Спомен за портата

В края на лятната ваканция, в късните вечери, когато всичко вече е притихнало и тъмнината е прегърнала града, най-голямата тръпка, венецът на дневните приключения, беше да влизаме в чужди дворове.

Влизането в чужди дворове наслагваше две удоволствия – да си някъде, където „нямаш никаква работа“ и да си там, където „нямаш никакво право“.

                                          *    *    *

 Първото удоволствие си го доставяхме по десетки начини. Например, да се катерим по кестените в градинката пред блока, да си намираме удобно място на клон и да гледаме на света от два – три метра височина. Или пък да се навираме в лабиринта на тъмните, студени, влажни и пълни с всякакви боклуци общи мазета на кооперацията, като задължително навирането завършваше с излизане по абсолютно неестествен начин. Чрез катерене по триметрови тръби за парна инсталация и излизане на белия свят през малки прозорчета на нивото на земята. Или да стоим в асансьорно таванско помещение, което по принцип беше заключено, но понякога не беше. Там огромни макари и дебели стоманени въжета страховито боботеха, когато асансьорът вървеше. Когато някой възрастен минаваше покрай кестена, или слезеше в общите мазета, или се качваше в асансьорната стая, винаги ни задаваше въпроса: „Вие каква работа имате тук?“ Ние му отговаряхме, че нямаме никаква работа. А на въпроса: „Защо тогава сте тук?“ ние имахме само един отговор – „Играем си!“ На забележката „Играйте някъде другаде!“, мълчахме. Така и не разбрахме, защо възрастните не схващат разликата. Едно е да играеш в къщи, на отреденото за това място, или на двора, или на училищното игрище. Съвсем друго е да играеш там, където нямаш никаква работа. В това да играеш на определените места имаше нещо нагласено, нещо изкуствено. Да играеш там, където „нямаш никаква работа“, означаваше да скъсаш тотално връзката с възрастните, а това е условие играта да е истинска. „Игра“ и „работа“ бяха абсолютно противоположни неща и колкото по-малко работа имаш някъде, толкова повече игра има там. Ако някъде нямаш абсолютно никаква работа, само там играта имаше шансове да стане абсолютна. За възрастните играта беше игра, в нея нямаше степени и те никога не можеха да разберат, че една игра може да бъде обикновена, а може да бъде и абсолютна.

Второто удоволствие ни се случваше далеч по-рядко. То се делеше на два вида: „неморално“ и „опасно“. Когато в лятното кино даваха филм, забранен до 18 години и ние намирахме процепи, за да гледаме филма, това беше „неморално“. Никой не ни питаше „Каква работа имате тук?“, защото много добре разбираше каква работа имаме, а ни казваше, че “нямаме право”. А нямахме право, защото е “неморално”. В такива случаи разбирахме, че “неморалното” е запазена територия за възрастните и че за да правим неморални неща трябваше просто да почакаме да пораснем.

“Опасното” се случваше по-често. Например да стреляме от просторните тавански тераси с въздушна пушка по прозорците на църквата отсреща. Или да изстрелваме тенекиени кутии поне до четвъртия етаж на блока. Това се правеше по следния начин. Дупчим дупка на дъното на кутията, изкопаваме дупка на двора, пълним я с вода, хвърляме вътре някакви сиви бучки (които батковците намираха от някъде), слагаме кутията с дъното нагоре в дупката, уплътняваме около нея с пръст, после запалваме парцал или хартия на върха на дълга пръчка и поднасяме огъня до дупката на кутията. Следваше избухване, от което кутията се изстрелваше като ракета. И тук никой не ни питаше “Каква работа имате?”, защото работата беше очевидна. Що бой обаче сме изяли, защото е “опасно”, не е за разправяне. В случая с въздушната пушка опасното беше да счупим прозорец или да ударим човек. В случая с кутията опасното беше тя да удари някой от нас. В тези случаи, за разлика от случаите “нямаш работа”, ние разбирахме възрастните, но те не разбираха какво невероятно качество придобива една игра, ако тя е опасна.

Та да се върна на качеството на играта “влизане вечер в чужд двор”. Тя съчетаваше всичко ценно. Първо, там нямахме никаква работа. Второ, както ни бяха казали, това влизане беше абсолютно неморално. Трето, знаехме го от личен опит, тази игра беше опасна. Ако възрастен те хване, приключението добиваше тъжни отенъци. И тук имаше степени. Едно е да те хванат, че си просто в двора и инквизицията започваше с въпроса “Каква работа имате тук?”, друго е да те хванат как си се качил на крушата или прасковата и береш чужди плодове. Първо, от дървото бягането е трудно; второ, разправията започва с далеч по-страшното от “каква работа имаш тук?” – например с “Хайдуци, с хайдуци, ще ви строша кокалите!”

                                         *    *    *

На този двор отдавна му бяхме хвърлили око. Просторен, с малка едноетажна къща в дъното. Съвсем близо до оградата стърчаха круша и слива. Оградата беше страховита – дебели железни пръти, завършващи с остриета – подредени в редица – гигантски копия. Прътите бяха свързани с две безкрайни успоредни метални ленти. Известно време не се интересувахме от този двор – оградата беше непреодолима. Веднъж обаче, при внимателен оглед,  открихме по-широко място – явно едно “копие” липсваше. Един по един си провряхме главите. Минаваха. Щом главата минаваше и тялото щеше да мине. Удобното на този двор беше фактът, че плодните дървета бяха до оградата, а къщата – спасяващо далеч. Дворът беше кръстосан от няколко живи плета от по метър. Това даваше възможност на “часовоя” да се прикрие добре, прикляквайки, докато другите се занимават с плячкосването. Останалото беше каменни пътечки и много, много, цветя.

Бях сам, имаше и такива вечери, така че реших да вляза в двора с разузнавателна цел. Беше опасно да се катеря по дърветата без “часовой”, а да си “часовой” без някой да се катери по дърветата беше глупаво. Така, че единствената смислена роля беше на “разузнавач”.

Проврях се без особена трудност. Седнах на тревата до един жив плет. През пролуките виждах къщата, но тя мен нямаше как да види. Заслушах се. Градът продължаваше тихо и глухо да боботи. Тук обаче беше остров на тишината. Слънцето си беше отишло. В млечно сивата каша на небето нямаше никакви звезди. Бях свидетел, за кой ли път, на прекрасните вечерни мигове, в които денят и нощта се срещаха и взаимно се подканяха. Денят лениво се оттегляше, а нощта се разтваряше във въздуха, сякаш милиарди тръбички впръскваха мастило във вода. След половин час мастилото щеше да е господар.

Изчаках. Един от прозорците светна. Бях щастлив. Нямах никаква работа тук, беше абсолютно нередно да клеча в чужд двор без покана и не беше безопасно, въпреки че явно нямаше куче. Станах и тръгнах към къщата. Доближих се до светещия прозорец. Съвсем малко ръст не ми достигаше, за да гледам в него. До стената имаше тухли. Взех две, сложих ги една върху друга и стъпих на тях. С ръце се бях опрял на стената. В стаята имаше двама възрастни. Една жена, излегнала се на легло и мъж, седнал на стол до маса. Беше с гръб към мен. Телевизорът работеше. Двамата си приказваха тихо. Чувах отделни думи, но не можех да ги свържа в изречения. Мъжът, както говореше, внезапно спря. Настъпи тишина.

-      А, имаме си гости!

За част от секундата видях главата си в огледало, което висеше на стената.

-      Ей, съсел! Какво гледаш, бе!

Мъжът стана рязко, обърна се и се стрелна към прозореца. Аз пък се стрелнах по каменна пътечка, която нямаше как да зная накъде води. Във всеки случай посоката не беше тази, от която дойдох. Това, което се случи, стана за секунди и почти нямам спомен за него. Аз търчах с всички сили, на метри зад мен трополеше мъжът. Пред мен изникнаха като от нищото метални пръти, скочих, набрах се, преметнах тяло и тупнах на краката си от другата страна. Изстрелях се по уличката.

На другия ден привечер отидох да видя какво точно съм прескочил. Изгарях от любопитство. Единственото място без “копия” беше портата. Застанах пред нея. Отново железни пръти, но накрая завършваха с нормална напречна метална лента. Прътите по своята дължина не бяха вързани, както бяха вързани прътите на оградата. Нямаше къде да сложиш крак, за да се покатериш. Единственият начин да прескочиш портата беше да скочиш, да се хванеш с ръце за два пръта, да се набереш, да се хванеш за завършващата хоризонтална метална лента, отново да се набереш и да прехвърлиш крака от другата страна.

Огледах се, нямаше никой. Засилих се леко, отскочих, хванах се за два пръта и се набрах колкото мога. Краят на портата беше твърде далеч. Значи трябваше да отскоча по-добре и да се набера по-добре. Този път се засилих сериозно. Хванах се, върхът беше по-близко, но отново недостижим. Опитах се да си помогна с крака, като ги запъна на металните пръти. Хлъзгаха се, нямаше стабилна опора. Въпреки, че ръцете ми бяха уморени, опитах трети път. Пак неуспешно. Като тупнах на земята, усетих някаква ръка да ме хваща за врата.

-      Момче, вратата е отворена! Натисни дръжката и влез!

Опитах се да се отскубна, но ръката беше като железни клещи. Извърнах с огромно усилие глава. Май беше човекът, който снощи ме подгони. И който ме нарече “съсел”. Лицето му беше усмихнато. Това малко успокои пулса ми. Иначе сърцето ми щеше да изхвръкне.

-      Давай, натисни дръжката! Да влезем. И да ми кажеш какво всъщност правиш!

Подчиних се. Железните клещи ме направляваха и ме доставиха на някаква пейка, в страни от каменната пътека. Седнахме. Мъжът пусна врата ми, но със същото желязо хвана ръката ми.

-      Разправяй! Да искаш да влезеш, не е! Вратата е отключена. Какво правиш?

-      Ами... Тренирам. Татко ми каза, че трябва да тренирам навсякъде, където мога.

-      За какво тренираш?

-      Да стана силен...

-      Снощи един като теб я прескочи от вътре, ама като те гледам, ти си нефелен... А бе, не мога да разбера, целият ли квартал е решил да ми прескача портата!

Аз мълчах.

-      На колко си години?

-      На девет. А Вие?

-      На двайсет и пет. Виж, какво, моето момче. Да кажем, че се съглася да тренираш. Само три дни, обаче! Ако на четвъртия те хвана, ще те заключа в мазето. Там ще тренираш с другите съсели! И други порти има в квартала! Ясно?

Погледнах го. Продължаваше да се усмихва. Май говореше сериозно.

-      Благодаря! – смутолевих.

-      Тренировката ще бъде от половин час и струва два лева! Съгласен?

-      Ами... да...

-      Сега си тръгвай. Утре по това време те чакам. И си вземи някакви стабилни кецове. С тези гуменки няма да стане.

-      Нямам, ама ще взема от Петко. Носим еднакви номера.

-      Наколенки имаш ли?

-      За какво са ми?

-      За да се опиташ да си помогнеш с колена!

-      Нямам. Венци има. Баща му ги взе заедно с летните кънки.

Тръгнах си. Бях вече се отдалечил, когато мъжът се провикна:

-      А за двата лева се пошегувах!

На другия ден точно в 7 часа вечерта бях пред портата. С кецовете на Петко и с наколенките на Венци. Натиснах звънеца. В дясната си ръка стисках два лева.

Петко и Венци, на десетина метра от мен, подпрени на оградата, се подхилкваха.

Монолог с коте

Гледаш ме без да мигнеш? Броиш ми хапките? Искаш ли да ти хвърля това пилешко крилце? Защо не  гледаш крилцето, а мен? Защото аз съм венецът на природата. Аз давам, аз забранявам!

Искаш ли да се сменим?

Аз ставам коте, ти ставаш човек. Аз се връщам далеч назад в еволюцията, ти се изстрелваш далеч напред в еволюцията. Тогава ти ще държиш пилешкото крилце, а аз ще те гледам втренчено в очите!

Дай ми бедността на твоите желания. В момента ти искаш само едно – пилешкото крилце. Аз ще ти дам моето богатство – в момента искам десетки неща. Искам да се случат днес, утре или след години. Искам други неща да не са се  случвали – днес, вчера или преди години.

Аз ще поиграя с кълбото, ще легна на припек и ще мъркам от удоволствие. Ти ще се гмурнеш в океаните, ще отидеш на Луната. И ще пламтиш отвътре, защото те чакат Марс и Венера. Те ще те канят и ще се смеят.

Даже крилцето, което държа вече не ме интересува. Няма  го в главата ми. Вземи цялото ми богатство на искане и ми дай цялата  бедност на твоето искане. И ще станеш венец на природата!

Дай ми простотата на твоите инстинкти. Непипани от стотици векове.  И вземи богатството на моята свобода. Способността да се саморазрушавам.  Да унищожавам това, което ме е създало. Да отблъсквам това, което ме обича.  Да искам това, което не може да бъде мое. И ще станеш венец на природата!

Дай ми простотата на твоите врагове. Кучето? Орелът? Аз ще ти дам богатството на моите врагове. Те са навсякъде. Те могат  да бъдат и далеч от мен. Врагове се, защото имат стотици пилешки крилца, а аз имам само едно. Или обратно. Аз имам стотици пилешки крилца, а те само едно. А не могат ли моите да станат сто и едно? Говоря на твоя език, за крилца, разбираш ли ме?

Дай ми бедността на твоите страхове. Аз ще ти дам богатството на моите. Дай ми твоя моментен, конкретен, обоснован страх. Аз ще ти даря цялата си фантазия, която ражда стотици страхове. Страх от утрешния ден, страх от следващата година. Страх за здравето, Страх от смъртта. Богато ще бъдеш!

Дай ми твоите безмълвни, плавни и прости образи! (Такива ли са?) Аз ще ти дам богатството на моите мисли – въртележки, ракети, океани, менгемета, остени, пожари и ледени душове. И ще бъдеш венецът на природата!

.... Крилцето ли чакаш?

- Мя-у-у!

- Дръж! Марш! Разговорът свърши. 

Запалката

Кирил Петров стоеше на масата и скучаеше. Никого не познаваше. Опита се да завърже някакъв разговор със съседите, но не се получи. Тя и музиката беше толкова категорична, че... Вече трети час Петров преследваше с очи мухите, прехвърляше из ръце лулата си и се усмихваше тъпо.

Защо изобщо дойде, не беше много ясно. Рожден ден, 50 – годишен юбилей на Маджаров – бизнесмен с няколко хотела и ферма за охлюви. “Ами, покани ме, дойдох!” Преди години два пъти му бе гостувал в сутрешното предаване. Гледано предаване, в силна телевизия. Имаше някакъв скандал около хотелите му. Първия път го покани по своя идея, втория път Маджаров сам се натресе. Даже го помоли да му зададе два нагласени въпроса и от тогава много го уважаваше. “Да бе, уважава ме, друг път!” – помисли си Петров, - “Затова ме тикна в  ъгъла на ресторанта с абсолютно непознати!” Каза му само “Здрасти!” в началото на банкета. После някакъв младок го попита за името и го отведе във въпросния ъгъл.

На централната маса със знатни гости Маджаров ръкомахаше като на световно. Край него няколко души се превиваха от смях. Разпозна трима депутати, кмета, зам. кмет и владиката.

Петров въздъхна от отегчение, напълни лулата си и щракна със запалката. Щракна втори и трети път. Погледна прозрачното тяло – газ имаше. Щракна още няколко пъти – запалката не запали. На масата имаше още двама пушачи. Помоли за огън и си запали лулата. После отново започна да се занимава със запалка си. Беше се прецакала. “Аман от тези “Mini blazer”! Гледаш ги внушителни, като горелки и изведнъж – прас! – нямаш запалка!” Случваше му се за втори път. “Тук на масата – добре!” – взе да разсъждава Петров – “Ами след час, като свърши купонът?” Взе да рови из чантичката си. Обикновено носеше втора запалка. Този път обаче не носеше. Само “Mini blazer”-а. “Щеше да се прибере в стаята си и какво? Нямаше да може да си запали  лулата преди лягане!” Тази мисъл в началото го пообърка, след това го вбеси, накрая взе да изпитва чувство за безизходица. “Представяш ли си? Да не мога да си запаля лулата преди лягане? Та това беше ритуал! От десет години го изпълнявам, без нито един пропуснат ден! Все едно на някой супер религиозен преди да си легне да му скриеш всички икони! Не, по – лошо – да му забраниш да се прекръсти! Все едно на някой, който, за да заспи, му трябва да прочете една страничка, да му скриеш всички книги! Все едно на някой пияница, който е свикнал всяка вечер преди лягане да цапва за “Лека нощ!” 50 грама твърдо, да му скриеш всичкия алкохол. Все едно...”

 Петров взе да нервничи. “А и то лулата не е като цигарата – запалиш веднъж и толкова! Повече не трябва. Лулата трябва да я припалваш. Запалката трябва да е постоянно в ръцете ти. Особено в България, където пушачите на лула са малко, тютюнът за лула винаги е застояла стока, влакната обикновено сухи и накъсани.” Веднъж в центъра на Париж се беше купил от обичайния “Stanwell”, напълни лулата, щракна и толкоз! Гори си тютюнът, влакната поемат и придърпват огъня! “Да, ама това е Париж! Цивилизация! Култура! Айфеловата кула! Монмартър! А тук – село! Пълно село. Свестен тютюн не можеш да си намериш. Добре, от съседа ще вземе два – три пъти запалката! Ама може ли да му каже: “Виж, какво приятел, аз ще я държа, а на теб като ти потрябва, ще ти я давам от време на време”!”

Ако ги познаваше хората, иди – дойди. А те, абсолютно непознати. И три часа и половина не разговаря с тях, сега изведнъж става много любезен, очите играят, устата бърбори. И хоп – взима му запалката на човека, с опция да я връща от време на време. “Отвратително!” – помисли си Петров, - “Трябва да запазя хладнокръвие! И в по-критични житейски ситуации съм попадал! Киро смотан, търси решение!”

В този момент му стана смешно. “Вярно, в гората са, магазини няма, ама в цял ресторант с двеста души сигурно все някой ще му подари запалка.” “Толкова е просто! Пушачите знаят какво е! Солидарни са! Ей сега ще отида при Маджаров, ще му поискам една запалка завинаги и няма как той да не скочи и да каже: “Киро, нямаш проблеми!” и за пет секунди да реши проблема. Ама, разбира се, какво толкова съм се притеснил!” – Петров се засмя на глас.

Петров стана и тръгна към масата на Маджаров. Рожденикът беше с гръб към него. Компанията беше притихнала. Петров сложи длани на раменете му, наведе се и с цялата нежност, на която беше способен, каза:

 - Маджаров, моля те, намери ми една запалка все за мен!

Маджаров извърна глава, лицето му потно и червено, а очите му сякаш го виждаха за пръв път, се изпълниха с досада:

-         Мога ли да те помоля да не ме занимаваш със себе си?

Петров се препарира. Все едно го бяха изхвърлили след сауна в басейн със студена вода. И двете части на отговора бяха жестоко обидни. “Не ме занимавай със себе си!” – отвратително! “А ставаше дума за някаква никаква запалка! А когато преди години му мяучеше по телефона: “Г-н Петров, ще Ви бъда безкрайно благодарен! Тия еколози си като чакали!”, тогава можеше да се занимава с мен?! И аз да се занимавам с тъпите му хотели! Тогава можеше, нали?” Първата част: “Мога ли да те помоля...” “Каза го така, както мазно парвеню може да каже на гнидав, сополив просяк: “Мога ли да те помоля да се разкараш, че много миришеш!””

Петров направи кръгом и си седна на мястото. Не му го побираше главата. “Ама със стоене нямаше да се реши проблемът!” Единият от пушачите от неговата маса беше изчезнал заедно със запалката си. Точно пред празния му стол на масата се мъдреше цигарена кутия. Петров се присегна, отвори я, вътре имаше три цигари. “Така е! Цигарите може да забрави, ама запалката не може! Винаги така става в нашата скапана държава! Като гледат бюджета например, сещат се да увеличат парите за отбрана, но винаги забравят да увеличат парите за културата!” Петров беше забелязал, че когато няма запалка или тютюн, социалната му чувствителност се изостряше. Даже си мислеше, че ако остави пушенето, от него можеше да стане прекрасен политик. Абстиненцията щеше да го направи много чувствителен към всякакви неправди.

Петров почувства върху себе си неодобрителни погледи. Озъби се вместо усмивка, затвори кутията и я върна на мястото й.

Ресторантът беше оредял. Погледна часовника си – 12 без нещо. Петров стана и се поразходи покрай масите. Никого не познаваше, освен онази свиня Маджаров. Имаше няколко пушачи, но пред никого не стояха две запалки. Взе да става критично. “Действително ли ще си легна, без да запаля лула?”

През главата му мина идеята, че на рецепцията може би продават запалки. “Малко вероятно, но е възможно!”

На рецепцията момче и момиче си бърбореха тихо.

-         Извинете, случайно да продавате запалки?

-         Заповядайте да си запалите! – момчето му протегна запалка.

-         Благодаря, ама на мен ми трябва постоянно да я щракам!

Младите хора го изгледаха продължително. Петров почти не се олюляваше. И гласът му кротък, и изказът – любезен.

-         Вие в стаята си огън ли ще палите?

-         Не бе, пуша лула, а тук не е като в Париж! Там е цивилизация!

Момчето и момичето нещо се притесниха – приказките му не изглеждаха много свързани.

-         Не продаваме... Ама ако си много закъсал, - минаха на “ти” -  да ти продам моята... почти нова е! – момчето продължаваше да го гледа изпитателно.

-         Ох, благодаря ти, миличък!

-         Струва 45 лева!

-         Колко?!?

-         Това не е проста запалка! “Siliver Flame”! Хареса ми, купих си я вчера. Взел съм я за 38, давам ти я за 45. Утре ще си купя друга. Зорлен  пушач съм...

Петров седна на един фотьойл и си отвори портмонето. Вътре – 40 лева.

-         Имам 40 лева!

Момчето понечи нещо да отговори, но девойката го сръчка. Лицето й светеше, май и тя не беше само на швепс.

-         Чичко, ти можеш ли да пишеш стихотворения?

-         Това пък за какво е? Не мога!

-         А какво работиш?

-         Сценарист съм в едно ТВ предаване.

-         Сценарий не искам! Седни тук, напиши ми един куплет и аз ще дам 5 лева!

Петров се развесели. Преди двайсетина години беше опитвал да пише в рими, но приятели и роднини му казаха, че е по-добре да опита живопис. Даже на един рожден ден му подариха триножник и маслени бои.

Момчето и момичето нещо се разправяха. Момчето въртеше показалец, опрян в слепоочието, а момичето беше допряла длани като за молитва и нещо бърбореше.

-         Добре! – отсече Петров, - Лист и химикал, моля!

След като получи оръдията на труда, Петров седна отново на фотьойла. След три минути предаде листа на момичето. То зачете:

-         “Да се завърнеш в бащината къща,

      когато вечерта смирено гасне

      и тихи пазви тиха нощ разгръща...”

- Не е лошо за 5 лева... – подхвърли момчето.

– Чакай, не се бъркай! – прекъсна го момичето, -  Чичо, това е Дебелянов. Не те изпитвам дали знаеш наизуст нещо, искам ти да ми напишеш!

Петров пак седна. Написа нещо и пак върна листа.

- “Защо блещукам в сянката ви мрачна,
    и само през свещта подавам огън,
    а огън ме гори на всяка крачка –
    не пита никой докога ще мога?”

Момичето се изкиска.

 - Стига де, това е на Влада Младенова!

Петров взе да се отчайва.

-         Добре де, Дебелянов си го учила! А Влада откъде я знаеш?

-         Че на мен денят ми във Фейса започва с Валери Станков и Влада Младенова!

-         Така ли? И моят започва с тях!

-         Чиче, ти не си ли стар за толкова нежност?

-         Че като съм стар само “Червените ескадрони” на Смирненски ли да знам?

-         Давай трети опит! И без шмекерии!

“Айде, отиде ми запалката” – си помисли Петров. Длъжен беше обаче да опита. Поти се десет минути. Предаде листа за трети път.

-         “Животът в хиляди искри искри,

      бенгалски огън – за секунди си отива,

      във божи шепи – пепел от трески,

      душата буди се, изтлява и заспива!”

Момичето са замисли.

 - Хм... Така може! Това вече прилича да е от теб! “Искри... трески...” Подхожда ти... Освен това, не е чак толкова... Има връзка с живота. Като ти е влязла тази запалка в главата... само за огън мислиш!

Петров даде 40-те лева, взе запалката, щракна няколко пъти и тръгна бавно и внимателно по стълбите към втория етаж.

Този ден приключваше божествено. Копнежът му към светлина събуди Поета в него. Нещо повече – за пръв път продаде поезия.

 “Мамка й и пазарна икономика, обичам я!” -  помисли си Петров, спря се и се подпря на перилата, за да осмисли любовта, което току що го жегна.

Думите

Изстрелвам насъщните думи:

-      Защо се прибираш толкова късно? Непоносима си…

Добавям излишните думи:

-      Защо се прибираш толкова късно? Непоносима си… Извинявай… давам си сметка, че вече си голяма. Дано си предпазлива и разумна…

Оставям само излишните думи:

-      Голямото ми момиче! Притесни ме… Дано си предпазлива и разумна!

                                 *   *   *  

Изстрелвам насъщните думи:

-      Престани да ме вбесяваш с твоите идиотски политически преценки!

Добавям излишните думи:

-      Престани да ме вбесяваш… Извинявай… Различни са ни преценките, но това не е чак толкова лошо. Иначе щяхме да умрем от скука…

Оставям само излишните думи:

-      Толкова сме различни, господи мой! Не е ли забавно?

                                 *   *   *

Моля се,  дай ми сили да постигна силата на излишните думи! И да хвърля насъщните в нищото още преди да се родят!

И  когато душата зачене с гневно говорене, дай ми мъдрост да обикна тишината! Кротката, кратката, мигновената! Тишината… майката на излишните думи!

Последност

Боже, Исусе Христе, вярно ли е, че един престъпник, разпнат до теб, поиска прошка в последните минути на живота си, и ти го прати в Рая?

И аз, престъпникът, те моля:

Когато се прибера от работа, разочарован, изнервен, скапан и без сили, да си пусна прекрасна музика и да си сипя чаша прекрасно вино. И да потъна в тях. Да се разтворя. 

Защото това може да е последният ми работен ден. 

И това разтваряне ще е моята молба към теб за прошка. И ти ще ме пратиш в Рая!

Когато тръгвам на път, когато се качвам на кола или самолет, да се усмихна, да се прекръстя, да се огледам, да се зарадвам на света, пълен със светлина и песен на птици. 

Защото това може да бъде моето последно пътуване.

 И тази радост ще е моята молба към теб за прошка. И ти ще ми подариш Рай!

Когато си лягам, да погаля детето, да го целуна, след това да благодаря, че съм дарен с това слънчево дете. Да благодаря, че ме дари с толкова много дни.

 Защото това може да е моята последна нощ. 

И тази ласка, тази благодарност, ще е моята молба към теб за прошка. И аз, Боже, ще бъда с теб в Рая!