Преддверието

Ето го! Влиза в стаята ти, или те среща на улицата, или те вика в кабинета си. Той е един от тях. От онези, които те изправят на нокти. От които те свива стомахът. От които настръхваш в очакване на напрежение, гняв или унижение. От онези, които, ако бяхте животни, щеше да се нахвърлиш и да го захапеш за гърлото.

Не можеш да избягаш, не можеш да се скриеш. А и трябва да бъдеш любезен. Или най-малкото учтиво сдържан. По десетки социални причини.

Какво правиш? Гледаш уж спокойно и чакаш да скочи с ботуши в душата ти. Да каля, да тъпче, да рита. Дори леко се усмихваш. А предвкусваш десетките тояги на голо.

Не е задължително той да е груб, да е нагъл, да е демон. Възможно е ти, щом го видиш, да ставаш беззащитен, хиперчувствителен, раним. Като дълбока кожна рана спрямо няколко прашинки сол.

Направи следното. Представи си как му слагаш ски. Добре ги вържи. Яко ги стегни. Избери за ските някакъв приказен цвят. От тези приказки, в които всичко е възможно. Например цвят на син залез (както било на Марс). Или цикламено зелено. Или рубинено жълто. Или изумрудено черно. Ако не можеш, тури им цвят, който не обичаш. Или ти е безразличен. Аз например съм безразличен към виолетовото.

Сега си представи, че душата ти е езеро. Измисли някакво заклинание, с което укротяваш ветровете. Тези, които бръчкат, пенят и завихрят водата на езерото. Укроти повърхността. След това нагнети въздушна възглавница над езерото. Плътна, непреодолима възглавница. Увери се, че всичко е готово.

Сега пусни този със ските над душата си. И му гледай сеира. Скача той, натиска възглавницата, иска да я пробие, иска да стигне до водата. Не успява. Лицето му изкривено, зачервено. Иска човекът да пробие повърхността на езерото, да размъти водата, да я разплиска, да я изпари или да я превърне в лед. Няма как обаче! Възглавницата го пързаля, подхвърля, премята. И ти го гледаш.

Внимавай само за цвета на ските! Да не би автоматично да придобият твой любим цвят. Това е опасно! Цветът и повърхността на езерото ще започнат да се привличат и това може да доведе до пробив във възглавницата. Провери и закопчалките! Трябва да си сигурен, че няма да се разкачат!

Този скиор, този спортист, иска нещо, което няма да получи. И на теб ти става забавно. Присъстваш на състезание с един състезател. Той се състезава със стихиите, с природните закони, не с теб! Няма как да спечели. Той обаче не знае това и натиска, скача, натиска, скача! Остави го, не му помагай, не му и пречи!

В един момент ще почувстваш как пред теб се разтваря едно преддверие. Ти стоиш в пространство, от което можеш да тръгнеш към спокойствието, равновесието, забавлението, празничното настроение, дори щастието. Преддверието не е самото спокойствие и всичко друго изброено. То обаче е покана, предпоставка, шанс, мост. Просто преддверие!

Ако успееш, след това даже ще искаш да срещаш ТОЗИ. Той ще е проверка за способността да укротяваш повърхността на своята душа – езеро. Велика способност! Това да постигнеш в живота, постигнал си почти всичко.

И помни, този човек, тези хора, са ти помогнали да бъдеш на прага на щастието. Какво друго заслужават, освен огромна благодарност?

Бъди им признателен! От цялото си сърце, от цялата си душа! От цялото си езеро!

  

Бам – бам – бам!

Камен Каменов взе книгата “Елегантната вселена” и се изтегна на дивана. Беше си взел четири дни отпуск, за да я прочете. Направи опит да я чете между другото, вечер преди да заспи, но не се получи. Сложна, но изключително вълнуваща книга. Разказваше за най-новите изследвания на физиците в търсене на фундамента на мирозданието. Дълбока, зашеметяваща въображението, възхитителна!

Едва потънал в първите минути на удоволствието, от долния апартамент се разнесе силно чукане. Камен мислеше, че ремонтът беше свършил. “Свършил, ама не!” Остави книгата на гърдите си и се заслуша. Блъскането по някаква стена беше оглушително. Опита се пак да подхване книгата. Не се получи. Пак се заслуша. “Бам – бам – бам!” Кирка някаква сякаш дробеше главата му. “Страшен късмет! Точно днес ли? Точно когато си взе специално отпуск за тази книга? След тези сложни договорки с колегите си?” Скочи. Набра телефона на съседа отдолу.

-         Викторе, не свърши ли бе, братко?

-         Не съм Камене. Още три - четири дни.

-       Не можеш ли да отложиш? Специално останах вкъщи, за да пиша доклад. Не мога да работя така!

-      Хайде стига, де! Два – три часа на ден! Излез и се поразходи!

Камен отново легна на дивана и взе книгата. “Бам – бам – бам!” Беше абсурд да чете. “Да излезе и да се поразходи? Пак абсурд! Взел си отпуск, за да се мота из квартала!” Заслуша се. Пироните продължаваха да се набиват в главата му. Малко е да се каже, че се ядоса. Изби му гняв. “Бам – бам – бам!”

И какво можеше да направи? Да отмени отпуската? Тъпо. Какво ще обяснява? Че някой му чука и че не може да чете? Апропо, беше излъгал, че тези четири дни му трябват, за да направи неотложен ремонт в къщи. Прокапал бойлер, смяна на тръби...

“Бам – бам – бам!” Страшно изнервящо. До побъркване. “Явно няма да чета. Няма и да се разхождам. И на работа няма да се върна.” Нищо не можеше да направи. Трябваше да търпи. И да се ядосва. “И като се ядосвам, какво? Чукането ще спре ли?”

Ситуация като десетки други, при които се ядосваш, изнервяш се, побесняваш, ни нищо не можеш да промениш. Като например да попаднеш в задръстване, да имаш важна среща в уречен час и да полудяваш в колата си. Камен се сети за свой такъв случай. Бяха го поканили да участва в някакво телевизионно предаване, което започваше в 19 часа. Тръгна уж навреме, дори беше предвидил двайсетина минути повече от обичайното за пътуване, после се заклещи в задръстване. Някаква катастрофа. Идеше му да се спука от напрежение и яд.

И за какво служи ядосването по принцип? Ядосването е емоционална реакция, която еволюцията е заложила в теб, за да ти създаде дискомфорт. Предназначението на дискомфорта е да те накара да направиш всичко възможно, за да отстраниш причината. А ако е ясно, че не можеш да отстраниш причината? Еволюцията явно за това не е помислила. Наблъскала те е с този механизъм и той действа дори когато осъзнаваш, че в конкретния случай е безсмислен.

И какво се прави в такива случаи? Беше чел някакви книжки. Трябва да омаловажиш до краен предел това, което трябва да стане, но няма да се случи. В ситуацията със задръстването: “Много важно, че няма да съм в студиото. Обаждам се и обяснявам причината. И без това участниците са трима. Без него – двама. Много важно, че ще закъснее или че изобщо няма да отиде!”

Второ, започваш да мислиш за неща, свързани с конкретната ситуация. “Голям късмет, че катастрофата не се случи на мен!” “А бе, тоя пред мен с BMW-то изглежда по-зле от мен! Как блъска нервно по волана!” “А я, оня, дето е излязъл от колата и се е хванал за главата? Да се погрижи по-добре за шкембето си, дето стърчи половин метър пред него, вместо да се коси!” и прочее други простотии.

Камен се върна в собствената си сегашна ситуация. “Ами, добре! Няма да чета! Ще се занимавам с чукането!”

Камен се опита да брои ударите. Уж “Бам – бам – бам!”, ама изобщо не бяха по три в серия, а много повече. Хвана се дори, че не може да ги преброи точно – бяха по-бързи, отколкото можеше да брои. Опита се да ускори броенето, но пак не му достигаше време. “Я, тоя чука по-бързо, отколкото мога да броя! Така ли?” Камен ускори броенето. “А бе, не мога ли да броя без да изговарям на ум “1, 2, 3...”? Някак просто да регистрирам бройката. Това с изговарянето на ум губи много време!”

Пак в някакви книжки Камен беше чел как се ускорява четенето. Погледът хваща цели блокчета от текста, няма четене всъщност на отделни думи. И с тренировки се постига. Нещо като диагонално четене, ама без компромис с осмислянето. Сигурно същото е възможно и с броенето. Камен се съсредоточи. През интервали май  чуканията бяха 6 или 7. “Да, ама това “или” не е точно! 6 ли 7?” Камен се съсредоточи още повече.

След половин час се справяше по-добре. Бройката изскачаше без да артикулира наум конкретни цифри.  “Не се ли лъжеше, обаче? Вярно ли беше броенето? Как да провери?” Трябваше да направи независим запис и после да сравни със своите субективни резултати. Камен се сети, че в мазето държеше един магнетофон “Юпитер”, който можеше да записва на едни обороти, а след това да възпроизвежда на други.

Слезе в мазето, взе магнетофона и го сложи до стената. Така вече можеше да провери. Оказа се, че доста серии е преброил вярно. При други -  грешките бяха с едно - две почуквания. Камен се амбицира. “Егати! Ще записвам, ще броя, ще връщам, докато постигна 100% съвпадения.” След час общо взето грешките бяха намалели до минимум. Камен забеляза и друго. Някои от сериите бяха с различен ритъм. Все едно слушаше изпълнения на барабанист, който виртуозно си играе с тактовете. Камен взе да сменя броенето с внимателно следене на промяната на ритъма. Опитваше се да групира сериите, все едно са изпълнения на различни артисти. Неусетно минаха три часа. Чукането приключи.

Камен хапна за обяд и дремна около час. След това потърси в Мрежата изпълнения на барабанисти. Изписа “Велики барабанисти”. Много му се искаше на следващия ден  да прави аналогии между чуканията и артистични изпълнения.

Започна с Joey Jordison, барабаниста на Slipknot. Специализираното списание Rhythm го беше обявило за най-добрия през последните 25 години, в допитване, събрало над 100 хиляди гласа.

В това, което Камен чу, изобщо не можеше да се брои. Не при чинелите, а при барабаните. Трептене, което имаше повече общо с Теория на струните от “Елегантната вселена”, отколкото с чукането на съседа.

Продължи с Mike Portnoy, Gavin Harrison, Neal Peart, Thomas Lang… Особено беше впечатлен от Virgil Donati. Този австралийски вълшебник като с огромна прашка го захвърляше в праисторически времена и в Камен, като затвореше очи, нахлуваше себеусещането на шаман, който се сливаше с някакъв накъсан ритъм на Вселената. И като че ли с промяната на ритъма шаманът господстваше над стихиите.

Опита се да брои ударите на Thomas Lang. Дори примъкна магнетофона да записва, но бързо се отказа. Повече от два часа Камен прекара със затворени очи. Отваряше ги единствено, за да пусне нов клип. Свистяха камшици, хиляди коне препускаха в степта и тропотът им взривяваше света. Хиляди кълвачи с десетки удари в секунда бродираха Вселената. Целият свят се бе превърнал в удари, които се превъплъщаваха в гръмотевици, поройни дъждове, земетресения, разломи. Тонове отломки от скали се изсипваха върху земята, замлъкваха за миг в кратерите, които издълбаваха, за да бликнат хиляди гейзери, всеки със своя ритъм, всеки със своята магия. Камен обичаше музиката, слушаше много музика, но за пръв път потъваше в света на соло барабани и чинели. Задъхан, галопиращ свят, който накъсваше въздуха на милиони парчета. Парчетата излитаха, блъскаха се, сливаха се и пак се разделяха, за да полетят всяко по своята траектория. Затворил очи, Камен чувстваше как светът се разпада, този монолитен, плавен и хармоничен свят. Беше попаднал в лабораторията на някакъв вселенски привиден хаос, който чрез синтеза на божествена сила създаваше галактики, търсещи своята първична хармония.

Камен си почина час и отново се втурна в Сътворението.

На другия ден, след като направи обичайния си час упражнения, Камен легна на дивана, сложи книгата на гърдите си и зачака. Точно в 10 чукането започна.

Камен се опита за свърже усещанията си сега с преживяванията от вчера с барабанистите. Трудно се получаваше. Благодарение на промяната на ритъма на чукането, понякога изплуваше образа на някой от артистите. Това обаче се случваше рядко и като че ли малко изкуствено. Нямаше я магията. Чуканията бяха някак лениви и бързо се уморяваха. От време на време настъпваха паузи от тишина, което леко го изнервяше. Ремонтът не беше способен да го потопи в друг свят. Напъна се да си въобрази вълшебство, но баналното, еднообразното, доминираха.

Камен се сети и за нещо друго. Пак в книжките беше чел, че масоните използват различен брой почуквания и пляскания за ритуалите в различните степени. За миг си представи, че в апартамента на Виктор масони изпълняват ритуали и се редуват да чукат, всеки в своята степен. Стана му криво, че не можеше да си спомни точно колко почуквания на коя степен отговаряше. Знаеше само за чирашката, първа степен. Ударите бяха три и в сегашния случай такива нямаше. Долу нямаше чираци. “Само да свършат за днес и ще се поровя в масонските книги.” Беше си купил няколко, в които се описваха ритуали за различни степени. В момента нямаше как да се занимава с такива паралели. Знания не достигаха. Камен се върна към усъвършенстването на броенето, за което магнетофонът “Юпитер” му беше безценен помощник. От време на време се връщаше и към паралели с различни барабанисти.

Три часа минаха неусетно. Камен хапна, дремна на обяд и взе да прелиства масонските книги.

Числото 3 на чирака – символ на интелектуалния синтез, олицетворяван от триъгълника. Степента на калфата – свързана с числото 5. То показва съединяването на женствената земя (2) и мъжкото небе (3). 5 символизира упорития труд, физическото търсене, земното число в чистия му и възвишен вид, потенциалът на субстанцията, съотнесена към своята максимална стойност. Калфата, поставен под силата на числото 5 става посредник между небето и земята. При Майстора, трета степен, ударите са 9 – три по три пъти. 9 – също свещено число. Число на живота, на създаването и постоянното обновяване. При Таен майстор, четвърта степен, ударите са 7 – шест равни и един отдалечен. Асоциацията е с шестте дни на творене на света и един ден почивка. Този седми ден е посветен на покоя на Шабат, на покоя на духа. 7 – символ на тоталност, отговаряща на връзката на божественото с неговото създаване. При Съвършения майстор, пета степен, ударите са 4 – равни. 4 е първото от съвършените числа. Едно число е съвършено тогава, когато е равно и на сумата и на произведението на своите еднакви събираеми или множители. Числото 4 символизира стабилността и устойчивостта в делото, което масоните в тази степен извършват.

Камен взе да се уморява. Реши обаче да продължи.

При Доверен секретар, шеста степен, ударите са 27 – три пъти по 9. Като 9-тия удар във всяка тройка е раздалечен от другите. “Тук взе да става сериозно”, помисли си Камен - “Май долу работи Доверен секретар”. Направи му впечатление, че ударите при Интендант на градежите, осма степен, и ударите при Знаменития майстор, избран от Петнайсетте, десета степен, ударите са все 5 и то равномерни. “Че как различни степени, а еднакви удари?”, това леко го обърка.

Камен взе да прескача. При Великия майстор Архитект, дванайсета степен, ударите бяха общо десет. Най напред 3, последвани от 7. Само че, накъсани – 0-00  000-000-0. “Това съм го чувал при броенето. Долу има и Велики майстори Архитекти!” При Великия избраник на Свещения свод, четиринайсета степен, ударите са 24 (3+5+7+9).

Камен затвори книгите и застана в центъра на хола, за да изрепетира чрез пляскания ударите на Великия избраник на Свещения свод. Повтори няколко пъти. Дъщеря му, която се бе върнала от училище, влезе в хола, ококори се и попита:

-         Тате, на кого ръкопляскаш?

-         Мани, мани, чичо ти Виктор с тоя ремонт долу такива сложни задачи ми постави, че свят ми се вие!

-         Чичо Виктор ти е поставил задачи? Че какъв ти е той? Защо му се връзваш?

-         Друг път ще ти обясня. Я стой и брой и кажи колко пъти съм изръкопляскал!

Дъщеря му сложи длан на челото, все едно, че си мери температурата и си влезе в стаята.

На третия ден, след като си направи упражненията и закуси, Камен легна на дивана и сложи книгата на гърдите си. Зачака. Въоръжен от своя опит от предишните два дни, Камен имаше три задачи – точно броене, групиране на сериите на чукане според ритмичните им особености и улавянето в различните серии на масонска символика.

Първият час се занимава точно с това. Беше обаче сложно и уморително. Не е лесно да записваш на магнетофон, да отбелязваш точно време на запис на чуканията, след това да сравняваш собственото си броене с реалните резултати, констатирани при пускане на записа на по-ниски обороти. Освен това да си припомняш спецификата на различни велики барабанисти и да правиш аналогии със сериите чукания. Освен това да следиш сериите и да ги съотнасяш към различни масонски степени.

“А не можеше ли да прекъсне това сложно занимание? Да си чукат колкото искат и както искат!”, помисли си Камен. “Изобщо длъжен ли съм да правя тези анализи? Не съм длъжен!” През главата на Камен мина идеята да се откаже от изследователската работа върху чуканията. “Стига! Дотук!”

“Ще спре да брои! Ще спре да тренира фиксирането на броя на чуканията без да изговаря цифри наум! Ще спре да записва на магнетофона, да прослушва записите на забавени обороти и да сравнява с това, което е записал след броенето наум! Ще спре да търси аналогии с творчески изпълнения на барабанисти! Ще спре да търси масонска символика! Просто ще спре! Ще остави това чукане на самото него, без да го фиксира, изследва и анализира!”

“Уф! Кеф!”

Чукането се превърна в някакъв прост фон. Просто чукане. Без претенции. Не го притискаше, не му поставяше задачи, не ангажираше вниманието му. Елементарно чукане на банален ремонт.

Камен взе книгата, разтвори я и с облекчение взе да чете. Потъна в нея. Книгата беше прекрасна.

  

Слепият и глухият

Слепият и глухият живееха на един етаж. Събираха се от време на време, общуваха. Слепият бавно и изразително артикулираше думите, а когато другият имаше проблем с разбирането, използваше жестомимичния език. Специално го беше научил. Глухият говореше, но когато другият имаше проблем с разбирането, използваше брайловото писмо. Специално го беше научил. Общо взето се разбираха.

Слепият:

-      Съжалявам те, братко, че не можеш да слушаш музика. Музиката е най-великото достижение на човечеството. Цялата човешка история, цялата човешка душевност, цялата човешка възвишеност са събрани в музиката. Всичко е музика. Светът е музика. Не само това, което е създадено за човешките инструменти. Ромонът на потока, свистенето на вятъра, оглушителният тътен на гръмотевиците, жуженето на пчелите, плясъкът на вълните, детския смях… А човешкият глас! Няма как да разбереш човека, ако не чуеш гласа му. Всичко може да изрази този глас - радост, скръб, щастие, омраза, любов, завист, презрение, надменност, робство… Всичко…

Глухият:

-      Винаги ми се насълзяват очите, когато си помисля за теб, братко мой! Извинявай, но нещастието ти е пълно! Светът е цветове. Светът е светлина! Пурпурът на изгрева, когато денят се събужда; лавата на залеза, когато денят заспива. Нежно зеленото на никнещата трева, матово жълтото на окосената трева. Знаеш ли, без цветовете и светлината не можеш да разбереш нито раждането, нито смъртта. Животът не можеш да разбереш. Бликащата радост на пролетта, когато светлина обилно залива света и прави всичко ярко, свежо, младо и жизнено… Зрелият и меланхоличен килим на есента, изтъкан от всички цветове и всички техни нюанси – кафяво жълто, пурпурно червено… Тюркоази, сапфири и рубини навсякъде - по дърветата, по земята, на небето…

Слепият:

-      Светлината е абсолютно нищо. Пълна заблуда. Цветовете са поквара, която ви откъсва от истинския живот, от истинския свят. Светлината е това, което парализира мозъците ви… А и какво друго ви остава, след като не можете да се докоснете до божествеността на музиката, до вълшебството на звуците? Диктатурата на светлинните образи унищожава всеки кълн на човешкото в душите ви…

Глухият:

-      Звуците и музиката, вашата нещастна какафония, е абсолютно нещастие за човешкия род. Вселенско проклятие. Тоталната лъжа на свят, потънал в мрак. Мракобесие… Няма истина в мрака, няма живот в мрака. Живеете опипвайки, разтворени в скрибуцането на вашата измислена вселена. А как да бъде иначе? Как? След като са ви склопени очите за божественото слънце и за вълшебните звезди? Тиранията на бъркоча от звуци изцежда всяка надежда за душевна хармония у вас.

Слепият:

-      Уж си интелигентен човек, братко мой, а в каква бездна от заблуди си хлътнал! Скатове сте вие, плоски, заврени в тинята, морскодънни скатове!

Глухият:

-      Главата ми не я побира твоята мрачна безпросветност, братко мой! Прилепи сте вие, пещерни вампирясали прилепи!

В съседен блок през една улица живееше друг сляп. Слепият скочи и тръгна към него.

В съседен блок през друга една улица живееше друг глух. Глухият скочи и се запъти към него.

Кварталът потъна в хармония.

Щастие – изненада

Чакай! Чакай! Каква е тази безметежност? Откъде се взе това спокойствие? Вътре – тишина някаква, сладост някаква…Няма ги облаците. Няма ги гръмотевиците.

Ама това е щастие!

И откъде накъде щастие? Да съм спечелил някакви сериозни пари, не съм. Да съм си построил мечтаната къща с басейн в двора, не съм. Да са ме отрупали с дарове, не са. Да съм станал известен, уважаван и любим, не съм. Да се е задало някакво гарантирано и безоблачно бъдеще, не е. Да е било само сън, че толкова години се трупнаха, не е. Да съм почнал да плувам във фитнеса по-бързо от онази 70 годишна баба, не съм.

Тогава? Защо се чувствам щастлив? Нормално ли е? Заслужено ли е?

Хубаво ми е, прекрасно ми е… Не знам защо, ама ми е гот!

И ако мога да съм щастлив, без да съм направил нищо по въпроса, защо трябва да правя толкова много неща, за да стана щастлив?

Старах се, Господи!

Наближава ли часът, в който ще се изправя пред твоя съд, Господи? Наближава ли?

Защо толкова бързо? Час ли мина, секунда ли мина, от раждането ми?

Кълна ти се, много се старах!

Молех се за себе си, молех се за близките си, молех се за света! Не станах по-добър. И светът не стана по-добър. За близките не знам… Ако не си чул молбите ми, мой ли е грехът?

Старах се да обичам, Господи. Знам, че срещу любов прощаваш всичко! Най-много обичах себе си. Тази любов брои ли се, Господи?

Знам, знам… Тази любов към себе си раждаше страхове. Страх да не загубя това, което имам. Страх да не ме сполети това, с което  наказваше други около мен. Страх, че един ден животът ще свърши. Тази любов към себе си раждаше завист, отхвърляне, дори омраза. Знам, знам… Чел съм в свещени книги, че това е егоизъм, а не любов. Старах се, Господи, да постигна благословената от Теб любов към себе си. Тази, която прилича повече на благодарност, отколкото на любов. Тази, която прелива и тръгва към другите, защото моето Аз не й стига за дом. Трудно се получаваше. Рядко се случваше. Старах се обаче, Господи!

Прекалявал съм с всичко, Господи! И с храна, и с ненавист, и с тютюн, и със страх, и с алкохол, и с горделивост, и с лошотия! После се измъчвах, упреквах, самонаказвах. Разкаянието отмива ли греховете, Господи? Казват, че прощаваш. А когато след разкаянието отново потъваш в греха?

В духовното нищо особено не постигнах, Господи! Старах се, обаче! Ще ме поставиш ли до себе си, мен грешния, Господи? Не защото постигнах чистота, а защото много се молех за прошка? Ще възнаградиш ли моето старание, Господи?

Или дай ми още един шанс, още един живот! В него ще успея! Кълна ти се!