сряда, 25 март 2015 г.

Слепият и глухият



Слепият и глухият живееха на един етаж. Събираха се от време на време, общуваха. Слепият бавно и изразително артикулираше думите, а когато другият имаше проблем с разбирането, използваше жестомимичния език. Специално го беше научил. Глухият говореше, но когато другият имаше проблем с разбирането, използваше брайловото писмо. Специално го беше научил. Общо взето се разбираха.

Слепият:

-      Съжалявам те, братко, че не можеш да слушаш музика. Музиката е най-великото достижение на човечеството. Цялата човешка история, цялата човешка душевност, цялата човешка възвишеност са събрани в музиката. Всичко е музика. Светът е музика. Не само това, което е създадено за човешките инструменти. Ромонът на потока, свистенето на вятъра, оглушителният тътен на гръмотевиците, жуженето на пчелите, плясъкът на вълните, детския смях… А човешкият глас! Няма как да разбереш човека, ако не чуеш гласа му. Всичко може да изрази този глас - радост, скръб, щастие, омраза, любов, завист, презрение, надменност, робство… Всичко…

Глухият:

-      Винаги ми се насълзяват очите, когато си помисля за теб, братко мой! Извинявай, но нещастието ти е пълно! Светът е цветове. Светът е светлина! Пурпурът на изгрева, когато денят се събужда; лавата на залеза, когато денят заспива. Нежно зеленото на никнещата трева, матово жълтото на окосената трева. Знаеш ли, без цветовете и светлината не можеш да разбереш нито раждането, нито смъртта. Животът не можеш да разбереш. Бликащата радост на пролетта, когато светлина обилно залива света и прави всичко ярко, свежо, младо и жизнено… Зрелият и меланхоличен килим на есента, изтъкан от всички цветове и всички техни нюанси – кафяво жълто, пурпурно червено… Тюркоази, сапфири и рубини навсякъде - по дърветата, по земята, на небето…

Слепият:

-      Светлината е абсолютно нищо. Пълна заблуда. Цветовете са поквара, която ви откъсва от истинския живот, от истинския свят. Светлината е това, което парализира мозъците ви… А и какво друго ви остава, след като не можете да се докоснете до божествеността на музиката, до вълшебството на звуците? Диктатурата на светлинните образи унищожава всеки кълн на човешкото в душите ви…

Глухият:

-      Звуците и музиката, вашата нещастна какафония, е абсолютно нещастие за човешкия род. Вселенско проклятие. Тоталната лъжа на свят, потънал в мрак. Мракобесие… Няма истина в мрака, няма живот в мрака. Живеете опипвайки, разтворени в скрибуцането на вашата измислена вселена. А как да бъде иначе? Как? След като са ви склопени очите за божественото слънце и за вълшебните звезди? Тиранията на бъркоча от звуци изцежда всяка надежда за душевна хармония у вас.

Слепият:

-      Уж си интелигентен човек, братко мой, а в каква бездна от заблуди си хлътнал! Скатове сте вие, плоски, заврени в тинята, морскодънни скатове!

Глухият:

-      Главата ми не я побира твоята мрачна безпросветност, братко мой! Прилепи сте вие, пещерни вампирясали прилепи!

В съседен блок през една улица живееше друг сляп. Слепият скочи и тръгна към него.

В съседен блок през друга една улица живееше друг глух. Глухият скочи и се запъти към него.

Кварталът потъна в хармония.

четвъртък, 12 март 2015 г.

Щастие – изненада



Чакай! Чакай! Каква е тази безметежност? Откъде се взе това спокойствие? Вътре – тишина някаква, сладост някаква…Няма ги облаците. Няма ги гръмотевиците.

Ама това е щастие!

И откъде накъде щастие? Да съм спечелил някакви сериозни пари, не съм. Да съм си построил мечтаната къща с басейн в двора, не съм. Да са ме отрупали с дарове, не са. Да съм станал известен, уважаван и любим, не съм. Да се е задало някакво гарантирано и безоблачно бъдеще, не е. Да е било само сън, че толкова години се трупнаха, не е. Да съм почнал да плувам във фитнеса по-бързо от онази 70 годишна баба, не съм.

Тогава? Защо се чувствам щастлив? Нормално ли е? Заслужено ли е?

Хубаво ми е, прекрасно ми е… Не знам защо, ама ми е гот!

И ако мога да съм щастлив, без да съм направил нищо по въпроса, защо трябва да правя толкова много неща, за да стана щастлив?

вторник, 10 март 2015 г.

Старах се, Господи!



Наближава ли часът, в който ще се изправя пред твоя съд, Господи? Наближава ли?

Защо толкова бързо? Час ли мина, секунда ли мина, от раждането ми?

Кълна ти се, много се старах!

Молех се за себе си, молех се за близките си, молех се за света! Не станах по-добър. И светът не стана по-добър. За близките не знам… Ако не си чул молбите ми, мой ли е грехът?

Старах се да обичам, Господи. Знам, че срещу любов прощаваш всичко! Най-много обичах себе си. Тази любов брои ли се, Господи?

Знам, знам… Тази любов към себе си раждаше страхове. Страх да не загубя това, което имам. Страх да не ме сполети това, с което  наказваше други около мен. Страх, че един ден животът ще свърши. Тази любов към себе си раждаше завист, отхвърляне, дори омраза. Знам, знам… Чел съм в свещени книги, че това е егоизъм, а не любов. Старах се, Господи, да постигна благословената от Теб любов към себе си. Тази, която прилича повече на благодарност, отколкото на любов. Тази, която прелива и тръгва към другите, защото моето Аз не й стига за дом. Трудно се получаваше. Рядко се случваше. Старах се обаче, Господи!

Прекалявал съм с всичко, Господи! И с храна, и с ненавист, и с тютюн, и със страх, и с алкохол, и с горделивост, и с лошотия! После се измъчвах, упреквах, самонаказвах. Разкаянието отмива ли греховете, Господи? Казват, че прощаваш. А когато след разкаянието отново потъваш в греха?

В духовното нищо особено не постигнах, Господи! Старах се, обаче! Ще ме поставиш ли до себе си, мен грешния, Господи? Не защото постигнах чистота, а защото много се молех за прошка? Ще възнаградиш ли моето старание, Господи?

Или дай ми още един шанс, още един живот! В него ще успея! Кълна ти се!

сряда, 25 февруари 2015 г.

Сутрешен избор



Станах, измих си очите и си направих чай. Седнах. Реших да отделя петнайсетина минути за избиране. На какво днес да се ядосвам най-много? Много неща за ядосване. Не мога на всички да отделя време и нерви. Трябва да номинирам някои. А от тях да избера главното нещо за ядосване. Направих списък.

Разпалките за камината ми свършиха. Довечера ще трябва да се блъскам в мазето. Вместо да си пия виното и да си слушам любимата музика. Пфу! Едно.

С тия пари до заплата трудно ще изкарам. Трябва да намаля тютюна поне наполовина. И вместо водка „Финландия“, ще си купя някоя шльоковица за пет лева. Пфу! Две.

Обещах да напиша онази статия за онзи тъп учебник по психология, в който материала за шизофренията е илюстриран с образа на Дон Кихот. Отдавна обещах. В редакцията вече ме гледат подигравателно. Пфу! Три.

Вчера ми се проби лулата. Точно сега не мога да си купя нова. Ще трябва да затискам дупката с пръст, иначе не става. Пфу! Четири.

Оплешивявам. Остарявам. Сърцето прескача. Пфу! Пет.

Чух шефът да мърмори, че му трябвали млади хора. Какво иска да каже? Какво, а? Пфу! Шест.

И аз измърморих за колегата, че е пълен идиот. Тихо го измърморих. Той май чу! Ега ти слуха! От два дни ме гледа накриво. Пфу! Седем.

Стига толкова!

Как ще стига, бе! Ами печката, която дава на късо, та бушонът постоянно пада? Ами тая картина в хола, дето ми е писнала, а жена ми не дава да я откача, защото била скъп спомен? Ами дъщеря ми, където ми иска 300 лева за онази екскурзия, а аз ги нямам?

Колко станаха? Десет?

Да спра на десет! Според питагорейците това е свещено число. Че то и седем е свещено! Ама за кой беше свещено… Май за евреите.

Хайде, от десет!

А не е ли по-добре да се ядосвам на всичките десет? Целият ден е пред мен. За всяко ще има време. Тъпо е, обаче. Човек като се разпилее, губи се качество. В човек всичко трябва да е перфектно. Дори ядосването.

Да номинирам три. Така се прави. От десет – три. И в спорта е така. Първо, второ и трето място. И на световния конкурс по красота е така.

Да речем… Картината, която ми е писнала; лулата с дупка на дъното; екскурзията на дъщеря ми, за която нямам пари.

И какво, да изоставя оплешивяването; шефа, дето му трябвали млади хора и принудата да пия шльоковица? Ами днес ще ги оставя. И утре ще съм плешив. А шефът ако иска да ме махне, ще ме махне! И да се ядосвам и да не се ядосвам!

Чакай бе, къде е казано, че на ядосване подлежат само нещата, които могат да се оправят? Ако вали град и ми съсипе доматите в двора, нямам ли право да се ядосвам? Имам! Ядосването е свещено човешко право! Както радостта! Същото свещено право е!

Картина, лула, екскурзия…

Ама много равностойни са! Ненагледни, като три капки вода от гледна точка на повод за ядосване!

Май най ме влече лулата. Да притискам с пръст дупката! Много е нелепо! А, ето разликата! Да гледам картината не е нелепо! Дразни ме, ядосва ме, но нелепост няма. Да ми е чоглаво, че нямам пари за тази екскурзия, също не е нелепо. Такива са доходите в шибаната ни държава! А да се ядосваш на държавата не само, че не е нелепо, а си е направо дълг за един свестен гражданин.

Готово! Първо място за лулата! Второ – за картината. Трето – за  екскурзията.  

Днес ще се ядосвам на дупката на лулата. Цял ден.

Напълних лулата, запуших със средната фаланга на средния пръст дупката на дъното (с показалеца и палеца държа чашката на лулата), паля и се наблюдавам. Тъпо и нелепо! Нелепо и тъпо!

Добре де, все някой ден ще трябва да си купя нова лула! Не мога вечно да си държа пръста на тази дупка! Като ще е някой ден, защо да не е днес? Имам скрити двайсет лева. На четири съм ги сгънал и съм ги пъхнал в най-тясната преграда на портмонето. Никой не ги знае. А една тъпа лула от черешово дърво толкова струва. Да не би да съм тръгнал да си купувам лула от брайър, дето струва от двеста лева нагоре? Не съм! Защото съм отговорен баща и съпруг.

Има обаче проблем. Аз ако вадя по двайсет лева за всяка номинация за ядосване, докъде ще стигна? Два дни няма да издържа. ..

А ако номинирам пробитата лула за месеца? Не просто за днес, а за целия месец? Тогава е оправдано.

Тръгнах за работа, отбих се в отсрещния магазин за тютюн и алкохол, извадих двайсетте лева и си купих нова лула.  От черешово дърво.

петък, 20 февруари 2015 г.

Цветна страст



Покани ме на рожден ден у тях, въпреки че се познавахме от скоро. Предложи ми статия за списанието, което ръководя. Бях впечатлен от дълбочината и лекотата на анализа. Звъннах му, срещнахме се и разговаряхме. Допаднахме си. След това заедно намерихме поводи да се видим още няколко пъти.

На масата бяхме седем човека. Не познавах никого от приятелите му. До мен, от дясната ми страна, беше седнал мъж на около четиридесет. Приятно, спокойно и хармонично лице; лека усмивка, която ту се свиваше, ту се разширяваше, в зависимост от темата и емоцията на разговорите. Това, което ме шокира у този мъж беше облеклото му – ярко зелено сако, снежнобяла риза и червена вратовръзка. Само още двама от гостите бяха по костюми. Останалите бяхме облечени в обичайни за ежедневието дрехи.

Мъжът до мен явно улови продължителния ми поглед върху сакото, усмихна се и каза:

-      Обичам необичайното съчетание на цветове. Яркозеленото и червеното не си ли пасват? Според мен са в хармония.

-      Разбира се, - бях достатъчно учтив – всеки със своя вкус. С всичко е така – и с цветовете и с книгите и с музиката.

-      Обичам и книгите и музиката. Моята страст обаче са цветовете. Обичате ли сутрин изгрева?... А залеза?

-      Не ми се случва често да ги наблюдавам. Обичам ги, разбира се!

-      Когато съм на море през лятото винаги посрещам изгрева. От години почивам на едно и също място. Половин час преди изгрева сядам на брега. И чакам. В един момент хоризонтът леко заискрява, плахо розово започва да избутва около себе си гъсто сивото, слънчевият диск леко се показва и над него черното започва да отстъпва място на синьото… Извинете, досаждам ли Ви?

-      Ни най-малко.

-      Златна пътека тръгва от хоризонта и спира до мен. Синьозеленото на водата играе, искри, позлатява се, сменя тъмни и светли нюанси…Светът се ражда. Уникално е.

-      И аз имам такива спомени. Чудесно е…

Нямах нищо напротив да си говорим за цветовете и природата. Странно е, наистина… Но не е ли по-странно, че потънали в нервното си ежедневие, реките от мисли бягат от красотата като от нещо ненужно, незначително и банално?

-      Ако темата не ви е скучна, мога ли да продължа още малко?

-      О, разбира се! Връщате ме в моето детство, когато очите ми бяха широко отворени за цветовете. Сега не е така. Наистина ми е приятно…

-      Да си говорим на „ти“?

-      Разбира се.

-      Изгревът в морето е само едно от вълшебствата на цветовете. Навсякъде го има това вълшебство, стига очи да имаш… Като малък през лятото раснах на село. Дядо ми имаше два коня. Често ги изкарвахме на една огромна поляна. В ранното лято тревата е ярко зелена. А как само прелива и се слива това зелено със синьото на небето! А ако има и пухкави облачета, просто е божествено! Слънцето, скрива се, показва се, играе! Златистото разрежда синьото, тук – там блести, тук – там се сгъстява. Конете тичат, кафявата им кожа преминава през зеленото като някаква феерия. Привечер зеленото потъмнява, синьото потъмнява и ако дочакаш залеза, ставаш свидетел на приказна картина. Кърваво червен похлупак върху слънцето, който помътнява плавно, за да се превърне в един момент в строго сиво и накрая в черно… Черното също е цвят. Казват, че не е, ама е! Мога да ти изброя поне десет нюанса на черното – лъскаво, игриво, строго, разредено, плътно, бездно… Това и за бялото се отнася – искрящо, убито, тържествуващо, смръщено…

-      Смръщено бяло?!

-      Да, смръщено бяло. Черното и бялото са много богати. Много нюанси имат. Повечето хора обаче нямат очи за тях.

След това ми разказа за рибките си от топлите морета, за които полагал много специални грижи. Тюркоазено жълто, изумрудено зелено, сапфирено синьо, рубинено червено…Рибки, събрали богатството на цветовете на вселената.

Този разговор трая не повече от десет минути. След това минахме на обичайни теми – политически, спортни, битови.

На другия ден рожденикът ми се обади по телефона:

-      Интересно ли ти беше с моя приятел със странното сако?

-      Да, много приятен мъж. Малко ме смути със своята страст по цветовете…

-      Виж, Юрка… Нарочно не те предупредих. Ние, неговите приятели, също водим такива разговори с него. Въпреки, че той знае, че ние знаем…

-      Не разбирам…

-       Той е далтонист. Стопроцентов. Само бяло и черно... Да говори за цветове е неговата тиха малка лудост. Иначе е абсолютно нормален.