Черният ангел

Мисля, че Мигел Анхел Руис го беше казал някъде. Представяш си, че огромен черен ангел, с огромни разперени криле, стои плътно зад теб и във всеки момент може да ти вземе душата. Чувстваш дъха му, огнения му дъх. Чувстваш силата му и неговата непреклонност. Кога ще вземе решение, кога ще те отнесе, ти не знаеш. В неговата преценка няма диагноза, няма логика, няма и желание за предупреждение. След миг решава и ти си скъсал с всичко земно. А земното е всичко. След миг решава и всичко, което те вълнува, измъчва, вбесява или радва става на пух и прах, стопява се, изчезва.

И ти притихваш. И нищо не очакваш от него, защото той може да диша във врата ти секунди, дни, години или десетилетия. Във всяко очакване има някакъв срок, някакви граници. Чакаш заплата, чакаш дете, чакаш числата от тотото, чакаш повишение, извинение или благодарност. Всяко от тях обаче е лимитирано във времето. Няма как да чакаш дълго това, което може да е миг, но може и да е безкрайност. Защото много години са безкрайност. Когато мигът и безкрайността се сблъскат като хипотези, умът се обърква, става безсилен. Дори само безкрайността да остане, пак е същото. Никой не очаква безкрайност. Уморително е. Става безсмислено.

И тогава се изпълваш с лекота, изчезват страховете, изчезват и бляновете. Какъв е смисълът да се страхуваш, когато знаеш, че във всеки момент „лентата на филма“ може да бъде скъсана? Какъв е смисълът да мечтаеш, когато няма сигурно „утре“?

Само едно нещо има смисъл. Да бъдеш в мига, да го превърнеш във вселена, да го усетиш като вечност. И в този миг да положиш всичко, на което се възхищаваш – достойнство, спокойствие, доброта.

                                     *    *    *

Разправят, че тези, които са свикнали с Черния ангел, които с години усещат в тила си дъха му, могат да играят с него. Например да го ръгат в ребрата. Да ръгаш Смъртта в ребрата било неземно преживяване. Казват още, че в древността имало стотици ръкописи, посветени на изкуството "Ръгане на Черния ангел с лакът". Всякакви техники били измислени. Ръгаш ниско, ръгаш високо, ръгаш светкавично или допираш лакътя и бавно натискаш. Цели школи били създадени за обучение в ръгане на Смъртта в ребрата.

Тези ръкописи обаче били изгорени от водачите на религиозните институции. Нито един ръкопис не е останал. Как ще държиш в духовно подчинение някой, който се забавлява да ръга в ребрата Черния ангел? Никак! Смъртта трябва да респектира, да плаши, да смирява.

Разправят също, че най-големите майстори умеели да се обръщат рязко и да застават лице в лице с Черния ангел. Тогава той също се обръщал рязко, защото било непоносимо за него ако някой гледа игриво в очите му. Тогава тези майстори духали във врата на Черния ангел. Да духаш във врата на Смъртта било най-голямото приключение, най-върховното преживяване.

Казват, че и до днес знанието на тези школи било запазено. Хиляди учители ходели по света и търсели ученици. За ученик бил подходящ само този, чиито очи боготворели живота. Кои са тези учители обаче и как четели в очите на хората, било най-голямата тайна.

Притеснението

Добре де, притеснявам се за работата си, за бъдещото си финансово оцеляване. Ама като се притеснявам си образувам нерви и подлагам здравето си на риск. Като подлагам на риск здравето си, вероятността да се разболея от разни работи се увеличава. Като се разболея, ще трябва да отделям пари и за лекарства. Следователно, като се притеснявам за бъдещите си пари, аз им съдействам да намалеят. А притеснението има точно обратните функции, заложени от еволюцията. Притеснението е измислено, за да намалее вероятността да се случи това, от което се притеснявам. Тоест, в конкретния случай, то ме тласка към това, да измисля как бъдещите ми пари да станат по-сигурни. По-сигурни и повече.

През целия си живот обаче аз съм доказал, че не мога да измисля как парите ми да станат повече. Когато в действителност са ставали повече, то това е ставало случайно. „Случайно“ означава, че повечето пари са дошли не от посоката, от която съм ги чакал, нито от усилията, които съм си въобразявал, че трябва да положа. Когато са намалявали, пак е ставало случайно. Просто аз мога да върша някаква работа и в един момент се оказва, че това се цени и съответно се заплаща добре, друг път се оказва, че не се цени и съответно се заплаща лошо.  Не зависи от мен, зависи от потребностите на средата. Все едно някой да е голям майстор на страхотни хладилници, но съдбата да го е засилила да живее в ледените юрти на някое примитивно ескимоско село. Виж, ако попадне на екватора, работата е друга. Все едно някой да е невероятен специалист по неотразими кюфтета, а да има достъп само до вегетарианци. Виж ако…

Май се отплеснах. Та всъщност стигам до извода, че когато се притеснявам, притеснението изобщо не върши тази работа, с която го е натоварила еволюцията. Дори има опасност да свърши точно онази работа, от която еволюцията се опитва да ме предпази чрез него.

Тогава?

Пускай сиртакито и пълни чашата с вино!

Самохвалството

„Самохвалството“ е фундаментално действие в нашия човешки живот. А е толкова пренебрегвано и подритвано от науката! Толкова незаслужено заобикаляно и неизследвано! А на други неща, които започват със „само“, са посветени хиляди страници, а за някои хиляди години изследване!

Психологията е изчовъркала до микроскопични детайли „самочувствието“, „самомнението“, „самообладанието“ и „самовнушението“. Социологията, етнографията и антропологията – „самобитността“, финансовите науки – „самооблагането“. Хиляди години безброй школи са работили върху „самозащитата“, педагогиката – върху „самообразованието“, икономическите науки и сексологията – върху „самозадоволяването“. Науката „партийно строителство“ издига за свое ключово понятие „самокритиката“. А колко труд, време и човешка пот са употребили инженерните науки, за да усъвършенстват „самобръсначката“!

А „самохвалството“, какво? Не е важно ли? Не е значимо ли? Напротив! Цялата човешка психика, от най-ранни години до дълбока старост, се конструира около самохвалството. Като магнит, като лупа, това състояние и действие събират в себе си цененето на самия себе си, потребността от общуване и признание, преживяването на собствената значимост и значимостта на отношението на другите към себе си. Човешките успехи някак остават недовършени, неразбрани и осакатени, ако не се увенчаят със самохвалство. В момента на самохвалство човек дава оценка на себе си, на хората пред себе си, на своето място във света и на мястото на света в собствения си универсум. Моментът на самохвалство компресира цялата същност на социализираната психика, на културната определеност, на обществените взаимоотношения. И когато този момент бъде посрещнат от средата с ирония, ако има наблюдателни психолози, те ще открият невероятното поле на цялата човешка душевност – стремеж, очакване, надежда, изненада, неадекватност, разочарование, отхвърляне на средата и прочие. Забележете, всяко от тези състояния в цялото това поле са изследвани, чегъртани до най-малкия детайл, а с това, което ги събира в едно, с този ластик на психологичния букет – самохвалството – никой не се занимава. Една школа не е създадена!

Както и да е! Все някой трябва да върви по неутъпкани научни пътеки.

Аз от днес стъпвам на това поле. Днес се изправям пред този невероятен хоризонт. И тръгвам стъпка по стъпка. И започвам с един фундаментален въпрос. Защо човек, този хомо сапиенс, този интелектуален връх на вселената, винаги влага в самохвалството надежди, които се сриват? Защо човек тръгва със самохвалство, за да постига нещо, а в 90% от случаите постига точно обратното? Защо човек си мисли, че ще се издигне в очите на другите, че ще постигне нова степен на уважение, а на практика им пада в очите като дребнав самохвалко? Колко пъти човек трябва да настъпи социалнопсихологичната мотика, за да разбере, че самохвалството вместо да му носи, му отнема; вместо да го издига на пиедестал, го срива в локвата на чуждата насмешка?

Това не е упрек! Това е научен въпрос, научно изумление, това е загадка пред психолога, така както физикът на времето е очаквал електронът да се държи като частица, а той най-неочаквано се държал като вълна.

Всеки средно интелигентен човек знае за обратния ефект на самохвалството и всички са безкрайно силно привлечени, омагьосани, когато почувстват отвътре, когато ги напъне самохвалството. По-силно е от нашия интелект, то извира някъде от дълбините на нашата душа, която иска, моли и се надява на чуждото възхищение.

Всяка истинска наука залага на експеримента. Благодарение на него спокойно може да се изследва природата на явлението. „Спокойно“, защото конструираш средата, условията, параметрите. И после можеш да ги повториш, за да видиш отново поведението на явлението.

Ето, залагам на експеримента. Ще опростя ситуацията. Ще се самохваля пред себе си. Така ще избегна неизвестните на чуждата психика. Избирам нещо, което смятам за добро, за успех, за предимство, за достойнство и си го изтъквам. Разделям се на две. Единият съм „Аз“ – действащото лице, другият съм „Аз“ - наблюдаващия, реагиращия на първия. Казвам нещо, от което трябва да ми стане ясно колко съм добър, колко съм над другите, колко съм велик. И ще чакам оценката на „Аз“-а наблюдател. После ще повторя. Ще запиша хвалбата, след това ще запиша „реакцията“, „оценката“. Ще постигна ли очакваното и търсено възхищение? Защото самохвалството това цели – възхищението като реакция. Или ще постигне нещо друго? Или ще се нахендря на точно обратното?

Ща записвам, ще сравнявам, ще обобщавам. Ще фиксирам изводи.  После ще докладвам резултатите в някой бъдещ текст. Така, както прави всеки учен.

Искаш ли да се включиш? Искаш ли да бъдем заедно? Ще изследваме не просто явлението „самохвалство“, а „самохвалствосамството“. Има „сам“ и отпред и отзад. Сам си се хваля и сам си се оценявам. Разбирането на „самохвалствосамството“  е ключ към разбирането на по-сложното явление - „самохвалство“.

Опитай!

Нека бъдем заедно!

Третото око

Стига с тези книги за Третото око. Практика ти трябва. Пристъпи към отварянето му. Чел си какъв ще бъде ефектът. Ще станеш наблюдател на собственото си съществуване. Каквото и да се случва, теб няма да те засяга. Защото ще бъдеш просто свидетел. След това ще можеш да четеш чуждите мисли. Още малко усилия и тренировки – ще можеш да направляваш чужди мисли и поведение.

Знаеш, че в същност Третото око се помещава в епифизата. А тя се намира между двете мозъчни полукълба, точно зад междувеждието.

Ако си възрастен, трябва да положиш усилия да декалцифицираш епифизата. С годините тя натрупва калций и Третото око стои здраво затворено.

И така – пречистване на епифизата.

Най-напред спираш да ядеш халогениди – съединения на флуор, хлор и бром. Епифизата много обича халогенидите и силно ги привлича. Лиши я от тях. Спираш всичко, което е с много калций. Забравяш за млякото и сиренето. Избягваш чешмяната вода, заместваш я с тази от магазина – по възможност с „Девин“. Лишаваш се от всичко, в което има живак. Имай предвид, че живакът се среща най-много в рибата тон, рибата меч, треската, мерлангуса и щуката. Махаш от менюто си пестицидите, подсладителите, алкохола, кафето и цигарите. Включваш масирано в храната си органично олио от риба скат. Много черен шоколад. Много лимонена киселина – сутрин по три супени лъжици или по седем лимона. Не дръж лимоните в порцеланови съдове. Съхранявай ги в щайги от дъб. Дъбът като многовековно дърво помага за появата на мистични преживявания. Чесън, чесън и пак чесън.  Яж  диметил сулфонил и метил-сулфонил-метан. Те съдържат необходимата сяра. Масло от риган и много йод.

Щом свикнеш с диетата, започни сутрин петминутка със специални упражнения за активиране на Третото око. Затваряш очи и се концентрираш между двете вежди, точно по средата. Съсредоточаваш цялото внимание. Епифизата много обича вниманието. Никоя част от тялото не обича толкова вниманието. Стой така пет минути. Това време е достатъчно, за да не можеш да си отлепиш двете затворени очи от Третото око, което още не е отворено.

След няколко седмици си готов.

Наблюдавай как се случва най-лесното – да бъдеш свидетел. Наблюдаваш се. Изплува някаква тревожна мисъл. Ти я гледаш. Каишка като на кученце й връзваш и я разхождаш. Даже се забавляваш. Мисълта ще се подразни, ще започни да нервничи и накрая ще си тръгне. После идва друга – още по-мръсна, страховита. Тя се опитва да те сграбчи, да те изкорми от притеснения, с примка да те удуши. Към нея се прибавят други – искат да те влачат, да те въртят, да те подхвърлят, в стени да те праскат! Ти обаче се потънал в себе си, стъпил си на здрава почва и им гледаш сеира. Те са си те, ти си си ти. Изобщо не те засягат. Камо ли да те влачат, притискат и изстискват. Да си отворил Третото око значи преди всичко „да не ти пука когато си най-нещастен“. Ако си нещастен, но не ти пука от това, ти си направил първата крачка към Просветлението.

Същото отношение трябва да приложиш и към всичко, което носи табелата „щастие“. Идват мисъл и чувство, които те тласкат да станеш доволен, удовлетворен, приповдигнат и прочие. Наблюдаваш ги. Не им позволяваш да те докоснат. Ще питаш „Защо?“ Ще кажеш, че това е хубаво и е тъпо да не му се отдаваш. Тъпо е, обаче ако се отпуснеш и се предадеш в плен, Третото око ще се затвори и после като дойдат страховитите мисли, няма да можеш да не ти пука. И така – когато се чувстваш щастлив, трябва това да ти е абсолютно безразлично.

Когато постигнеш най-лесното – да си свидетел на всичко, което се случва в теб, Третото око се отваря още по-широко и ти преминаваш на следващ етап – да четеш мислите на другите.

Само не се стъписвай! Толкова простотии ще прочетеш – че си прост, нахален, некадърен, завистлив, егоист, нагъл и прочие. В такъв момент включваш първото постижение – ставаш свидетел и престава да ти пука.

Може да се случи и обратно. Да прочетеш, че си мил, умен, съобразителен, талантлив, въпреки че това се случва значително по-рядко. Ако хората знаят, че им четеш мислите, може и по-често да си го мислят, защото я си шеф, я си родител с пари, я си клиент. Те обаче не знаят. Ако все пак попаднеш на такава ситуация – не се поддавай! Бъди свидетел! Ако ти стане хубаво, значи нещо куца в тренировките, в умението. Защо трябва да си безразличен – виж обяснението за щастливите мисли и необходимостта да не им  се обръща внимание.

Следва най-трудното и последно – да караш хората да мислят и да правят това, което ти искаш.

Ако си социално ангажиран, мини направо на геополитическо ниво. Срещни например Путин и Обама. Накарай ги да си организират съвместен банкет. А сега, направи следното. Гледал ли си американския филм „Сталин“? В него Хрушчов играе до Сталин казачок и като приклекне, Сталин му излива шампанско на голата глава.

Какво ще поискаш, зависи от твоята оценка за тези две личности. Имам предвид Путин и Обама. Можеш да накараш Обама да играе казачок, а Путин да му излива шампанско на къдравата императорска глава. Можеш и обратно – Путин да играе казачок, а Обама да му излива шампанско на русата евразийска глава. Аз лично предпочитам първото. Такива са ми геополитическите възгледи – при тях Обама трябва да играе казачок, а Путин да му излива на главата шампанско. Този избор произтича от ценностно – рубладжийската ми ориентация. Другият избор произтича от цивилизационно – грантовата ориентация.

Най-интересното е, че и при двете събития може да се очаква един и същ глобален ефект. Дали еднополюсният свят ще разбере, че все някога другите ще разливат шампанско за негова сметка или кандидат – организаторът на многополюсния свят ще разбере, че трябва да мине време, преди Империята да спре да разлива шампанско за негова сметка, всички може би ще проумеят, че е по-добре да се играе казачок и да се разлива шампанско, отколкото и единият и другият да се въоръжават безкрай. Накратко, еднаквият глобален ефект се състои в това - светът и в двата случая да започне да разбира, че трябва да наблегне на танците и шампанското, отколкото на геополитическото зъбене, извиване на ръце и трошене на гръбнаци. 

След като постигнеш такова отваряне на Третото око, че да предизвикваш промени в поведението на глобално равнище, заеми се с по-лесни неща. Например, накарай само с мисъл децата ти да изхвърлят боклука или жена ти да тръгне на време, защото на нея все не й стигат някакви десетина минути.

Някой ще оспори, че неправилно съм подредил нещата. Някой ще каже, че трябва да се върви от лесното към трудното, а не обратно. Абсолютна заблуда. Когато постигнеш трудното, лесното става още по-лесно, а ако постигнеш лесното, нямаш никакви гаранции, че трудното става по-малко трудно.

Това обаче е истина само ако си успял да си отвориш Третото око.

Опитай!

Куфарът

Попов отвори багажника и свали куфара. Можеше и да не го сваля. Можеше да изчака шведът сам да си го свали. Куфарът си е негов. Ама не е чак толкова голямо унижение и той да го свали. Все пак е част от домакините. Един домакин може да свали куфара на свой гост просто от учтивост, от възпитание.

Бьоргсон продължаваше да седи на предната седалка и нещо записваше в някакъв бележник. Попов стоеше до куфара и го гледаше. Куфара.

Бьоргсон беше собственик на IT фирмата, на която приятелят му Пенев беше станал шеф на борда на директорите. Приятел и шеф в предприятието, коeто заедно напуснаха. Сега Попов се надяваше на назначение в новата фирма. На добра позиция. Пенев му обеща да го вземе. Поне каза, че ще направи всичко възможно. Трябваше да убеди собственика.

Май на Попов годините му бяха много. Много, много, петдесет. Може би затова Бьоргсон го гледаше недоверчиво, макар че се усмихваше любезно. Попов знаеше, че за IT фирма тази възраст е твърде старческа.

Пенев го помоли да изпрати собственика на аерогарата и ако може, да му направи добро впечатление. Важно било. Елементарна психология, ама било важно.

И как да му прави добро впечатление? Докато пътуваха, Попов се опита на дървения си английски да каже няколко умни приказки. Умни приказки, ама на дървен английски. Усмихваше се, когато Бьоргсон го поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Какво друго можеше да направи?

Попов продължаваше да гледа куфара, Бьоргсон продължаваше да си пише в бележника. Сваляне на чужд куфар от багажник... Това е добро възпитание и уважение. Сигурно прави добро впечатление. Още какво да направи? Ще слезе шведът от колата, ще посегне към куфара, а Попов ще го изпревари. Ще му каже: “Нека да Ви помогна, г-н Бьоргсон! Аз съм домакин...”  После ще му носи куфара до гишето за чекиране. На шведа ще му стане приятно. Всеки обича някой да му носи куфара. Да, ама Бьоргсон е тежкар. Хем богат, хем тежкар. Може би е тежкар, защото е богат. Може и никакво впечатление да не му направи, че Попов му носи куфара. Виж, ако грабне да носи куфара на някой бедняк, на някоя стара или бременна жена, на някой незначителен човечец, това сигурно ще направи силно впечатление на човечеца. Не е свикнал, така да се каже, на такова уважение. Направо ще бъде стъписан. Тъпото обаче е, че няма никакъв смисъл да се носи куфара на някого, от когото нищо не зависи.

Попов сериозно се замисли. Това е голямото разминаване. Носиш куфара на някого, който е важен и затова  е свикнал да му носят куфара, и не му правиш никакво особено впечатление, въпреки че смисълът да му носиш куфара се състои точно в това, да му направиш впечатление. И обратно, хващаш куфара на някой селянин и мижитурка, произвеждаш много силно впечатление, но няма никакъв смисъл, защото собственикът на куфара е селянин и мижитурка.

Попов направо се беше сблъскал с философски въпрос за доброто впечатление, куфара и значимостта на собственика. Парадокс някакъв. Парадокс от рода на този, който бе чел в една книга по логика. Ако някой винаги лъже и каже “Аз винаги лъжа!”, можем ли твърдим, че той винаги лъже? Ако този, който винаги лъже, каже, че лъже, значи казва истината, което не е възможно, защото той по определение винаги лъже.

И тука така – ти решаваш да му носиш куфара, за да му направиш силно впечатление, защото нещата зависят от него, а той ако се впечатли, значи нещата не зависят от него, защото ако по принцип беше човек, от когото нещата зависят, би трябвало да е свикнал да му носят куфара и следователно няма как да се впечатли.

Взе да го заболява главата. Бьоргсон продължаваше да пише, ама щеше да свърши, да слезе от колата и тогава Попов какво прави? Взима му куфара, носи го, а шведът не се впечатлява. Защо тогава му носи куфара, при положение че смисълът на носенето всъщност е да го впечатли? Защото задачата беше да направи наистина добро впечатление.

Май ще го впечатли, ако стои като дърво и изобщо не посегне към куфара. Ако Бьоргсон е свикнал да му носят куфара, а Попов не го направи, със сигурност ще го впечатли. Така ще е изпълнил половината задача. Обаче впечатлението няма как да е добро. А задачата не е просто да го впечатли, а до го впечатли положително. Ако задачата е да го впечатли как да е, може да направи куп неща. Например, да му се изплези или да си поръча такси и да го остави да си пише, да си мъкне куфара и никой да не го изпраща. Да, но такова впечатляване не върши никаква работа. Тъкмо обратното. В смисъл на полезна работа.

Шведът слезе от колата, погледна Попов и му се усмихна. Попов ускори мисленето си до светкавичност. Оставаха му части от секундата да вземе решение как да му направи добро впечатление. С тази усмивка шведът подиграваше ли му се? Или му беше направило впечатление, че му е свалил куфара? Ако му е направило впечатление, то нямаше как впечатлението да не е добро! Или можеше? Например, впечатлението, че Попов е някакъв слагач, някакъв жалък подмазвач. “Не, не, няма да е така...” Сега, ако той се беше впечатлил положително от простото сваляне на куфара, логично беше това впечатление да се задълбочи, ако вземе куфара и го понесе. Ако се усмихваше обаче, защото го беше преценил като жалък подмазвач, и ако грабне куфара, това лошо впечатление щеше да се задълбочи. И какво като се задълбочи? Да не би в неговите очи, в очите на собственика, качеството “жалък слагач” непременно да е лошо? А може би напротив – да е добро? Възможно е даже “жалък слагач” да е “дървено желязо” за баровеца. Щом си слагач, по определение не може да си жалък. И обратно – ако си жалък, по определение не може да си слагач...

Шведът, през усмивката си, на превъзходен английски, му каза:

-         Благодаря Ви... извинете... името Ви...

-         Казвам се Попов, г-н Бьоргсон!

 -         Благодаря Ви, г-н Попов, че ме придружихте до летището. Впрочем, шофьорът беше достатъчен...

Шведът енергично се наведе и хвана дръжката на куфара.

На Попов му призля. Пропусна ли момента? “Лениво животно, такова!”, помисли си Попов. Пропусна ли момента? Момента, от който зависеше доброто впечатление? Момента, от който може би зависеше неговото назначение...

Бьоргсон се обърна и тръгна. Попов се обърка. Направи няколко крачки след него. Шведът изви назад глава, погледна го и го попита:

-         Нещо искате да ми кажете?

-         Приятен полет, г-н Бьоргсон... Приятен полет...

-         Благодаря Ви, г-н Попов!

Попов се спря. Горчеше му. И го хвана яд, че се сети за книгата по логика, което го разсея, обърка и забави реакциите му. Това са книгите. Понякога помагат, друг път те провалят.