Спомен за пространството

Играчките ми бяха в малко кожено куфарче с размери на голяма дамска чанта. Стоеше винаги в стенния гардероб в коридора. Сутрин, след като се събудех, измивах си очите, закусвах с това, което майка ми беше приготвила на масата и взимах куфарчето. Сядах на пода, опрял гръб на страничната дъска на кухненското легло, поставях куфарчето пред себе си, щраквах металните заключалки и го отварях.

Куфарчето съдържаше две гумени кукли и дванайсет кубчета. Изваждах ги и ги преброявах. Можех да броя. Бях на цели пет.

Всяка сутрин строях от кубчетата кула. До шесто – седмото беше лесно. След това ставаше трудно. Всяка грешка в милиметри се умножаваше нагоре и в един момент беше невъзможно да завърша кулата. Кубчетата падаха и аз започвах строителните работи от начало. След определен брой опити успявах. Дванайсетте кубчета образуваха внушителна кула. И тогава започваше истинската, вълшебната, игра. Гумените кукли ококорено гледаха с гумените си очи съвършенството на постройката и и гумените им уста цъкаха с възхищение. Аз лягах, долепях глава на пода и стрелвах очи към върха на кулата. Имах чувството, че стърчащата кула се стреми да достигне тавана. По-късно разбрах, че когато една сграда стърчи така, се нарича небостъргач. Моята кула беше таваностъргач. Долепен до пода, аз бях безкрайно малък, а кулата – безкрайно висока. Куклите бяха великани. Великаните се възхищаваха на таваностъргача, а аз се любувах на великаните. Двата квадратни метра, на които организирах строителството и след това празника на взаимното възхищение, се превръщаха в огромно, направо безкрайно, поле. Сега следваше „порастването“. То щеше да преобрази всичко. Започвах да ставам. Отлепях глава от пода и изкачвах очите си по етажите на кулата. Ставах бавно, много бавно. Разгъвах тялото си и се изправях в цял ръст. Сега аз бях великан, а куклите – джуджета. Кулата беше дом на други джуджета, които живееха разпределени по дванайсетте етажа, но никога не се показваха. Явно се страхуваха да не паднат. Аз бях толкова голям, че можех с едно мърдане на крака да разруша това, което само преди минути беше най-гигантската сграда на света. Гумените джуджета гледаха нагоре и се чудеха откъде е дошъл този великан. След като бях преизпълнен с усещането за своето величие, започвах бавно да клякам. Кулата растеше, гумените кукли – също. Аз им давах този шанс. Да построиш нещо беше великолепно, но да дадеш правото на нещо да порасне за минута, беше божествено. Долепях глава до пода. Кулата отново се протягаше към тавана, а куклите – великани цъклеха гумените си очи и се чудеха къде е изчезнало онова огромно същество, което можеше  с едно небрежно движение на исполинския си крак, да ги запрати далеч под масата или чак до мивката. Обитателите на дванайсетте етажа сигурно ликуваха, защото опасността божествено земетресение да разруши дома им, беше изчезнала.

                            *    *    *

Тези два квадратни метра не бяха единственото място, на което можех да организирам представлението с великани и джуджета. Можех да използвам и една трета от масата. Тази трета, която беше откъм моите два квадратни метра на пода. Можех да играя и на леглото. Него обаче почти не използвах, защото хлабавата пружина не позволяваше да си извършват строителни работи. В кухнята имаше около масата три стола със строго определен ползвател. Не си спомням в цялото си детство някой да беше сядал на стола на майка. Той беше абсолютно неприкосновен.

В спалнята само се спеше. През деня в спалнята не се влизаше, а и нямаше какво друго да се прави там, освен да се спи.

Ако трябва да обобщя за пространството, на което ми беше позволено да пребивавам и да организирам живота си, това бяха: два квадратни метра в кухнята между вратата и масата, стола в непосредствена близост до двата квадратни метра, една трета от масата и леглото в кухнята.

За леглото си спомням една единствена игра, без да броя вечерните мигове, в които, сгушен в татко, слушах приказки. Четенето не беше игра. Аз бях тотално пасивен и гласът на татко като вълшебно килимче ме разхождаше из целия свят и във всички времена.

Та, за единствената игра на леглото. Лягах на леглото така, че върхът на главата да допре едната странична табла. Смъквах се два – три сантиметра надолу, ставах, изпъвах се като пружина и падах назад като талпа. Целта на играта беше хем да не си изпраскам главата в таблата, хем разстоянието между таблата и главата ми след сгромолясването, да не бъде повече от три пръста. Всеки път мерех това разстояние и ако то беше повече от три пръста, опитът се смяташе за неуспешен. Какво щеше да се случи, ако главата ми уцелеше дървената табла, и то при скоростта, с която падах, изобщо не си давах сметка.

                        *    *    *

От най-ранните си спомени за пространството имам още три, на които за удобство съм дал имена. Те са: „Безкрайното пространство“, „Недостатъчното пространство“ и „Бунтът за пространство“.

На няколко пъти пространството ставаше безкрайно. Баща ми беше купил прожекционен апарат и няколко филмчета. Като изключа картините, снимките и илюстрациите в книгите, тези филмчета бяха единствените, които предлагаха изкуствени копия на истински неща. На кино още не бях ходил, а телевизията все още не беше влязла в нашия дом.

Спомням си филмчето „Бременските музиканти“. Първият път подготовката започна от предната вечер. Баща ми съобщи, че на следващата вечер, точно в осем ще прави прожекция, на която аз мога да поканя деца. Никога няма да забравя усещането за предстоящ празник. Цялата вечер се опитвах да си представя какво ще се случи. Цялата фантазия се въртеше около няколко обяснения на баща ми. Той каза, че ще загаси лампата и че на стената ще се появят картини. Нещо като снимки, но не на хартия, а на стената. Светещи картини. Как можеше да се случи това, нямах представа.

През нощта сънувах как снимки от албумите ни стават, доближават се до стената, уголемяват се, залепват се и започват да светят. За да се види светлината им обаче, както обясни татко, трябва да се загаси лампата. Докато една снимка се разполагаше уголемена стотици пъти на стената, други се ръчкаха изправени на единия си ръб и се бутаха. Спореха коя да е следващата. Това беше сън.

На сутринта, веднага след закуска и преди ритуала на джуджетата и великаните, аз се развънях на съседски врати, за да поканя за празненството други деца, както татко предложи.

Денят мина страшно бавно. Мъчително бавно. В седем и половина татко се прибра от работа, разчисти масата и извади от една кутия някаква странна пластмаса. Аз отидох да извикам децата. Те бяха готови. Петко и Борко от нашия етаж, Чавдар и Венци – от горния. В кухнята стана направо панаир. Никога не си спомням толкова много деца в кухнята. Татко донесе от хола една табуретка. Две от децата седнаха на нея, другите две – на моя стол, а аз и татко седнахме на неговия. Беше ми обещал по някое време да ми даде да въртя едно копче, което сменяше картинките. Татко пъхна някаква лента в пластмасата, включи щепсел, загаси лампата и на стената се появи огромен светещ правоъгълник. Горе долу толкова голям, колкото големи ставаха снимките в съня ми. Беше историята на Бременските музиканти. Татко четеше някакъв текст и превърташе на нова картинка. Аз бях в екстаз. Това не бяха малките илюстрации от детските книжки. Това бяха огромни животни, които висяха на стената. Като истински животни. Вълшебство! В тъмното сякаш стените на кухнята изчезнаха. С много малко въображение аз влизах мислено в картините и за секунди се озовавах на улици, по площади, в други сгради. Нямаше ограничения. Пространството беше станало безкрайно, а аз се бях превърнал в пътешественик, който благодарение на някаква магия се озоваваше на безкрайно далечни и напълно непознати места. Нещо като богат, цветен сън. Не, повече от сън, защото бях буден и всичко беше почти истинско.

                           *    *    *

В къщи за пръв път се заговори за недостигащо пространство, когато татко купи телевизор. Дотогава всичко беше по мярка. На мен ми стигаха двата квадратни метра, леглото и едната трета маса. Сега предстоеше към местата, на които мога да пребивавам, да се прибави и един фотьойл от хола.

Сложиха телевизора в единия край на хола под прозорците на балкона. Баща ми каза, че за да не се развалят очите, телевизорът трябва да се гледа от пет метра разстояние. Той премери дължината на хола, оказаха се четири метра. Един метър не достигаше. Освен това, татко обясни, че телевизорът не е някаква малка „Опера“, която може да се гледа и от три метра, а голям „Делта - Орион“. Голям, голям – с диагонал на екрана някъде метър. В началото майка и татко взеха да спорят дали не сме се прецакали с този голям телевизор. Хола нямаше как да разширим. Май не трябваше да се използват татковите връзки, а като обикновени и нормални хора, да си купим „Опера“. С нея спокойно можехме да си седим в другия край на хола и да не се притесняваме за очите си. „Да, ама тази лакомия по голямото!“ – майка направо беше в безизходица.  Татко пусна телевизора. Програмата беше започнала. Татко намери решение – „Няма как! Ще трябва да извадим един фотьойл от хола и да го сложим в коридора“. Така и направиха. Там, обаче, срещу вратата на хола, която беше точно в противоположния край срещу телевизора, можеше да се постави само един фотьойл. Поставиха ме да седна на него. Майка и татко стояха прави до мен. Ако бяха сложили столове, трябваше да се накланят и да си скупчват главите, което беше още по-неудобно, отколкото да стоят прави. Първата вечер така гледахме телевизия. И тримата в коридора, аз на фотьойл, а те прави до мен. На другия ден татко каза, че е направил сериозна консултация с очен лекар. Казал му, че от четири метра не е чак толкова опасно. „А бе, да става каквото ще! Не мога да стърча като коледна елха в коридора!“ Татко бързо взимаше решения. Седнахме в хола, аз на моя фотьойл, майка на другия, а татко примъкна един стол от кухнята и го сложи между нас двамата. В началото бяхме малко притеснени дали може да се вярва безрезервно на очния лекар, но татко ни обясни, че е много голям специалист. Което означаваше, че може да му се вярва. Това разположение на гледане на телевизия се запази завинаги. Историята с недостигащото пространство се случи през 1962 г., когато бях на шест.

                         *    *    *  

„Бунтът за пространство“ назря, след като ходих на гости в едно съседско дете. Направо бях изумен как си се разхожда навсякъде и сяда съвсем безразборно. „Къде е твоето място за игра?“ – попитах го. „По принцип в моята стая.“ „В твоята стая ли? Ти си имаш цяла стая?“ Оказа се, че по непонятни за мен причини, тяхното семейство имаше една стая в повече от нас и я наричаха „Детска“. „Ама, не играя сам. И брат ми играе там“ – уточнението явно имаше за цел да смекчи огромното ми изумление. Помислих си: „Ега ти нахала, на него му минава през главата, че и брат му може да си има своя стая!“ „В същност обаче – продължи съседското дете – мога да си играя навсякъде – и в хола и в кухнята. Само в спалнята не може!“ „Това, че някъде не може, е добре“ – помислих си. „И да сядаш навсякъде?“ „Разбира се!“ „Добре се, няма ли столове, на които сядат само възрастните?“ „По принцип има, но мога да ги ползвам.“

Този разговор ме хвърли в страшен смут. Изведнъж леглото в кухнята, двата квадратни метра до него, едната трета от масата и левият фотьойл  в хола, ми се видяха твърде ограничително, дори обидно малко пространство. Изпитах странни чувства. Нови чувства. Много по-късно, когато започнах да чета сериозни книги, разбрах, че тези чувства могат да бъдат наречени „революционни“. В приказките нямаше такива чувства. В приказките имаше добри и лоши герои, като добрите в честна и самоотвержена борба побеждаваха лошите. Аз, майка и татко бяхме от добрите и нямаше как според философията на приказките между нас да има борба. Между нас имаше хармония и ред. Пространствените ограничения просто бяха част от този ред.

Те, чувствата, които както се оказа бяха революционни, взеха да назряват и да пораждат твърде странни мисли. Пак по-късно разбрах, че тези мисли основателно могат да бъдат наречени „еретични“.

Революционните чувства и еретичните мисли винаги водят, при нормално стечение на обстоятелствата, до бунтовни действия.

Реших бунтът да бъде тотален. Волята за много пространство да бъде изразена категорично. Разбира се, в седем годишната ми глава, с цялата клокочеща лава, имаше други думи, но това беше смисълът.

Къде да направя бунта? В кухнята? В нея щеше да бъде половинчато.  Все пак там ползвах сериозни територии. Дори да окупирах с някакви действия и останалите, ефектът нямаше да е мащабен. В хола? Там по ставаше. Все пак, само един фотьойл ми беше отпуснат. Щях да поканя деца да играят на холския диван, на който по принцип никой не сядаше. И нямаше защо да сяда. Той гледаше към библиотеката, а не срещу телевизора, а гости в хола не канехме. Все пак и в хола имах пространство. Замислих се. Разбира се – в спалнята! Там спяхме аз – на мое легло и майка – на широка спалня. В тази стая, както казах, само се спеше. Вечер влизах по пижама, лягах и заспивах. Това не го броях за пространство. Не може да бъде истинско пространство място, на което просто спиш. За да бъде пространството истинско, то трябва да се използва за някакви игри. А като спиш, не играеш. Освен това, имах много силен допълнителен аргумент. На съседа, който ме изуми,  не му разрешаваха да играе само в спалнята. Как да го впечатля с друго място?

Решението беше взето. Сцената на бунта беше определен. И по-точно, спалнята на майка, защото моето легло не представляваше интерес.

Поканих три деца от блока. „Елате да скачаме на спалнята на майка! Чака ви и изненада!“ Децата дойдоха. Започнахме да скачаме като на батут. Редувахме се двама по двама. По едно време аз отворих гардероба и извадих две кутии, в които знаех, че майка си държи бижутата. Може би това беше кулминацията на бунта. Да се скача на нейното легло беше абсолютно недопустимо, но да се отвори нейния гардероб беше немислимо. Все едно да нахълташ, ей така, викайки и подскачайки, в пещерата на Циклопа, сина Посейдонов, преди Одисей да го ослепи. Пълно безумие. Да вземеш и да отвориш пък кутиите, просто няма как да бъде квалифицирано с думи. Все едно е сам да скочиш във фунията на воденицата, където смилат Макс и Мориц! Спалнята беше недопустимо, отварянето на гардероба – немислимо, кутиите – самоубийствено. Отворих кутиите, изсипах съдържанието им върху спалнята и тържествено, като император след ключова битка, извиках: „Взимайте, кой каквото си хареса!“ Децата се нахвърлиха да ги разглеждат. Имаше всичко. Все едно бях изсипал сандъците от пещерата на „Али Баба и 40-те разбойника“. Брошки, обеци, пръстени и много, много гердани. Един от тях – богат гердан от корали, биеше всякакви рекорди по красота. За мен тези бижута бяха толкова непознати и пленителни, колкото и за другите деца. Бях виждал част от тях по майка, но така, отблизо, изсипани, на педя разстояние от очите ми, не бях ги виждал. Децата си взеха, кой – брошка, кой – герданче. И продължихме да скачаме на смени.

В разгара на батута, след разглеждането на съкровището на Али Баба, врата се отвори и в рамката й застана майка. Не я очаквах. Уж беше на работа. Никога не съм имал достатъчно думи, за да опиша физиономията й. Очите – широко отворени, устата нещо говореше, но звук не излизаше, ръцете – леко разперени, с дланите към нас.

Ние също замръзнахме. Ликуващото ми чувство на завоевател се смени с ужаса на корабокрушенец.  Двете чувства за миг се смесиха – бях ужасéн завоевател.

Децата хвърлиха на спалнята кой каквото държеше и леко приведени, безшумно, но в тръст, се изнизаха от стаята. Чу се „Тряс!“ на външната врата.

Аз седнах на спалнята и наведох глава. Парализата и онемяването на майка се изпариха. Тя седна до мен и с глух глас, който не бях чувал никога, попита:

-      Какво правиш тук?

-      Къде, тук?

-      В спалнята!

-      Спалнята нали е наша, на семейството?

-      Е, и?

-      Значи е и моя.

Майка вдигна ръка и я приближи до главата ми. Знаех, че няма да ме удари. Тя никога не ме беше удряла със своя част от тялото. В много редките случаи, когато съм ял бой от нея, ме караше да донеса една точилка от стенния гардероб в коридора. Аз я носех примирено, тя ме удряше отзад няколко пъти и с това боят приключваше.

-      Спалнята е и твоя, така ли?

Майка сложи ръка на главата ми и ме погали. В очите й имаше сълзи.

-      Отивай да си играеш!

Аз станах, отидох в коридора, взех износеното куфарче от стенния гардероб, сложих го на масата, щракнах металните заключалки и извадих гумените кукли и кубчетата. Гумените кукли ме гледаха ококорено с гумените си очи и цял низ от чувства преминаха през тях – укор, разбиране, съжаление, гордост и накрая радост. И мен ме изпълни тиха радост. Къде, къде по – предпочитана от дивата радост на завоевателя и смразяващия ужас на корабокрушенеца.

Бях си у дома. В своето пространство.