четвъртък, 13 септември 2018 г.

Белащински манастир


Малък, събран, подреден. Изграден на хълм и разположен на две тераси. Алеите старателно изметени; храстите, подредени в шпалир – професионално поддържани. В дъното – растение с огромни, необичайни за нашите ширини, листа. Бананова палма – както научихме малко по-късно. На по-долната тераса са разположени  жилищни помещения и триетажна кула – камбанария.

Пусто е. Няма монахини, нито служители, няма посетители. От тези манастири,с които бързо свикваш и в които лесно постигаш самота. Липсва мащабното, но за това пък уютът е навсякъде. Историята е някак приглушена, за нея трябва да гадаеш, но затова пък ако си религиозен – молитвата и благоговението сами влизат в теб, без да ги търсиш. Външните зидове не приличат на отбранителни съоръжения – те просто отделят манастирската невъзмутимост от припряността на външния свят. Тишината е превъзходна.

На втория етаж се показа монахиня. Ръката ми, която държеше телефона, трепна в готовност и желание да снима, но веднага съобразих, че в много манастири снимането е нежелателно. На входа,в списъка на забранените неща, снимането ги нямаше, но пак не посмях без разрешение. Вече бях преживял  скандали, свързани с фотографското ми любопитство, затова реших да попитам:

         - Извинете, мога ли да Ви снимам?

Прегърбената жена, подпряла се на бастун, явно много стара, повдигна леко глава и отговори на друг въпрос:

         - Няма го ключа в мен, няма го!

Този отговор ми подейства като "Да". Добре, че побързах, защото след секунди сестрата хлътна във вратата, от която излезе.

Трябваше да намеря някого, с когото да поговоря. Имаше интересни исторически факти, свързани с манастира, а твърдението, което прочетох на идване, че черквата не е изографисана разпали въображението ми – стенописите за един православен храм бяха неговата душа. Поне аз така го чувствах. Не можех да си представя православен храм с бели варосани стени, без светии и разказани истории. Така той щеше да прилича на джамия или тюрбе.

Огледах се. На двора, освен нас, продължаваше да няма никой. Обикновено в такива случаи си намирах за събеседник жената, която продава свещи, затова се качих на втората тераса, на която се намираше черквата. И действително, от нея излезе жена, ниска, суха, над шейсетте и с любопитство ни загледа – мен и жена ми. Приближихме се към нея. В тревата на алеята до самата стена на черквата нещо изшава – костенурка.

         - Сега ще видите как ще се обърне и ще тръгне към мен! Аз не я гледам, но тя бърка гласа ми с гласа на жената, която се грижи за нея. Ела, чедо, ела! – повиши тон жената.
И действително, костенурката леко зави и тръгна бавно, бавно, по посока на гласа.

         - Гледаме си я тук! Жива душа е!

Явно бяхме попаднали на спокоен и добър човек. А и в погледа, не само в гласа, имаше приветливост и доброжелателност.

         - Това тук, долу, под нас, чешмата… това ли е аязмото? -  започнах с въпрос,чийто отговор ми се струваше очевиден.

         - И да и не. В чешмата е прекарана лековита  вода, но изворът, аязмото е ей, там! – жената посочи зидана кабинка с масивна врата и бял кръст отгоре, на която с големи букви вертикално беше изписано: "АЯЗМО". На вратата на кабинката беше сложен катинар.

         - И Самуиловите войници на това място ли са си мили очите? – направо хванах "бика за рогата" – бях нетърпелив да започна разговора, заради който главно бях дошъл.

         - Така казват. Болките веднага спрели. Тогава Василий II се разпоредил да бъде построен манастир в чест на св. Георги Победоносец, а българските войници да бъдат оставени да живеят тук и да умрат от естествена смърт.  Разчуло се, от планински села се спуснали хора и създали селото!

Бях щастлив. Пред мен стоеше добронамерена и словоохотлива жена, с която щях да разнищя историята за Самуиловите войници. Нямаше да разчитам просто на табелата на входа на манастира, която разказваше легендата. Разговорът протече гладко, сякаш бях турист, пред който екскурзовод разказва за енти път историята на създаването на светата обител.

         - Преди четири години, в 2014 г. селото е чествало своята хиляда годишнина?

         - Точно така. Белащица е създадена през 1014 г. от ослепените войници на Самуил, след една от най-ужасните и трагични битки в българската история…

         - Аз знам, че след ослепяването войниците са закарани при Самуил в столицата му Преспа…

         - Плиска ли?

         - Не, Преспа! Градът се е намирал на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро. А езерото сега е в Гърция, на границата с Албания. Далеч от тук.

         - Може част от войниците да са закарани там. Тук са докарани пленници при Василий, който е имал резиденция в сегашната Стара Загора и при Никифор, който е разбил българската войска и който е имал резиденция в сегашния Пловдив. Така знам аз…

         - В село Добърско, до Банско - включи се и жена ми - също твърдят, че Самуиловите войници са успокоявали болките си при техен извор…

- Не знам за Добърско. Знам за Белащица…

През съзнанието ми пробяга текстът от информационната табела на входа на манастира. Василий II праща един от своите най-добри военоначалници – Никифор Скифи в гръб на българите. Той успява да ги изненада и да им нанесе съкрушителен удар. Интересното е, че самият Никифор е българин, с рождено име Николай.  Единайсет годишен е заведен от българин в Цариград като роб. Когато побеждава Самуил е на 30 години. Скифи  ослепява пленените българи, после ослепява и брат си, защото се страхувал, че той ще го издаде, че е българин. Майка му Венцислава, тогава на 76 г., когато научава, че Николай – Никифор е ослепил по-големия й син Драгомир , го проклина с думите: "Проклет да бъдеш, сине и да не живееш дълго за това, което направи!". Никифор не се разкаял. Отмъщението дошло – през 1029 г., на 22 декември, бил убит при Беласица планина. Най-отдолу на текста – "Събрал сведенията Георги Лазаров Тотев".

Сериозна информация - обстоятелства, имена, години, дата… Като я четеш, нещо те прерязва – оказва се, че не Василий е "българоубиец", а българин, наше момче. По-страшен от еничар, по-отвратителен от всички предатели на куп в българската история.

…Васил Златарски, големият български медиевист казва друго (1) . Неговият разказ се опира на трудовете на византийските хронисти  Йоан Скилица (1040 - 1101), Георгий Кедрин  (11 век), Йоан Зонара (1074 - 1159) и на византийския писател Кекавме́н ( около 1020 - след 1081). Никой от тях не споменава, че Никифор е българин, което е малко вероятно, ако е вярно.

 Ксифий (а не "Скифи") наистина е пратен от императора в гръб на българите, успява да ги изненада и да ги разбие. Битката е на 29  юли 1014 г. в планината Беласица, южно от село Ключ. Василий подарява пленените войници на Никифор.

 През август самият син на Самуил  ̶  Гавриил - Радомир  убива най-близкия на Василий военоначалник  – солунския дука Теофилакт Вотаниата. Императорът побеснява от тази загуба и заповядва българските бойци да бъдат ослепени. Оставяйки по един едноок на сто, той заповядва да бъдат закарани на Самуил, който по това време вече е в столицата си Преспа. Войниците тръгват в края на август и пристигат на острова на 4 октомври. Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира. Историкът смята, че не е възможно войниците да се били 14 000, това е прекалено голяма численост за средновековна бойна единица. Предполага се, че и цивилни са били ослепени са били.

Други цивилни българи изваждат късмет. Например Василий се отнася великодушно към населението на Мелник. Интересна е и историята на превземането на Мелник. Крепостта била непревземаема, Василий безуспешно я обсаждал дълго време. В един момент решил да прати в крепостта своя "спалник и скопец" Сергий, който бил известен със ораторските си качества. Той влязъл в крепостта, разказал за поражението на българската войска и убедил хората да се предадат. Те така и направили. След отварянето на портите на крепостта и влизането на ромеите, никой от населението не е пострадал…

         - Вие как се казвате? – попитах нашата събеседница.

         - Светла. А вие?

Представихме се.

         - Радвам се, че се запознахме…

         - Преди да се заговорим - продължих аз - на долната тераса, на втория етаж на сградата излезе една монахиня…

         - С бастун ли беше?

         - Да!

         - Това е сестра Ирина. Тя е на 90 години. Вече има проблем със слуха и с ходенето, но се държи.

         - Тя ли е игуменка?

         - Не, игуменка е друга монахиня, тя е на 88. Тук сме пет жени. Три монахини и две, които работим в манастира.

         - Как се издържате?

         - Продаваме свещи, гледаме кокошки, получаваме дарения…

         - През 1014 г. точно на това място ли е построен манастира?

         - Не, черквата, до която стоим, е четвъртата. Ей там, на стотина метра по-нависоко са били строени три черкви и трите са  разрушени от турците. Тази тук е построена през 1838 година. Тогава манастирът е бил на подчинение на Гръцката патриаршия. Български става през 1897 г. Преди да ни го предадат, гърците унищожават всичката литература, която се е намира тук. Изгарят я…

Не ми се подхващаше темата за българските манастирски книги. Много голяма и много болна тема. Нито едно средновековно историческо произведение, писано от българин за България не е останало. Турците ли са ги унищожили, гърците ли, не знаех. А и жената едва ли знаеше. Аз бях питал  историци като Божидар Димитров, мир на праха му, без да получа задоволителен отговор, какво оставаше за жената, която продава свещи в Белащинския манастир.

Влязохме в черквата, купихме свещи, запалихме ги в притвора и влязохме в наоса – в същинската част на черквата. Тук ме чакаше изненада. Стените бяха покрити с прекрасни съвременни стенописи. В меки, свежи цветове, в преобладаващо синьо. Излязох веднага  и изстрелях въпросителна:

         - Стенописи? В специален сайт за манастирите пише, че черквата на Белащинския манастир не е изографисана…

    -  Вярно, не е била до 2002 г. Всички стари опити да бъде  изографисана са се проваляли, заради невероятната влага, която стените на черквата дърпат от земята. Това, което виждате е правено между 2002 г. и 2014 г. Специална ленена импрегнирана тъкан и маслени бои.

         - Невероятно топли са, невероятно красиви… Тук кой служи? Питам, защото монахините нямат право да изнасят служби.

         - Свещеници от близките села. Всяка неделя има служба. Всяка!

Благодарихме за любезното и търпеливо отношение и излязохме. Отидохме до чешмите с лековитата вода и си наплискахме очите. Потърсих костенурката, беше се скрила някъде.

Огледах още веднъж за довиждане тихия, спретнат и гостоприемен двор на манастира и тръгнахме с колата към вековните чинари – някъде наблизо, популярна местна забележителност.

(1) Васил Златарски, "История на българската държава през средните векове, том 1, част първа" изд. Захарий Стоянов, София 2007 г. с.с. 729 – 742.

вторник, 11 септември 2018 г.

Бачковски манастир


 До сега в толкова голям манастир не бях ходил. И не бързах, защото се страхувах, че ще се изгубя в безброй интересни неща, които умът ми не ще може да пресее, подреди и опише лаконично. Бях замислил кратки пътеписи и се притеснявах от манастир, за който има  обширна и широко достъпна информация, разказала  за всичко  в светата обител. Все пак, дойде ред и на голям, популярен и пълен с туристи манастир.

Шпалирът от шарени щандове,  отрупани с всякаква стока, опънат по цялото протежение на стръмния павиран път към манастира, говореше, че тук идват много хора.

В дясно, пред входа на манастира – няколко великолепни чинара. Старите хора казват, че близо до чинар плевели не виреят, само трева. Енергията на тези дървета била много добра и много силна.

На голяма информационна табела са дадени исторически сведения за манастира. С първото изречение текстът ни информира, че Бачковският манастир е основан през 1083 г. и негови ктитори са грузинските братя Григорий и Абазий.

…Ана Комнина, дъщерята на император Алексей Комнин (  (1081-1118)  и съвременница на Бакуриани  пише, че той е от " знатно арменско семейство". Освен това Бакуриани е подписал Типика (Устава) на манастира на арменски език. Ако е грузинец, това би било твърде странно, като имаме предвид ,че уставът е бил съставен и на грузински. А и името на ктитора си звучи по арменски. Самият Бакуриани в текста говори за "иверийци". Тъй като се приема, че Иверия е старо име на Грузия, Бакуриани е обявен за грузинец. Но "Иверия" по онова време е било византийска  адмистративна област, населена главно с арменци…  

Силно ми се наби на очи и твърдението, че братът на Григорий – Абазий също е ктитор, в нашия случай основател.

…По това време Абазий не е между живите. В това Типикът е категоричен. Григорий дори съобщава деня на смъртта на брат си – двайсети септември.  Как е възможно такова разминаване, не ми стига умът. Все пак говорим за основна информация на входа на манастира, която със сигурност е проверявана щателно от познавачи…

В центъра на двора се намира основната черква, построена през 1604 г. Казват, че монасите тогава са се отчели финансово много добре на турците, за да получат разрешение за толкова голяма сграда. Тя е била най-големият християнски храм до реформите на  Махмуд II през първата половина на 19 век.  Западният край на основната черква прелива в друга черква , "Свети Архангели", с няколко века по-стара. Всъщност двете черкви са съединени – олтарът на старата съвпада с притвора на новата. В старата не може да се влезе. В същност черквата е на втория етаж, към който водят преградени от домакините стълби. Самата сграда се носи от колони. Попитах как се е влизало в старата черква. Обясниха ми, че входът на манастира в началото е бил от западната страна и неговият вход е бил свързан с черквата с мост. Архитектурно решение, което ми беше доста трудно да си представя –черква, която виси във въздуха и в която се влиза по мост.

Пред южния вход на главната черква се беше образувала опашка. Не беше трудно да се сетя, че хората се редят, за да почетат чудотворната икона на Света Богородица.

… Легендата говори, че тази икона е дело на ръката на самия св. Лука и е прелетяла до тук от Грузия. Монасите я намират в местността "Клувия" – на около 2 километра от манастира. Поставят я в черквата, но тя изчезва. Намират я в същата местност. Това се случва два пъти.  Един от монасите сънува инструкции – Света Богородица е пожелала иконата да бъде поставена вътре в черквата, отдясно на главната врата, в специално изработен иконостас и до нея да се стига по три стъпала. След изпълнението на инструкциите, иконата повече не е изчезвала. В един текст от 1706 г. на френския пътешественик Пол Люка, се разказва за тази икона. Текстът потвърждава легендата, че иконата е тук от самото основаване на манастира…

В дясно на западния вход на черквата има вградена каменна плоча, на която е издълбан образа на свети патриарх Евтимий. Твърдят, че тук са намерени кости на великия български патриарх, което говори, че той е погребан тук. Това се връзва с факта, че след превземането на Търново от турците Евтимий е заточен в Бачковския манастир. Това прави съвсем вероятно светецът да е починал в обителта и съответно да е погребан тук.

… Твърдението, че тук са намерени кости на патриарх Евтимий, е оспорено от редица специалисти. Надписът, който е придружавал намерените кости, не е съответствал на правописните правила, изработени от патриарха и спазвани по негово време. Освен това намерените кости са от различни скелети, което не изключва възможността да има кости и на светеца…

Изключително богати стенописи. В класация на десетте манастира с най-добри, най-впечатляващи стенописи (предложена от  Ангел Карадаков и Николина Александрова) Бачковският манастир е поставен под №1. Голяма част от стенописите са от Захари Зограф, правени през 1841 г.

Това, което ме интересуваше най-много, бяха два обекта – Трапезарията и Костницата. Имах предварителното усещане, че те ще ми дадат усещането за старото време; че ще ме върнат в 11 век; че ще ме потопят в тази историческа емоция, пред която благоговеех, когато посещавам свети обители.

Пред Костницата беше седнал служител на манастира и продаваше билети. Влязохме. В помещението нямаше друг посетител, което особено ме възрадва, защото нямаше какво да ме разсейва от допира със старото време.  Дълга, предълга каменна маса беше поставена в  средата на помещението и от страни на нея естествено бяха сложени пейки. Тук монасите са се хранили. Каменната маса е била изработена през 1601 г.

… В Типика Григорий Бакуриани се разпорежда няколко неща относно храната на монасите. Сирене да се дава четири дни в седмицата. На всеки монах се полагат по четири чаши вино на ден, храненията са три на ден. Основателят предупреждава да не се пести от храната под какъвто и да е било предлог. Съжалявах, че не можех да разбера за колко големи чаши вино става дума. Ако на монах са давали по литър вино на ден, това е сериозна консумация на алкохол. За разлика например от будистките манастири, в които употребата на алкохол е била забранена. Червеното вино в християнството обаче има особен статут. То е било на масата на Тайната вечеря, то по-късно олицетворява кръвта на Спасителя и е неразделна част от Светото тайнство  "Причастие"…

…Като се замислих за манастирската храна се сетих и за друга инструкция на Бакуриани. Основателят на манастира построил наблизо и три страноприемници. На всеки отбил се пътник трябвало да бъде поднесена храна и вино. Ако някой от посетителите се разболеел, нареждането казвало той да бъде задържан за три дни. Ако и след това му е било трудно да ходи – да останел, докато оздравее. Средновековна социална политика…

Седнах не една от пейките и облегнах лакъти на каменната маса. Затворих очи. Въображението ми нареди по пейките монасите  и сложи блюдата с храна на масата. Не забрави и каните с вино.

… По Типик броят на монасите е бил точно определен – 51. Ако приспаднем игумена и двама епитропи (църковни настоятели) редовите монаси остават 48. Бройката 51 не можело да се нарушава – ако някой монах умре, веднага вакантното място се попълва. Ако цялата бройка е била заета, не е било разрешено да се приема нов монах. В Устава има и друга категорична разпоредба – било е забранено за монах да се приемат ромеи. "За да се осигуря, пише Григорий, щото да не би някои, които са насилници, хитри и алчни, да извършат някаква вреда и щета на манастира" От бележката на самия Григорий, че монасите на манастира не знаят гръцки, разбираме, че те всички са били или грузинци или арменци. А може би все пак и българи, но за такива не се споменава…

Ставам и оглеждам стенописите. Невероятни стенописи – и по двете стени и по тавана. На една от стените – в цял ръст цар Иван Александър. Достолепен манастир, със самочувствие. И много, много богат – изброяването на имотите, с които е дарен, заема сериозна част от Устава.

… Григорий Бакуриани дебело подчертава, че никой от неговите роднини не може след неговата смърт  да има претенции към имотите на манастира. И никакви църковни и светски власти не могат да имат претенции към каквито и да е било данъци. При пръв прочит това звучи шокиращо – ктиторът казва на какво имат право патриархът и императорът, що се отнася до манастира. Става ясно обаче, че този Устав е поднесен за подпис и на патриарха и на императора, което превръща волята на Бакуриани във воля на двамата големи. Села, добитък, пасища, езера, крепости…
 Действително един много богат манастир. А що се отнася до роднините, Григорий дава две пояснения. Първото не е ласкаво за съда, към който обикновено се обръщат хората след смъртта на техен близък, за да си търсят наследствените  права. "Защото често недостойните имат предимство пред достойните  в решенията на съда" е категоричен Бакуриани. Той не вярва в неговата справедливост и човек го обзема  спокойствие ,че не живее в епоха, която открива топлата вода.  Второто съображение е архиинтересно. Григорий обяснява, че когато баща му умира той и брат му са невръстни деца. Майка им завещава всичко, абсолютно всичко, на сестрите им – за зестра. Двете момчета остават "голи и боси". Ясно е подсказано, че който мъж иска да има богатства, да бъде така добър да ги заработи със собствените си ум и ръце.

Монасите на този богат манастир също финансово не са забравени. Те са разпределени в четири групи. В първата е само игуменът – той получава годишно 36 нумизми. Монасите от последната категория получават по 10 нумизми годишно. За една нумизма по това време се купували 6 овце. Наши любители историци изчисляват, че една нумизма има покупателната стойност на днешните 1000 лева. Е тук трябва да изключим книгите – "Старият завет" е струвал 18 нумизми, а "Том на Евклид – три! Ако е така, най-обикновените монаси са получавали по десет хиляди лева годишно, при осигурена храна, отопление и подслон. Ако нещо друго им е било необходимо, те са си го купували. За тази цел са устройвали панаири около манастира, за да не принуждават монасите да обикалят околните села. Годишната заплата е била изплащана по Коледа…

Излязохме от Трапезарията е се спряхме до човека, който продава билети, за да зададем няколко въпроса. Нямаше начин да не е богато информиран. В края на разговора разбрахме, че е секретар на Бачковския манастир – едно изключително сериозна и отговорна длъжност. Започна Дора, жена ми:

         - В годините, свързани с Трапезарията има разминаване. Пише, че каменната маса е от 1601 г., а Трапезарията е построена през 1623 г…

         - Няма разминаване. За година на един обект се приема годината, в която е изработен и платен. Кога е поставен, това е друг въпрос.

          - Колко пъти е разрушаван Бачковския манастир? Обикновено българските манастири са разрушавани по няколко пъти.

         - Този манастир никога не е разрушаван. Плащал си е данъците редовно и никой по време на турската власт не го е закачал. Дори неговите пазачи са били турци. А това е било нормална практика, защото само мюсюлманите са можели навсякъде да носят оръжие и да яздят кон.

         - Да, но  на информационната табела на входа пише, че манастирът е разрушен до основи през 15 век…

         - И да пише, не е вярно.

         - Коя е черквата, изографисана от Захари Зограф?

         - Всички питат за Захари… А брат му Димитър е много по-голям художник и стенописец. Само че Захари постоянно си е правел самореклама – подписвал си е творбите, рисувал си е образа… А за брат му знаят само специалистите. Жалко.

Дойде моят ред:

         - Костницата отворена ли е?

         - Не е отворена. За да е отворена, трябва да стана и да зарежа Трапезарията. Едно от двете места е отворено. Днес е отворена Трапезарията…

Стана ми неприятно. Та ако има нещо уникално в Бачковския манастир, то това е Костницата! Първо, това е единствената оцеляла сграда от времето на основаването на манастира. Сградата е от 1083 г.! Второ, това е единствената запазена костница със стенописи. Трето, специалисти твърдят, че образът на св. Богородица, изписан в олтарната абсида е едно от гениалните постижения на християнското изкуство. Струваше ми се невероятно, че посетителят можеше да разгледа или Костницата или Трапезарията. Струваше ми се невероятно, че манастирската управа не може да отдели двама монаси или двама служители, които да държат отворени и двата обекта. Поне през лятото! Поне през неделите на лятото! Днес беше неделя… Ако беше частен туристически обект щях да си дам някакво обяснение – собственикът ще пести от заплати, ще я кара с възможния минимум служители, защото явно това повелява новият за нас опазарен, търговски и търгашески свят! За света обител обаче и то в един от най-известните български манастири, това ми беше непонятно!

Все пак поех по асфалтовата пътека, която трябваше за около десет минути да ме отведе до Костницата. Поне да я видя отвън! Пред мен една група млади хора я подминаха и продължиха нагоре, където след около половин час се стигало до красив водопад… Те не бяха длъжни да знаят какво подминават. А и "великото подминато" беше зад ограда и катинар на нея, преди да стигнеш до катинара на самата постройка. Какво да й гледаш?

Приближих се максимално. Направих две три снимки от възможните места. Видях още един човек да се суети около оградата. "Closed!, Closed!" ("Затворено! Затворено!") викаше тихичко и възпитано той. Слезе по едни стълби, явно с намерение да обиколи постройката. Забеляза, че и аз проявявам интерес. Когато слезе до долу, надникна зад сградата, обърна се към мен и започна да ми маха и аз да отида. Явно беше открил нещо, я вход, я интересен аспект на самата сграда. Заслизах, като внимавах, защото от едната страна стълбите не бяха обезопасени и имаше някакво стръмно нанадолнище. След минута туристът взе да ми прави знаци, че няма нищо за гледане. Върнахме се на изходна позиция.

Жена ми го заговори на руски. Беше дочула, че нещо си бърбори на руски. Човекът беше приятно изненадан и набързо ни разказа за себе си. Естонец, завършил в Русия, работил във Финландия.  Сега бил на екскурзия в България, където живеела негова племенница. Разговорът тръгна.

         - Защо не е отворена Костницата? – попита човекът.

         - Защото има реставрация… Просто нямаме късмет! – отговорих компетентно. И продължих дълбокомислено, с разбиране на нещата и с тънко чувство за хумор:

         - То и в Лувъра се случва! Дори и в Ермитажа!

         - Понимаю, понимаю! (Разбирам, разбирам!)  – погледна ме туристът с разбиране и  с енергични крачки тръгна към манастира.

         - Ти разбираш, ама аз не! -  измърморих под мустак и го последвах.        




сряда, 22 август 2018 г.

Манастирът на "българския папа"


Дори не бях чувал за съществуването на този манастир. София, кв. Овча Купел, ул. "Монтевидео" № 15. На петдесетина метра от спирката на автобус № 73 и на малко повече от спирката на автобус № 111.

Ул "Монтевидео" е перпендикулярна на бул. "Никола Петков", изключително натоварен булевард, по който завиваш от бул. "Цар Борис III" надясно, ако си тръгнал към Горна Баня или Банкя, например. Наблизо е Нов българска университет. Улицата е в ремонт – разкопано е, настилката е премахната, камиони и валяци са се разположили както намерят за добре, няколко работника замерват с канап мястото, на което ще има бордюр. Питам за манастира. Никакво колебание – "Ей там, по улицата – на високото".

Необичайно ми е. Така се чувствах, когато бях пред Дървенишкия манастир. Голям град, уличен грохот и зид, зад който има света обител. Усещаш  я като пришита, монтирана някак, не на място, в една лудница, която гордо носи името "цивилизация". Слава Богу, тук колите не фучат, просто защото има обичаен августовски основен ремонт.

Поглеждам към "високото" и виждам купол с кръст. "Това е!" Доближавам стената, която е на два метра от улицата и която отделя манастира от света. Засилвам се към нещо като вход, но телена ограда ми показва, че от тук не се влиза. Продължавам още двайсетина метра и асфалтова уличка ме вкарва в обширен двор.

…Католически манастир, носещ името "Сестри евхаристинки".  Общността на сестрите евхаристинки е основана през 1889 г. в Солун. Тя е част от Българската униатска църква, която е на подчинение на папата. Общността работи в сферата на благотворителността и просветната дейност. Организацията ѝ е заимствана от Дъщерите на милосърдието на Свети Викентий от Пола - сестрите викентинки.

През 30-те години Апостолическият делегат в България Анджело Ронкали закупува място в Овча купел с цел построяване на храм на общността. Проектът не се реализира и след 1944 г. имотът е национализиран. В края на XX век земята е реституирана на църквата и върху нея започва изграждането на манастирски комплекс. Средствата са дарение от други европейски манастири и от  местни спонсори. През 2001 г. започва изграждането на храм към манастирския комплекс. През октомври 2005 г.  е осветен храмът Свети Йоан XXIII…

Асфалтовата алея ме отвежда пред входа на сграда, на която с големи метални букви е изписано "Йоан Павел II". Оказва се, че това е медицински център. На входната врата е окачен списък на лекари, които работят с Касата и на лекари, които не работят с нея. От някъде изскача стройна фигура, облечена в сив стихар (дълга права одежда до петите) и бяло було, която светкавично се шмугва във входа. "Монахиня", регистрира  умът ми и сякаш съм изненадан – парадоксално, но в манастирите, които посещавам, рядко срещам монаси или монахини.

В страни от Центъра – затревена площ, в която е сложен голям изкуствен камък с две ниши. В едната е поставена фигурка на Дева Мария, а под нея – надпис "Аз съм непорочното зачатие". Красиво и оригинално – поне за мен.

…Анджело Джузепе Ронкали… "Виновникът" за съществуването на  този манастир. Между 1925 и 1934 г. е нунций на  Ватикана в България. Епископ Христо Пройков разказва: "В момента, в който Ронкали напуска България в края на 34-та година, сбогувайки се с царското семейство, царица Йоана му е казала: "Следващия път ще се видим, когато станете папа." И той възкликнал, че често жените вярват на сънища."

 След смъртта на Папа Пий XII през 1958 г. Папският конклав избира кардинал Ронкали за 261-ят папа на Римокатолическата църква – папа Йоан ХХIII. Твърди се, че вдъхновен от престоя си в България, той прави първата огромна крачка за сближаването на Римокатолическата църква и Православието. През 1961 година свиква Втори ватикански вселенски събор, на който е имало представител и на Българската православна църква. Тогава папа Йоан XXIII сам казва: "Да отворим прозорците, да влезе ведър полъх в църквата". Като плод на този събор, по време на среща между следващия глава на Римокатолическата църква папа Павел VI и Цариградския патриарх двамата се прегръщат и вдигат взаимно анатемите, с които десет века преди това двете църкви се заклеймяват.

Папа Йоан XXIII  умира през 1963 г., а през 2014 г. папа Франциск го канонизира за светец.

Анджело  Ронкали. Папа Йоан XXIII. "Българският папа", както го наричат често…

Тръгвам към внушителната черква, която носи името на папа Йоан XXIII. Пресичам голямо асфалтово пространство, което изумява със своята чистота. Минавам покрай дълга триетажна сграда, със сигурност – жилищна. На един от прозорците за секунди се мярва монахиня и изчезва. "Дали да не вляза да разгледам?" "Само това ми липсваше, монахините да се развикат и да пристигне полиция…"

За мое огромно огорчение черквата е заключена  – разбирам, че е в ремонт. В ляво от централния вход на стената е монтиран камък с издялан надпис, който показва, че камъкът е от родното място на папата - Сото ил Монте (провинция Ломбардия).

"Българският папа"… Напускам манастира и ми става чоглаво, че в масовото съзнание, включително и в българското, България се свързва повече с покушението срещу папа Йоан Павел II, отколкото с "българския" живот на  папа Йоан XXIII.


понеделник, 20 август 2018 г.

Лозенски манастир "Свети Спас"


…На 21 август Българската православна църква чества паметта на свети великомъченик Симеон Самоковски. На този ден през 1737 г. турците обесват митрополит Симеон. Ама не станало изведнъж. Като го окачили първия път, бесилката се счупила. Втория път – въжето се скъсало. На третия път увиснал както трябва и издъхнал. Висял три дни и въжето пак се скъсало. Спектакълът за назидание на всички българи се разиграл зад днешната столична черква "Света София", тогава джамия. Съвсем наблизо до  това място след 136 години са обесили Левски.

Али паша Кюпрюлюоглу не разрешил да погребат тялото в София - много станали тук гробовете за поклонение на гяурите. Закарали и погребали  митрополита някъде в Самоковско. Подготвяното въстание останало без водача си. Избили още над 350 души. Повечето монаси и свещеници. Въстанието на архиереите, както остава в исторически документи. С център за подготовка – Лозенския манастир "Свети Спас"…

Пресякохме с. Лозен, най-голямото село в България, и застанахме пред пътеката, която трябваше да ни отведе до манастира "Св. Спас". На голяма асфалтова площадка – паркинг бяха оставени доста коли. Явно посетителите предпочитаха да се разходят   5 километра в планината. Ние тръгнахме с колата.

Черният път  започна обнадеждаващо. След няколко минути обаче съжалихме, че не сме пеша. А вече нямаше как да обърнем. Водата на дъждовете беше издълбала земята, омешена с останки от асфалт и чакъл и на места ямичките се превръщаха в коловози, от които сърцето ми се качваше в гърлото. Колата малка и ниска – още от тук го ударих на молитви. На едно разширение оставихме колата и продължихме пеша. След двайсетина минути излязохме пред манастира.

…Окован и хвърлен в тъмница в Дупница, митрополит Симеон е тежко измъчван 23 дни. Достойни мъчения  за човекът, който от седем години подготвял въстание. Най-важните заседания провеждал в манастира "Свети Спас". Предателството било извършено от Софийският владика гъркът Анастасий и неговият приближен Кирияки.

 Закарали митрополита в София – с изтръгнати брада и коса, с вериги през врата и с топузи на краката. Още три дни го изтезавали, като му предлагали да се откаже от своята вяра срещу помилване. После го бесили, на третия път – успешно. Признателната църква канонизира митрополит Симеон Самоковски.  Така той станал деветият софийски светец (1)…

 Високи варосани зидове, покрити с керемиди; в ляво – дървени стълби и спретната двуетажна жилищна сграда, преливаща в друга – едноетажна, а пред нас – фронтално – черквата. От пръв поглед се забелязва нещо твърде рядко за българската религиозна архитектура – три купола. От страни на входа – два големи каменни правоъгълника, единият изписан със "Символ на вярата", а другият - с  Десетте божи заповеди. Пристъпвам и си мисля за Въстанието на архиереите от 1737 г..

…Мислено влизам в спор с всички, които омаловажават ролята на Православната църква по време на турското робство. Историята не е записала "въстание на търговците" или"въстание на занаятчиите" или "въстание на чорбаджиите" или "въстание на чираците". Записала е "Въстание на архиереите"! Които всъщност по това време са били и българските учители. И българските интелектуалци. Не е успяло да избухне. И да беше избухнало, щеше да бъде потопено в кръв така, както е било потопено на етап подготовка. Австрийците пращат Патер Фиделиус, за да разбере дали католиците – българи са били избивани по същия начин както православните. Докладът му е пълен с думи на ужас: "Дълго се молих към Спасителя да укрепи духа ми, за да мога да понеса, проуча и разкажа за кървавата вакханалия, разиграна тук, в София — тук градът, чието име е „мъдрост", обаче, тази мъдрост не се отнася за турците, чиято зверщина надминава всяка представа за зверство" (2)...

Личи си, че стенописите са стари. Последно черквата е изографисвана през 1869 година. До една от стените е оставена кутия с катинар, с надпис над нея: "Дарения за реставрация на стенописите", а над надписа – банкова сметка. Разглеждам стенописите. Казват, че другаде не могат да се срещнат изографисани на едно място толкова много български светци - Кирил и Методий, княз Борис, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Никола Нови Софийски, Георги Нови Софийски, Онуфрий Габровски, Константин Софийски, Св. Петка.

Заставам пред олтара. По навик проследявам подредбата на иконите. Непосредствено в ляво от входа на олтара – Исус Христос, до него в ляво – свети Йоан Предтеча. В дясно от входа на олтара – света Дева Мария с младенеца, до нея в дясно трябва да стои иконата на патрона на храма. Името на храма е "Свети Спас". Светец с такова име обаче няма. На иконата до Божията майка е поставено "Възнесение Господне". Храмът е кръстен на "Спасовден", което е народното име на "Възнесение Господне".

… На четиридесетия ден от Възкресението Христос завежда своите ученици на Елеонската  планина и пред техните очи се въздига в небето. С това приключва неговият земен живот. Там, на небето, той ще застане от дясно на Отца си, където винаги е бил. Как така винаги е бил, след като е роден в точно определена година на точно определено място? На този въпрос Църквата дава еднозначен отговор още на първия си Вселенски събор през 325 г.и с това отхвърля учения, които твърдят, че Христос е вторичен спрямо Отца. Църквата постановява, че Христос е равновечен на Отца си. С Възнесението Христос приключва "спасението на човечеството". Възнесението е последният акт на спасяване на хората. От тук народът започва да нарича този ден "Денят на спасението" или по-накратко – "Спасовден". "Спас" всъщност означава "спасителят" - с тази дума се обозначава самия Христос.

В българския бит има интересен обичай, свързан със "Спасовден". Вярвало се е, че на този ден Бог лекува бездетните жени. Трябвало е обаче да се изпълни определен ритуал. Жената, която нямала дълго време дете, вечерта срещу Спасовден отива извън селото на поляна с билето росен, придружена от мъж, с който не е в кръвна връзка. Двамата лягат един до друг в тревата с росена. Когато чуят първи петли стават и през глава бягат към селото. Ако тази нощ жената забременее, се е смятало, че това е плод на чудо, на божията милост, а не на изневяра. Тя е забременяла изненадващо, сякаш против и въпреки природните закони. От тук е и народният израз "Тé ти булка, Спасовден!", с който се изразява върховно учудване…

И тук чистичко, спретнато… Кой ли почиства? Колко ли монахини живеят в манастира? Има ли послушници? След 1900 година манастирът е девически. Като застанеш от източната страна на черквата, срещу абсидата на олтара, в ляво има няколко гроба с кръстове. Единият от тях е на "МОНАХИНА ДОМНИКА 1908 - 2007". Игуменка, починала на 99 години.

Пресичам двора, по който няма алеи – само зелен тревен килим. Обичайната чешма и често срещаният кладенец. Кофата не е вързана с нищо, което означава, че реално не се използва за вадене на вода. Решавам да стъпя на балкона на жилищните сгради и да надникна през прозорците, зад които няма пердета. И да снимам, ако мога. Интересно,  каква ли е подредбата на стаите? Някои от тях сигурно са за монахините, но другите са за гости. Не може толкова много стаи – само на едноетажната сграда преброих десет врати, да са предназначени само за монахини. В българските манастири, с изключение на най-големите, живеят по едно – две духовни лица… Тъкмо да стъпя на балкона  и от една от вратите излезе монахиня. Стана ми неудобно, подпрях се на перилата, сякаш случайно се подпирам там. Монахинята, приведена и леко накуцваща, се прекръсти и влезе в черквата. След един час, долу в селото, ще разбера от местните, че това не е монахиня. Че тук, в манастира "Свети Спас" има само една монахиня, сляпа, под петдесет годишна. От време на време я посещавали син и дъщеря. Хора от селото й карали продукти до горе с един джип, подарен на манастира от някого си. Не разбрах кой дарява продуктите. Не разбрах и кой поддържа чистота на този манастир. Все пак няколко сгради – две жилищни и няколко, явно стопански.

Не можах да надникна в стаите, но се полюбувах на невероятната гледка от манастира към София – долу в ниското, равното Софийско поле, с пътища като конци и леки коли, малки колкото напръстници. Птичи поглед… Как са идвали чак до тук ученици, особено през зимата? Защото манастирът е бил и килийно училище, и зографска школа, и книжовен център.

Птичи поглед… Затварям очи и си представям как архиереи  стоят до зида, гледат надолу в необятното софийско поле и  мечтаят за свободна България. Дочувам ги как се шегуват със синджирите, бесилките и ятаганите. И изобщо не  се вълнуват от това, че никой няма да ги споменава в учебниците; че делото им ще бъде известно само на малцина.  

Лято. На естествената тераса пред манастира – насядали хора, едни обядват, други просто си почиват. По пътя надолу срещаме много народ, включително и много младежи. Минаваме през гъст зелен тунел, след петнайсетина минути се качваме на колата, и отново започваме да се молим някоя прозаична повреда да не изпари цялата романтика и цялата история, които събрахме в манастира.
--------------------------------------------------------------------------------
(1) Свети мъченик Георги Софийски Стари – военен на османска служба, измъчван и накрая изгорен през 1437 г., 30 годишен. Свети великомъченик Георги Софийски Нови, златар, измъчван и накрая изгорен на клада през 1515 г., 18 годишен. Софроний Софийски, монах, убит с брадва през 1515 г. Свети мъченик Георги Софийски Най-нови, измъчван и обесен през 1530 г., 25 годишен. Свети великомъченик Николай Софийски, обущар, убит с камъни през 1555 г. Свети Терапонтий Софийский, духовник, обезглавен през 1555 г. Свети Пимен Зограф, храмостроител и книжовник, починал през 1620 г.на 80 годишна възраст от естествена смърт. Свети мъченик Константин Софийски, посечен с ятаган през 1737 г., 16 годишен.

(2) http://www.globalorthodoxy.com/2011-05-25-09-30-37/1140-2016-10-05-10-36-23/67059-obesvaneto-na-sveti-simeon-samokovski-svedeniia-na-ochevidci


понеделник, 13 август 2018 г.

Бобошевски манастир


Стигнахме до Бобошево, но не видяхме табела  за манастира. Спряхме колата и попитахме. В отговор получихме въпрос:

         - Кой от двата?

Не знаех, че има два манастира, с името "Бобошевски".

         - Руенският ли? – конкретизира домакинът.

         - Не, този от 15 век…

         - А-а-а, черквата "Свети Димитър"… И човекът даде указания.

Поехме по тесния и стръмен път. Асфалтът  беше много стар, напукан и на места изтърбушен. Все пак обаче асфалт. Явно полаган заради хижа "Яна", която се намираше в същата посока.

След няколко минути отдясно се появи гледка, от която онемях – пропаст, в дъното на която скупчени къщи от двете страни на река, далечни и миниатюрни като от Лего. От тях тръгват склоновете на планина със самочувствие, забила върхове в безбрежното синьо. Името й е Влахина. През 1942 г., при една вълна от преименувания й сменили името – много румънски звучало. Четири години я наричали Пастуша, но после пак си е станала Влахина.

Гледка като от самолет – просторно и дълбоко. Слънце, кристален въздух и искрящо зелено на тревите и горите, което прелива  в синьото на небето. Притихваш и смирено се любуваш на природен шедьовър.

Както често се случваше при търсене на манастири из планините, молехме се отсреща да не се зададе кола, защото разминаването щеше да е приключение. Не се наложи дълго да се молим. Черквата се появи.

Поляна, достатъчно широка, каменна чешма с два чучура, от които обилно се изливаше планинска вода, дървена беседка с дървени маси и пейки за поклонници и в края на поляната – две черкви под един покрив.  Двете части се открояваха ясно. Едната – сива, с редени камъни.  Другата – по-дълга от първата – прясно варосана, явно новостроена. Кръст – върху новата. Върху старата нямаше кръст – само обикновен покрив. Дали е изчезнал кръстът не знам, но често по турско време покривите са били като на къщи – без куполи и кръстове, за да не дразнят османлиите.

Входната врата беше обща. "Сигурно е заключена", помислих си със свито сърце – нямаше как в това отдалечено от живота място сградата да е отключена. Още повече, че вътре трябваше да има много стари и безценни стенописи. "Късметът ни ще бъде толкова голям, колкото при Горнобанския манастир - ще огледаме отвън, ще споменем Историята и толкова…"

         - Бинго! – извика Любо и го видях как отваря вратата на черквите.

Отпусна ме. Щяхме да видим стенописи, които могат да бъдат намерени на много малко места в България. Сега спокойно щях да огледам отвън, преди да потъна в морето на старите зографи.

Старата черква беше подсилена от няколко метални релси, които я крепяха да не рухне. Скромна, къса, естествено еднокорабна, на източната страна с абсида, която отвътре  е част от олтара.  И по средата на абсидата – на височина метър и нещо от земята – тесен правоъгълен отвор. Не можеше да е прозорец. Такива отвори – прозорци по принцип - се слагаха нависоко. А този - точно зад гърба на свещеника, на нивото на кръста му… За пръв път виждах такъв отвор. Вероятно беше бойница – такава, с каквито бяха пълни средновековните и възрожденски сгради в България…

… Бобошевският манастир е основан през Второто българско царство.  Разрушен, естествено, при падането на България под турско робство. Възстановен през 15 в.. От стария манастирски комплекс е останала само черквата. В периода 15 – 18 в. манастирът е  бил книжовно средище с килийно училище…

Отворът не можеше да има други функции, освен на бойница. Представих си как попът стои в олтара по време на служба, в един момент се обръща към стената, взима подпряната до него пушка, изкарва дулото й през процепа и започва да стреля…

В Западноевропейското религиозно строителство – високи, устремени към Бога катедрали, ако погледнеш към върховете им, свят ще ти се завие…Мащабност, мощ, самочувствие. Строени цели векове. Много поколения са оставили своите зидани камъни. Исполинска и тържествена връзка между земното и божественото. Хиляди фигурки, десетки хиляди орнамента, наслагват това, което след един критичен праг се превръща във величие. Париж, Рим… "Парижката света Богородица", "Свети Петър"…

Гледам черквицата над Бобошево – малка, ниска, схлупена, неясно как удържала на ударите на вековете. Маскирала се като къща, за да не дразни друговерците.  И по средата на абсидата, в дъното на олтара, на нивото на човешкия кръст – правоъгълен отвор, който няма друг смисъл, освен да се стреля от него. И ще брани попът тази невзрачна обител, ще забави с минути ь поругаването, ограбването, разрушаването и накрая ще умре, защото няма чудо, което да го спаси от дошлите тук със зли сърца. Или има?

И си мисля, че снимка с тази амбразурка трябва да влезе в учебниците по българска история и учениците клас по клас трябва да бъдат довеждани на това място, за да я видят. Защото когато строиш поколения наред висоти, опрели небето, това е величаво. Когато обаче строиш невзрачна черквица и си оставяш в олтара една дупка, за да защитиш своята вяра минути преди да те заколят, е дваж по-величаво. И трябва да я видят децата тази дупка и да разберат, че тя в същност е опазила Западна Европа от ятагана.

Влязох в черквите. За моя изненада новата сграда се оказа не черква, а предверие на старата. Нямаше стенописи. Масичка до стената с икона на св. Иван Рилски и тетрадка за пожелания; свещник и тава с пясък за свещи за умрелите; оставена в дъното на помещението ламарина в рамка, на която беше изрисувана Тайната вечеря.

Прекрачих прага на истинската черква и тъй като нищо не се виждаше,  светнах си с фенерчето на телефона. Миниатюрно помещение, разделено на две части от греди, които явно изпълняваха функциите на иконостас. Казват, че бил от 17 век. Влязох в олтара. От процепа, който толкова ме бе впечатлил, нахлуваше ярка светлина. От двете му страни – ниши  с изрисувани светци, а пред тях – купчини от листчета. Това бяха листчета, изписани от вярващите с пожелания и оставени пред светеца.  Любопитството ме накара да посегна към една от купчините, но се спрях. Имах ли право? Не беше ли светотатство да чата чужди молитви? Защо пък не, какво му беше греховното… Само едно… Взех едно листче, разгънах го и го осветих. Не очаквах такъв текст: "Здраве и благополучие на нашата България и света. Амин!"  Някой се молеше в душата си и пред св. Димитър за България. Затворих очи и се опитах да си го представя. Със сигурност е бил обикновен човек, с вехти дрехи и с измъчено лице. С много проблеми, я здравословни, я други лични. Човек без проблеми няма да пише бележки до Бога. Така си мисля. И е пожелал здраве и благополучие на България. На нашата, както подчертаваше. И на света. Сгънах бележката и я върнах на мястото й.

Стенописите бяха безброй. С фенерче нямаше как да бъдат обхванати. В другата сграда, в новата, имаше спуснати автоматични бушони, но не посмяхме да включим осветление. Такова стенописно богатство на толкова малка площ беше изключително силно въздействащо. Библейски сцени, светци и светици в цял ръст, ктитори, царе и много, много, по-малки образи на светци навсякъде по стените и тавана.  Озадачи ми образ в цял ръст, седнал на трон и над него в дясно надпис "цар Славе". Кое беше този цар?

Изумително  е, че всичкото това творчество е от 15 век, както пишат, по-точно от 1488 г.. Странно ми стана, че такава история стои ей – така, на една поляна в планината, неохранявана… Тук всеки дошъл луд или простак можеше да си откърти  парче, изрисувано преди пет века! Или… да направи каквото си иска със стените! Бог ли пазеше стенописите? Или лудите и простаците не им се качваше, за да видят една черква от 15 век? Съдейки по листчетата, това място не оставаше за дълго без посетители. Напъна ме да намеря лист и да напиша: "Боже, опази това богатство!" Не го направих. Излязох от светинята.

Имало някъде тук, на 500 метра от поляната, остатъци от жилищни монашески сгради. Отказахме се да ги търсим. Близо до черквата беше построен солиден навес, под който явно се готвеше курбан. За това говореше пепелта от изгорели дърва и четвъртитите камъни, служещи за поставка на казани.

Пихме още веднъж от невероятната вода, прочетох още веднъж табелата, която говореше за реставрация на черквата с помощта на Европа и се понесохме надолу, за да се насладим още веднъж на пропастта, миниатюрните далечни къщички на Бобошево, строили се край реката и разбира се на планината – свидетел и пазител на нашата история.