Помнене смъртта

                                           Лествица. Стъпало 6                                      

Мисълта за смъртта. Говоренето за смъртта. Преживяването на смъртта на близък човек. Очакването на своята собствена смърт.

Какво в същност за християнина е мисълта за смъртта? Това е мисъл за Бога, това е любов към Бога, това е мисъл за Царството небесно. Смъртта е раздяла на душата с тялото и пренасяне на душата в един духовен Божи свят. Когато мисълта за смъртта е постоянно пред теб, в същност самият Господ е постоянно пред теб.

За вярващия мисълта за смъртта е необходима на душата така, както хлябът е необходим за тялото. А как се разбира, че човек действително живее постоянно с тази мисъл? Доказателството е, че той е овладял страстите си, станал е техен господар. Ако те владее споменът за смъртта, ти доброволно изоставяш страстите. Не може пълноценно да носиш в себе си и едното и другото!  Който иска да пази в душата си мисълта за смъртта и едновременно с това се отдава страстно на обикновените житейски грижи, „прилича на човек, който иска да плава и в същото време да пляска с ръце“. Живият спомен за смъртта отсича страстите, казва Отецът.

Мисълта за смъртта не поражда ли страх? Поражда, разбира се! Такава е човешката природа. Човешкото естество реагира със страх на мисълта за смъртта. И „Христос се бои от смъртта (Лук. 13:7)“. Бои се, защото едната му природа е човешка.

Нека си спомним обаче едни от ключовите думи при Първо стъпало - „Монахът е непрестанно насилие над естеството“! Монахът за това е монах, защото той трябва да победи човешката си природа! Той трябва да победи страха и да го замести със съвсем други преживявания. Това важи с особена сила за тези, които са проявили усърдие и са приели да живеят в безмълвие. У живеещите в безмълвие помненето на смъртта премахва грижите, ражда непрестанна молитва и пази ума. „Впрочем, самите тези добродетели са и майки и дъщери на помненето на смъртта.“

Монахът трябва да знае, че ще прекара деня си истински благочестиво, ако живее с мисълта, че това е последния му ден от живота му.

В напредналия монашеския живот трябва да има не просто ежедневно очакване на смъртта. Свят човек е този, който ежечасно я желае. Не всяко желание за смърт обаче е достойно за одобрение. Например призоваването на смъртта от отчаяние

  не е от Бога. То е укоримо, то е от Дявола.

След като мисълта за смъртта е толкова благотворна, защо Бог не ни известява предварително за часа на нашата смърт? Защото, отговаря Отецът, ако знаем точно кога ще умрем, ние ще бъдем изкушени да живеем в беззаконие и грях, а покаянието ще оставим чак за края на живота си.

Когато оплакваш греховете си, никога не се осланяй на мисълта, че Бог е човеколюбив и че непременно ще ти прости. Спасението ти е в  твоето покаяние, в твоята молитва, а не в благостта на Бога. Призовавай Божието човеколюбие само в мигове на отчаяние!

Чета Йоан Лествичник и се сещам за думи на Йосиф Исихаст. Той казва така: „Блажен е този, който ден и нощ помни за смъртта и се готви за среща с нея. Тя има обичай да идва с весел вид към тези, които я очакват и да настига със жесток и зъл вид тези, които не я очакват.“

                                                        *     *     *

Едно от нещата, свързани с дядо, които са се врязали най-дълбоко в паметта ми, е как дядо разказваше за смъртта на баба, неговата жена.

Беше лятото на 1985 г. Сух, нажежен август. Дядо беше седнал на двора, под едно от плодните дървета, на любимото си лятно място и говореше. Пред него бяхме трима – аз, вуйчо - неговият син, и един от братовчедите ми. Дядо уж разказваше на нас, но погледът му беше зареян някъде и  с думите си не търсеше контакт със слушателите си. Говореше бавно и спокойно – така, както ми разказваше приказки, когато бях малък.

          − Снощи вечеряхме, приказвахме си кротко, разказвахме си някакви интересни неща от деня и като се стъмни си легнахме. Ето, тук, в лятната кухня, както винаги през лятото. Аз продължих нещо да бърборя. Спирах от време на време, за да чуя реакциите на бабата. Тя обаче не ми отговаряше. Заспала е, помислих си и се обърнах на другата страна. Не ми се спеше обаче. Въртях се, пухтях, жегата голяма, и пак подех приказка. Да е минало половин час откак сме си легнали. Бабата пак мълчи. „Бабо, бабо!“ - виках й – „Чуй де!“ Нещо ме жегна. Станах, отидох до леглото й и я побутнах. Не мърда. Пак я побутнах. След няколко секунди разбрах, че си е отишла…

По лицето на дядо нямаше скръб, нямаше драма. Лицето спокойно, погледът сериозен, но обичаен. Това „си е отишла…“ направо ме сряза – сякаш баба е станала и е влязла за нещо в другата стая.

Впрочем не биваше да се дивя. За дядо смъртта не съществуваше. Ние, хората, напускахме своите тела, изправяхме се пред Божия съд, попадахме според заслугите и греховете си в Рая или в Ада и след време, при Второто пришествие,  отново щяхме да получим телата си, за да влезем с тях във вечността. За дядо баба наистина просто си беше отишла.

На следващата година, пак през лятото, дядо също почина.

Месец – два след погребението на баба той се премести да живее в Плевен, при по-малката си дъщеря. Беше вече 80 годишен, с различни болежки, от които помня пристъпите на задух, а и не можеше да гледа сам себе си – през живота си не беше измил една чиния или изпрал един чорап. Една сутрин, когато леля тръгвала на работа, старецът й пожелал приятен ден и спокойно, сякаш между другото й казал:

          − Жéни, аз днес си тръгвам…

          − Къде си тръгваш?

          − При майка ти…

          − Моля?..Татко, стига си говорил глупости! На обяд ще дойда, за да ти донеса нещо за ядене! И си избий тези мисли от главата!

          − Добре, моето момиче, ще си ги избия… Имам  една  молба – погребете ме в Горна Манастирица, при бабата. Горе ще бъдем заедно, нека и долу сме заедно. 

На обяд, когато леля влязла, за да му остави храна, той лежал на леглото неподвижен, със затворени очи, а в едната ръка стискал малък дървен кръст.

Предвиждането на деня на собствената си смърт беше едно от няколкото негови чудеса, за които знам от преки свидетели.

За грижливото и действително покаяние

                                        Лествица. Стъпало 5     

            

„Покаянието е дъщеря на надеждата и отхвърляне на отчаянието“.

Покаянието е искане на прошка. Никой не иска прошка, ако не се надява, че ще я получи. Надеждата и покаянието вървят ръка за ръка.

Ако си готов да поискаш прошка, не може да си тотално отчаян. Желанието за покаянието, самото покаяние, са свидетели, че си готов да победиш отчаянието.

Покаянието е бич за горделивостта. Ако Егото ти е господар, самата мисъл за покаяние е невъзможна. Тогава искането на прошка  изглежда унизително. Няма как да се каеш и да не си смирен.

Йоан Лествичник разказва за специална обител, наречена „Тъмницата“, в която са затворени иноци, твърдо решени на всяка цена да измолят Божията прошка. Там Отецът вижда неща, които изумяват дори самия него.

Хора, прави и неподвижни, изнурени от безсъние и ридания, с поглед отправен към небето, молят за помощ.  Други с вързани отзад ръце, забили поглед в земята, „покрити с мрака на скръбта и с някакво тънко отчаяние“, търсят Божията прошка. Трети, седнали на земята и скрили лицето си между коленете, удрят челата си в земята. Четвърти крещят в изстъпление и си нанасят удари.

Хора с вдървени от множество поклони колена; с помръкнали и хлътнали дълбоко очи; с бузи, наранени и опърлени от обилни горещи сълзи; увехнали и бледи лица, приличащи на мъртвешки.

Хора, чийто плач е изтръгнал от тях всякаква гневливост. Убита надежда за каквото и да е наслаждение. Вода и хляб, колкото да не умрат. Нито смях, нито празнословие, нито дързък говор, нито суета, угаснала жажда за всичко земно. Само вопли и викове към Бога.

Всички те имат пред очите си единствено смъртта и се питат „Каква ще бъде присъдата? Какъв ще бъде нашият край? Ще излекуваме ли своите душевни язви? Ще има ли прошка за нас?“

„Аз видях там души толкова унижени, съкрушени и тъй угнетени от тежестта на греховното бреме, че биха могли да доведат до умиление и самите камъни със своите думи и. вопли към Бога.“

Йоан Лествичник прекарва тридесет дни в „Тъмницата“. Излиза от там, както той сам казва, „извън себе си“, тотално променен. Приема видяното за подвиг, но предупреждава, че това не е за всеки монах. „Нерадивият“ не трябва дори да опитва такова покаяние, защото може да се отчае и да загуби дори това, което е придобил досега със своя труд.

И в покаянието има степени. Едно е да си смирен като съжаляваш за дадени свои постъпки, второ е да си изпълнен с упрека на съвестта, трето е „блаженото и богато смирение, което се вселява в съвършените“. Висшият вид покаяние, признава Отецът, не може да бъде предаден с думи. И не съветва никого да се опитва да го практикува по описание.

Има обаче покаяние, към което трябва всеки да се стреми. В живота си ние падаме и ставаме, падаме и ставаме. Никога обаче не трябва да се отчайваме. Отчаянието е слабост, отчаянието е грях. Надеждата е божествен дар. Освен надеждата, много важна е и съвестта. Трябва да държим съвестта си будна, защото в нея е мерилото за правилния път. И трябва да внимаваме, защото съвестта ни може да престане да ни изобличава, не поради нашата чистота, а поради умора.

 Тежкὀ и горкὀ  на ленивите в живота. Те си мислят, че едно единствено ставане от пропастта води до блаженство. И бъркат жестоко. Такова самомнение ще им донесе само отчаяние.

Човек трябва да се пази да смята, че светът и Бог са му длъжни. Човек винаги трябва да живее с мисълта, че е длъжен и на света, и  на Бога. Така човек увеличава шансовете си да получи прошка за греховете си.

За блаженото и приснопаметно послушание

                                           Лествица. Стъпало 4          

За това стъпало Отецът е отделил най-много място – цели 30 страници от общо 300. Четеш, препрочиташ, връщаш се… и разбираш, че послушанието тук не е просто да се подчиняваш на някого. Всички други добродетели са свързани с овладяването на послушанието.

Послушанието не е нещо, което се усвоява за месец, два или за година. „… до тридесет години изпитват ония, които се отказват от света“,  казва Отецът.

Какви тридесет години? Какво толкова има да се усвоява? Имаш си наставник и го слушаш. Работиш, това, което ти нарежда.  Участваш в молитви и ритуали − толкова и тогава, когато ти каже. Ставаш и лягаш, когато ти нареди… Случва ли се нещо друго освен изпълнението на заповядани действия?

Случва се. Усвоеното послушание е пълна трансформация.

Който не е минал през каляването с послушание не може да надвие егото си. Борбата с егото е най-важната битка на монаха. Самолюбието, чувството за превъзходство, желанието да бъдеш винаги „отгоре“, животинският  инстинкт да мачкаш другия, егоизмът – това е букетът, наречен „Его“. Ако се стреми да дойде близко до всеопрощаващия Бог, до любящия Бог; ако се стреми да направи любовта същност на своя духовен живот, монахът трябва да срази горделивостта. Христос е измил краката на своите ученици. За не-духовния човек това е унижение! Как така – Бог да мие краката на смъртни! За качващия се обаче по Лествицата този акт е въплъщение на духовна широта, на извисеност, на мащабност. Не случайно ние, обикновените, се възхищаваме на известни и високопоставени хора, когато те се държат с нас като с равни, когато показват към нас доброта, отзивчивост, обич. Най-обикновеното нещо е да си високомерен, подчертаващ своето превъзходство, когато си високопоставен. Най-необикновеното е да си скромен, разбиращ, готов за помощ, когато се на „върха“. Да се държиш като обикновен, да бъдеш обикновен, когато се необикновен е божествено! 

За да постигне това себеусещане за обикновеност, за не-специалност, монахът трябва да се научи да търпи унижения във всичките му разновидности – укори, подигравки, обиди… За да изгради способност да разбира другите, да се поставя на тяхно място, монахът трябва да спре да ги укорява, да ги съди. За да срази егоиста в себе си, монахът трябва да престане да се гневи. Съвършеното послушание води да пълна победа над суетата. Без това няма духовен напредък. Суетният не може да стои на Лествицата – тя ще го изхвърли, злите духове ще го съборят.

Това е първата половина от вселената на послушанието − смирение, човеколюбие, емпатия.

  

Ето и втората.

Без трудната, продължителна и често жестока школа на послушанието, не можеш да постигнеш силен и независим дух. „Както дърветата, огъвани от ветровете, пускат своите корени дълбоко в земята, така и ония, които пребивават в послушание, ще придобият силни и непоколебими души", казва Отецът.

Послушанието прави монаха кротък и търпелив. Това е желязната броня, в която се чупят стрелите на всеки външен човешки удар. И тук е върховният парадокс – ставайки роб, ти добиваш пълна свобода - "…вие, които се стремите доброволно да се продадете в робство, та в замяна да получите истинската свобода…"

 Станал си свободен, защото си станал недосегаем! Нищо не може да ту уязви, нищо не може да те извади от равновесие. Дори напредналият в тази независимост сам се вкарва в ситуации, които му потвърждават духовната устойчивост: „Който се стреми към безстрастие и към Бога, той счита загубен всеки ден, в който никой не го е укорил…“

Само ако се види тази фундаменталност на послушанието, може да се разбере историята на  Исидор, разказана от Отецът.

Исидор бил княз от Александрия. Той решил да се посвети на духовно израстване и поискал да постъпи в манастир. Игуменът,  разговаряйки с него, разбрал, че пред себе си има „твърде коварен, зъл и горд“ човек − все качества, които за християнството са от Дявола. Игуменът решил да преодолее това „бесовското коварство“. Поставил му следната задача – да застане при портата на манастира и на всеки, който влизал и излизал, да се покланя доземи и да казва: „Отче, помоли се за мене, обхванат съм от зъл дух!“

„Какво пък толкова?“, си помислил Исидор и застанал до външната порта на манастира. И започнал - той, князът - да се кланя на всеки, който влизал и излизал. И да казва „Отче, помоли се за мене, обхванат съм от зъл дух!“  Ден, два, седмица, две… Игуменът не отменял задачата…Седем години! Чак след седем години игуменът преценил, че Исидор е постигнал необходимото смирение и го причислил към братята. Йоан Лествичник разказва какъв отговор е получил, когато попитал Исидор какво е изпитвал неговият ум, докато е изпълнявал своето послушание.

 „Отначало, каза той, аз си мислех, че сам се предадох в робство заради моите грехове и затова с голяма скръб, самонасилие и кърваво само-принуждение правех поклони. След една година моето сърце вече не изпитваше скръб, очаквайки от Господа награда за търпението. Когато измина още една година, дълбоко в сърцето си аз считах вече себе си недостоен да бъда в св. обител, да срещам отците, да гледам лицата им, да се причащавам със св. Тайни и, като навеждах очите си надолу, а мисълта си още по-надолу, вече искрено молех влизащите и излизащите да се помолят за мене."

След този подвиг Исидор бил съвършено друг човек. Тих, скромен, смирен, търпелив, обичащ… Горделивият и зъл княз се превърнал в монах, стъпил здраво и непоколебимо на Лествицата.

…Преподобният Йоан Колов, живял през IV-V век се подвизавал в Скитската Египетска пустиня. Той бил с пламенен и невъздържан характер и силно желаел да възпита в себе си силна воля. Отишъл при стареца Пимен и го помолил да стане негов ученик.  Обещал му да му се покорява във всичко, каквото и да поиска от него. Старецът Пимен се съгласил, но решил да подложи търпението на Йоан на невероятни изпитания. Наредил му да полива едно изсъхнало дърво, което било толкова изсъхнало, че всеки виждал безполезността на поливането. Йоан обаче изпълнил заповедта на Пимен. След три години поливане, дървото пуснало листа и дало плод. Нарекли това дърво "Дърво на послушанието"…

За странничеството, т. е. за отстраняването от света

                                  Лествица. Стъпало 3  

     

След като напълно си напуснал света, следва третото стъпало. Ставаш странник. Не се привързваш дори към средата, в която пребиваваш. От света си се откъснал, но и към нищо повече не се привързваш. Ти си странник навсякъде, където си. Униженията не те притесняват, притесненията не те безпокоят. От съвсем чужд човек може ли да те заболи? Не би трябвало. Ти си странник и бягаш от пустословието, търсиш мълчанието. Може ли да си словоохотлив сред чужди? "Странник е оня, който с благочестиво намерение навсякъде пребивава разумно, като чужденец всред чужд народ", казва Отецът.

Ако на второто стъпало си напуснал стария свят, то на третото стъпало си останал сам и в света, в който си пристигнал. И ето, числото на това стъпало, е числото на Света Троица. "Това трето стъпало е равно по число на Св. Троица. Който е стъпил на него, да не се оглежда ни на дясно, ни на ляво (Вторз. 5:32)."

Свята завършеност. На първото стъпало си подготвил душата си за напускане на света, в който си живял; на второто си скъсал с всичко, което до този момент ти е било мило и скъпо; на третото стъпало оставаш безразличен и към посегателствата на новия дом.

Сега си готов да тръгнеш на горе по Лествицата, за да се бориш с всяка греховна страст и мисъл и да утвърждаваш всяка добродетел. На третото стъпало ти си алпинистът, готов за старт – облякъл си подходящ екип, взел си нужните въжета и инструменти, напълнил си дробовете с въздух, мобилизирал си  енергията на цялото тяло, но си в началото, в подножието. Отвесните скали те чакат.

Едва на третото стъпало осъзнаваш своята самота и своята лична отговорност за извървяването на пътя, който ти предстои. Външно ти си с други, но всъщност ти си сам.

За безпристрастието, т.е. за отстраняване на грижите и скръбта за света

                                    Лествица. Стъпало 2

Първото стъпало е „готовността да се откажеш от всичко светско“. Самата готовност обаче не е още истинския отказ. Влязъл в манастира, монахът ще бъде връхлитан от спомените за мирския живот, чувствата на привързаност и обич ще го дърпат мислено към него. Монахът ще се „обръща назад“. Затова Отецът казва  "Стъпало второ — Движещият се да бяга, подражавайки на Лота, а не на жена му."  Лот и жена му бягали от горящия Содом, защото това е било тяхното спасение. Те били предупредени да не се обръщат. В Содом обаче бил техния дом, техните скъпи предмети, тяхната младост. В Содом било всичко мило и ценно, което те трябвало да изоставят, за да се спасят от Божия гняв. И жена му на Лот не издържала – обърнала се назад и се превърнала в стълб от сол.

След като монахът е стъпил на Първото стъпало, след като се е отказал от света, бесовете ще започнат да го връхлитат, за да го карат да завижда на миряните, а собствената си съдба – да окайва. Монахът ще бъде изкушаван да напусне манастира, да се върне в предишния свят, с който е свикнал. Монахът ще бъде тласкан към отчаяние – защото светът, в който е влязъл е пълен с  изпитания.

На Първото стъпало монахът е обявил, че „се е отказва от света“. Той е декларирал ГОТОВНОСТ. Следва проверката, доказателството, следва Второто стъпало. Ако монахът изпитва носталгия към светския живот, ако изпитва скръб към изоставеното, всъщност не е успял да се откаже от него.

"Който се е отказал от света, той е избягнал скръбта. И ако някой има пристрастие към нещо видимо, той още не се е избавил от нея"

Ако монахът е стъпил на Второто стъпало, той „не ще се суети и грижи ни за имущество и придобивки, ни за слава в този свят, ни за приятели, ни за братя, с една дума — за нищо земно…“

Да се качиш на Второто стъпало означава истински – мисловно и емоционално -да преодолееш своята привързаност към светския живот.

Това обаче не е всичко. Идва архи-трудното. Монахът трябва да стане устойчив към всякакви атаки. Той трябва да стане недосегаем за обиди и унижения. Никаква злонамереност, никаква претенция, никаква чужда ирония, не може да смути душевния му покой.

Това стъпало, този път, ще бъде показан на монаха "… чрез очистващото питие на оскърбленията, чрез получаване укори, осмивания, ругатни…безропотно понасяне на униженията и товара на досадите: когато си обиждан — да изтърпяваш мъжествено; когато си оклеветен — да понесеш без негодувание; когато си унижен — да не се гневиш; когато те осъждат — да се смиряваш."

                                                         *    *    *

…С дядо веднъж пътувахме с влак от град Бяла за гара Горна Манастирица, Русенско. Купето беше пълно. Дядо винаги ходеше „униформен“ – с расо и килимявка. Мен това обикновено ме притесняваше, защото епохата беше атеистична, а религията и нейните служители биваха взимани на подбив. Забелязах как един чичо, около петдесетгодишен, се беше втренчил иронично в дядо, с подчертана полуусмивка и присвити очи.

          − Дядо попе, я разкажи сега на компанията нещо за Бога! Има ли го, няма ли го? Гледа ли ни, мижи ли… - попита мъжът като  язвителността му беше доста брутална.

Да съм бил десетгодишен. Сви ми се сърцето. Идеше ми да потъна в земята. Дядо не му обърна никакво внимание.

          − Дядо попе, можеш ли да докажеш, че Бог съществува? – издевателството продължи.

          − Ами да се опитам! – този път дядо се включи – Какво образование имате?

          − Защо питаш?

          −За да си подбера разбираеми изречения… Ако сте дърводелец, ще Ви говоря по един начин. Ако сте биолог, например – по друг.

По-нататък не си спомням конкретния разговор, с изключение на откъслечни думи.  В детската ми памет обаче релефно се запечата атмосферата. От „компанията“ се включиха още двама. Иронизираха дядо, раздаваха квалификации - пряко за религията и косвено за него, притискаха го и с аргументи и с емоции. Идеше ми да стана и да напусна купето. Чувствах се наритан, защото той беше умишлено унижаван и защото беше ясно, че това е моят дядо и че аз съм едно цяло с него. Дядо, обратно, запази абсолютно спокойствие, в интонацията му личеше вежливо превъзходство, реакциите му бяха бързи и категорични. Цялата тази вълна на ирония не го засягаше. Сякаш беше с броня.

Аз знаех, че дядо е почти енциклопедист. Опонентите му обаче не знаеха. На купешките им идеологически подмятания за опиума, за суеверията, за мухала и прочие, дядо отговаряше с въпроси и настояваше за отговори. Постепенно опонентите на дядо разредиха участието си, а дядо – напротив – почти се беше захванал с лекция.

Не бях впечатлен толкова от конкретния разговор. Шокиран  бях от психиката на дядо. Опитите за унижения се разбиваха пред него и сякаш се разпадаха на прах. Учител пред ученици - спокоен, самоуверен, недосегаем. От къде идваше тази сила?

Когато слязохме от влака попитах:

          − Дядо, тези тримата през цялото време ти се подиграваха! Как ги издържа?

          − Нямаше проблем, момчето ми! Това са папагали! Ако насреща ти има папагал, който ти крещи обидни думи, ти ще се притесниш ли?

          − Не бяха папагали!

          − Добре, ще го кажа по друг начин. Ако си абсолютно убеден в своята правота, хорското мнение не трябва да те интересува!

За отричане от светския живот

                                           Лествица. Стъпало 1           

Изчетох "Лествица"-та. Защо дядо ми я препоръчваше? Каква връзка имаше тази книга с обикалянето на манастирите? За да изложа свое разбиране за християнството, защо точно тази книга трябваше да прочета? В нея нямаше преразказ на библейски събития, нямаше разясняване на религиозните догми. 

В "Лествица" имаше описан път на пълна промяна на себе си. От началото до края тази книга беше пронизана от разкази за борбата със себе си. Християнската борба за духовна трансформация, която ще те доближи до Бога. И резултатът от този процес, Йоан Лествичник нарича  "  ПОДВИГ". Защо "подвиг"? Какво всъщност е "подвиг"?

Подвиг е да изкачиш Еверест. Подвиг е да оцелееш цяла седмица сам в джунглата. Има много подвизи... Едно нещо ги обединява – трябва да положиш свръхчовешко усилие. Трябва да направиш това, което изглежда невъзможно. Подвигът е превръщането на невъзможното във действителност.

И какво невъзможно има в това да започнеш да живееш в манастир, да станеш монах?  Вярно, сурови условия – трябва да се лишиш от доста светски удоволствия…Трудно, но чак пък подвиг? Спазваш режим, молиш се еди колко си пъти на ден и работиш в манастира това, което ти възложат.

"Монахът е непрестанно насилие над естеството ", казва Лествичник, когато започва своя разказ за Стълбата. 

Значи да си монах е не просто да извършваш някаква работа и да спазваш някакъв режим;  да си монах означава да извършваш насилие върху природата си.

"Ония, които пристъпват към този подвиг, са длъжни от всичко да се откажат , всичко да презрат, над всичко да се надсмеят, всичко да отхвърлят, за да сложат твърда основа."

Ясно. Да се качиш на Първото стъпало всъщност означава да станеш ГОТОВ да се откажеш от ВСИЧКО, с което си свикнал; всичко, което обичаш; всичко, за което си мечтал. И не само да се откажеш. Това "всичко" трябва да си готов да го презреш и да му се надсмееш. Да се приготвиш искрено да постигнеш всичко това и да започнеш да го правиш е насилие над естествената човешка природа. Това преборване на „естеството“ е ПОДВИГ. Извършвайки го, монахът е застанал първото стъпало на Лествицата.

                                                            *     *     *

          ‒ Дядо, какъв  в крайна сметка е смисълът от монашеския живот?

          ‒ Да се отдадеш на Бога. Това е по-краткият път към Спасението.

          ‒Защо да е по-кратък?

          ‒ Защото си относително далеч от главните съблазни и защото живееш със съмишленици. Взаимно се подкрепяте и си помагате.

          ‒ И какво по-точно трябва да постигне човек  в тази среда?

          ‒ Моралните добродетели. За много от тях сме говорили десетки пъти.

          ‒ И коя е главната? Все пак трябва да има главна!

          ‒ Да се научиш да обичаш хората без да имаш специална причина за това. И да им помагаш постоянно. Да си "слуга" на хората без да са те принудили и без да чакаш награда.

И наистина, "ЛЮБОВТА"  беше крайната точка на Лествицата. „Любовта“ беше на последното 30-о стъпало.

Видение за Лествица

Вече половин час стоях срещу писмото, макар че десет пъти го бях прочел. Писано през март 1986 г. и пристигнало при мен през септември 2017 г. Има няма – 31 години "пътуване".

Обажда ми се Веско, първи мой братовчед и ми казва:

          ‒ Юрка, в една кутия намерих писмо. Държиш ли се за нещо?  Писмо от дядо ни поп за теб!

          ‒ Ами, навреме ми казваш… - опитах се да се шегувам. - Дядо почина ако не се лъжа през 86-та година…

          ‒ Изобщо не се лъжеш. В Плевен, в гардероба на спалнята, намерих една кутия  с огромна библия, някаква друга малка книжка и лист изписан на ръка. Не съм го чел, но видях, че започва със "Здравей, Юрка…" Почеркът на дядо. Явно писмо. Ще мина довечера да ти го дам. Човек трябва все пак да си чете пощата…

След смъртта на баба  дядо се премести от гара Горна Манастирица, Русенско,  да живее в Плевен, при леля, по-малката му дъщеря. Изкара не повече от  година и почина. Интересно защо ли ми е писал писмо? И като го е написал, защо не ми го е изпратил?

Последните три – четири години от живота си той не ми говореше. Беше побеснял от една моя статия в старозагорски вестник, озаглавена "Новите дрехи на попщината". Обяснявах му, извинявах му се, не ми прости. Така си отиде, без да ми проговори. Това страшно увеличаваше значението на писмото, каквото и да е то.

Ето и самото писмо:

"Здравей, Юрка!

Днес е 16 март – Сирни заговезни. "Искам прошка!", "Давам прошка!" Учуден си нали?

Слагам край на тази тъпа история със статията ти за "попщината". Било, каквото било. Мъчно ми е, че ни си говорим толкова време. Трябва да се видим! Ела в Плевен – ти да целуваш ръка, аз да целувам чело!

Щях да те търся по телефона, но се отказах. С писмо ми е по-лесно. Трябва да се видим. Трябва да поговорим.

Бях ти говорил за една книга – "Лествица" – намерих я! Много ще ти хареса!  Колко я търсех тази книга да ти я дам, не я намирах – сега изскочи от една кутия от мазето – как не си я добарал, не знам, ти ровеше навсякъде като къртица.

Спомням се с умиление десетките, ако не и стотиците часове, които прекарахме с теб, особено през летата, когато беше ученик, във философски и религиозни спорове! Накрая ти много се изложи с тази статия за попщината, ама няма да се връщам на това – Сирни заговезни е!

Все си мисля, моят старчески мозък напоследък много превърта тази идея, защо не напишеш една книга за религията? Няма да ти е трудно. Помня как още 14 годишен написа цяла тетрадка трактат "За свободата на волята от гледна точка на християнството".

Имам и конкретна идея. Намери време и тръгни по манастирите! Разгледай ги, опознай ги, поговори с монасите! Не е нужно да бързаш. Направи го бавно, но с търпение и постоянство! И напиши книгата! Не че много хора ще я четат – днес четат главно глупости, ама така, за теб и за твоите внуци. Както аз ти бях дядо, така и ти ще бъдеш дядо! Идеята да се докоснеш до историята и до християнството именно чрез манастирите,  нали е добра?

Ела ми на гости в Плевен! Запазил съм няколко бутилки червено, от онова 10 годишното, да си спомним старите времена!"

Явно писмото беше недовършено. Не можеше да приключи така.

Звъннах на братовчед ми и го помолих да ми даде цялата  кутия. Обясних му, че в нея има книга, която дядо е пожелал да прочета.

Когато Веско донесе кутията и когато разгърнах "Лествица" – та, в нея намерих няколко листа, ситно изписани с дядовия почерк, значи – негови бележки:

"Казват, че книгата "Лествица" е една от най-разпространените и най-усърдно четени книги през вековете. Авторът, Йоан Синайски,  роден през 579 г., станал игумен на Синайския манастир. Малко след смъртта си е обявен за светец. Написва главната книга на своя  живот -  книга за пътя към Рая, за пътя към Бога.

 "Стълбицата" има 30 стъпала, съобразно тридесетте години от „скрития живот" на Иисус. На всяко от тях монахът усвоява едни добродетели и укрепва други. Това е книга за преодоляване на пороците и греховете, за пречистването и извисяването. "Лествица" - та е пътят на християнското самоусъвършенстване.  По името на своята книга, авторът остава за историята като Йоан Лествичник.

Книгата има многобройни преписи, като най-ранните са от IX век. Монасите, тръгнали да  изкачват Стълбицата, знаят, че това е всичко, което си струва в земния живот. Започват от първото стъпало и вървят нагоре. Ангелите ги пазят, дяволите ги дърпат и искат да ги съборят. Монахът върви, качва се, става все по-трудно.  След 30-тото стъпало го чака Христос…"

Хвана ме яд, че дядо не е пуснал това писмо. Явно е имал намерение да го довършва, но не е успял, Господ го е прибрал. Подхвърля някаква идея за книга, за обикаляне на манастири… Ако се бяхме видели щях да получа, както винаги, солидна аргументация. А сега как да възприемам тази идея? Като хрумка, като молба или като завещание?

От една страна беше странно да зарежа нещата, с които се занимавах и които ми трябваха професионално и да започна да пиша книга за религията. Още по-странно и дори малко налудничаво ми се стори да обикалям манастирите. Не знаех колко са, но горе долу бяха от порядъка на двеста. Със сигурност не са се увеличили от дядовото време. От друга страна, дядо знаеше колко се колебаех  какво да кандидатствам да следвам. Някъде до 9-ти клас бяхме сигурни, аз, майка и татко, че ще следвам медицина. Това не се подлагаше на съмнение и алтернативи не бяха обсъждани. Защо пък точно медицина? Баща ми беше минен техник, а майка ми учителка по трудово обучение. Вероятно защото беше в нашите очи най-хуманната и най-престижната професия. Слагайки жалони по пътя на тази мечта, а по-късно и на това решение, голяма част от книгите, които купувах, бяха популярна биология и популярна медицина. 

В един момент обаче под влияние на идеологическия и мирогледен сблъсък между дядо и татко в мен взе да се прокрадва идеята да следвам или Духовна академия или философия.  Всеизвестен забавен семеен факт  беше фактът, че като ученик през зимата под влияние на баща ми ставах  атеист, а през летата под влиянието на дядо ми поп – аргументирано  набожен. Нещата бяха стигнали до абсурд – през  зимата ръководех "Клуба на младия атеист" в Стара Загора, а през лятото пеех в селската черква (1). В ония години идеята да следвам  висше богословско образование беше твърде екзотична, а бих казал и опасна. Църквата беше изолирана от обществения живот, на нея се гледаше в най-добрия случай с любопитство, а много често и с насмешка и такова висше образование щеше да ме превърне в "бяла врана" с отрязани, така го чувствах, пътища за социална интеграция. В същото време ме изпълваше неземна радост при мисълта, че ще посветя години на четене на религиозни и философски книги, мое любимо занимание в юношеските ми години. Просто щях да правя по цял ден това, което обичах, и което правех тогава от време на време, главно през летата.

Веднъж казах на дядо:

          ‒ Реших, ще кандидатствам в Духовната академия.

Старецът заби поглед в масата, стана неподвижен и попита:

          ‒ И как ще гледаш баща си в очите?

Стори ми се че не съм чул добре.

          ‒ Моля?

Дядо повтори:

          ‒ Как ще гледаш баща си в очите?

В първата секунда си помислих, че дядо иронизира, че нещо се шегува. По всички въпроси на религията дядо и татко бяха врагове. Би трябвало дядо да скочи до тавана от радост, че съм предпочел Духовната академия пред Философията на Университета. Какво го засягаше толкова как ще реагира татко?

          ‒ Не разбирам, дядо! Какво значение има?

          ‒ Силно да наскърбиш близък човек е голям грях! Не си го причинявай!

Сега пък помислих, че не съм чул добре последното изречение. Би трябвало да е казал: "Не МУ го причинявай!"

          - На себе си ли да не го причинявам? – попитах в недоумение.  

        ‒ Да, на себе си! – гласът му беше твърд.

След като каза това, дядо излезе от стаята – явно не искаше дискусия по този въпрос.

В следващите дни мисълта  какво ще причиня с това попско образование  на  атеиста – фундаменталист стана натрапчива.  Такъв мой избор щеше да го срути. Имах ли сили да нанеса  такъв удар на баща си? Не той, а аз дали  щях  да издържа отношението, което щеше да последва?

Въпреки всичко, в този ден не разбрах позицията на дядо. Стори ми се абсолютно нелогична. По-късно осъзнах, че за моралът, който той изповядваше, да причиниш мъка на близък е страхотно прегрешение, освен ако нямаш избор или имаш педагогически намерения. Аз избор имах, а възпитателни задачи за баща ми никога не съм имал.  Взех да проумявам, че грехът, извършен от един човек, по определение е удар върху самия него и след което, рано или късно, следва наказание.

Душевните ми драми приключиха с отказ от медицината, от Духовната академия и кандидатстване във Философския факултет на Софийския университет.  Майка ми и баща ми не разбираха много за какъв дявол ми е тази философия и какво точно може да се работи с нея, но след като си направиха свое проучване и след като се убедиха, че философите са уважавани в обществото хора, дадоха благословията си. Дядо също благослови решението ми. Това беше първият и може би единствен случай, в който татко и дядо заставаха на една позиция при поставянето на важен въпрос.

Спомних си всичко това, защото то ми помогна да си обясня странното недовършено писмо на дядо. Писането на книга за религията вероятно беше в съзнанието на дядо най-логичното следствие от умствените ми главоблъсканици, на които той беше свидетел през летата на моите гостувания. Той беше останал в 1974 – 75 при разбирането на моите духовни пориви, просто защото след това рядко, а от един момент нататък изобщо не си говорехме. А манастирите? Защо трябваше да посещавам манастири? Не стигаха ли книгите, въз основа на които ще добия знания, които пък после щяха родят книга?  Явно дядо е смятал, че от време на време трябва да попадам в среда, родна на неговите възгледи, за да се увеличи върху мен религиозното въздействие. Писмото беше писано в епохата на мащабен и всеобхватен атеизъм и сигурно се е питал кое е това, което може да замести по някакъв начин месеците, прекарани под негово въздействие. Сигурен съм, че на дядо не му е било безразлично каква посока ще поеме моето мислене при писането на книгата за религията. И многобройните посещения на религиозни култови места явно са му давали някаква надежда за "правилността" на моя път. Освен това той беше изключително набожен и няма начин в неговите преценки да не се е вместило някъде и Божието въздействие. А къде то може да бъде най-силно? В църквите и в манастирите, естествено.

Логиката на писмото беше ясна. Оставаше да си изясня дали ще намеря логика да последвам съвета на писмото. В интерес на истината религиозната тема никога не ме е напускала, но тя с годините беше започнала да играе твърде периферна роля в мисловния ми живот. На преден план бяха бурните обществени процеси, защото имах късмета или нещастието да живея във време на огромна социална трансформация – социализмът си беше отишъл и на негово място се беше настанила някаква действителност, която моят морал категорично отхвърляше, въпреки, че лично ми донесе не лош стандарт и обществени възможности.

Въпреки това, в идеята да пообиколя манастири и да се върна духовно в атмосферата, вълненията и терзанията на моята ранна младост, имаше нещо много симпатично. При всички случаи имаше нещо ново, което обещаваше духовна тръпка и духовно приключение. Може би щях да започна, ей така, с проба. Старецът си беше отишъл преди повече от 30 години и духът му нямаше да се наскърби ако не последвам желание с твърде стар произход, макар и с дълъг срок на годност.

Включих компютъра и създадох папка "Манастири".

______________________________________________-

(1) Тази невероятна, изпепеляваща, душата драма съм описал в новелата "Дядовата къща", която, така се случи, че най-напред излезе през 2016 г. в руското литературно списание "Москва", а след това и на български език, благодарение на издателство "Захарий Стоянов".