дъската заизстрелва огнени топчета извън камината. След още секунди – примирение. Подаде огъня на чамовите си сестри. От тях същото – изненада, възмущение, протест, истерия. След нови секунди чамовото семейство прие съдбата си и започна да гори равномерно, със смирение.

Огънят плъзна по клонките на старата елха. Иглите пукаха и изгаряха като фойерверк. Сухите клонки поемаха и усилваха огъня с такава готовност, сякаш бяха чакали този миг. Този логичен край на едно тригодишно служене. Бяха прекрасна украса, пръскаща спокойствие, радост и надежда. Сега умираха без никакъв хленч.

Чамът и елхата, които бяха обградили стария и младия бук, им хвърлиха огъня.

Старият, отсечен преди година, пое пламъците спокойно. Без протести. Сякаш знаеше и дори беше чакал тази неизбежност. Беше подготвен.

Младият бук, още влажен, в първия миг отказа огъня. Няколко езика го близнаха, но той ги отблъсна. Не му се вярваше. Това, което се случваше в камината, му беше чуждо. Тялото му беше солидно и тежко, а гордостта му - естествена. Чамът, елхата и старият бук обаче го притиснаха. Той отблъсна и втората атака с надменност. След малко обаче пот изби по кожата му. Вече разбираше за какво става дума. И пое плахо огъня. Съгласи се. Прие натрапената орис. С мълчание, начумерено спокойствие и достойнство. Не беше планирал такава съдба.

Оркестърът засвири. Четирите инструмента подеха всеки своята партия. Чамът – ярък и примирен. Неговото участие скоро щеше да свърши. Елхата – припряна и енергична. Тя също довършваше финалните си акорди. Старият бук се почувства като солист. Поемаше репликите на чама и елхата, усилваше ги, правеше ги необратими и ги предаваше на младия. Младият свиреше с претръпнала горчивина, граничеща с презрение.

Огънят топеше всичко. Станаха едно. Без пукот, без протести, без обжалване – огънят се беше разгорял – цялостен, монолитен, ярък, силен.

      

                                                                      *   *   *

На сутринта започнах да събирам пепелта. Плътна и хомогенна пепел. Кое от нея беше чам, елха, стар бук, млад бук? Нямаше ги. Характерите им бяха отишли в небето. Всеки в своя Рай или в своя Ад.

Скала

Взимаш си душ.

 Бъди скала, която водата облива. Не позволявай на мисълта да бяга насам – натам. Накарай я да се махне. Да я няма, да изчезне. Върни се милиони години назад в еволюцията. Върни се в миговете без същества, които мразят, обвиняват, самообвиняват се, планират, създават и разрушават. Бъди просто скала.

Изостри сетивата!

Еволюцията ще се сърди, ще хленчи, ще тропа с крак. Ще бута в главата ти мисли и чувства. Ще бута всичко, което е трупала за теб и което манифестира чрез теб. За миг обаче ти я спри. Помоли я да те дари с мига на своето начало, на своето детство. Превърни тази молитва в експлозия!

Изостри сетивата!

Водата е всичко. Нейното докосване е всичко. Тя е светът. Тя е Вселената. Не можеш да избягаш, не искаш да избягаш. Не можеш да я спреш, не искаш да я спреш. Можеш обаче да се слееш с нея. Скала, която се превръща във вода. Вода, която става част от скалата. Дори всичко това да трае две секунди!

Мислиш, че е лесно?

Опитай се и ще видиш как еволюцията ще се изсмее. Тя ревниво ще пази всичко, което е трупала в теб и за теб  милиони години. Раздвояване и разтрояване на вниманието, светкавично изплуване в съзнанието на образи, мисли и чувства, така както и тяхното светкавично потъване.

В намерението да се върнеш далеч в недрата й, еволюцията ще заподозре неуважение към нейната работа. Можеш обаче да приспиш бдителността й и ревнивото пазене на натрупаното. Еволюцията е оставила две ситуации, в които можеш да изключиш всичко друго, да се върнеш далеч, да бъдеш примитивен. Първата – когато цялото ти същество е застрашено и втората – когато изпитваш любов. Страхът и любовта са неизменните лостове на еволюцията. Само при тях тя притихва, успокоява се и оттегля претенциите си.

Водата под душа няма как да те застрашава, затова предизвикай у себе си мощно чувство на любов. Ако ти е странно как можеш да изпитваш любов към водата, тогава изпитай благодарност. Благодарността е форма на любовта. Те са едно и също. Както форма на любовта са уважението, привързаността и преклонението.

Бъди й благодарен. Скалата има за какво да благодари на водата. Опитай и ще видиш как еволюцията кротко ще се усмихне и ще те остави на мира за няколко секунди.

Опитай!