В тапицираната стая

       За мен тази книга е много особена. Като сборник с подбрани политически статии и коментари от последните петнадесет години тя не предполага нищо повече от систематизиране на един публицистичен труд. Ако не бъдат събрани, те нямат шанс да оцелеят. Времето ги претопява и все едно не са били.

А защо да бъдат?

Защото човек обича да си спомня камъчетата на своя професионален път. Връща се понякога към пожълтелите страници, за да изтегли от паметта си забравени факти, преценки, емоции, образи и мечти. Такъв сборник обслужва егото и носталгията на една по принцип напреднала възраст, която търси, понякога трескаво, понякога с меланхолия, покрит с пепел смисъл. Стойността на такава книга е в първо лице единствено число. За другите тя може да има само сантимент за близък човек, и толкова.

Да, но тази книга е особена. Когато направих подборката, някакви обръчи ме стегнаха. Защото основните теми, които съм поставял, и изводите, които съм правил, не са се превърнали в обществени дискусии. Няма ги. Все едно не са писани. А толкова анализи съм построил! Толкова плам съм вложил! Толкова ирония съм стоварил върху своите опоненти! Какво се случи? Та това беше най-зрелият период от живота ми, най-творческият!

Докато подготвях книгата за печат, един кошмарен образ заседна в съзнанието ми. Затварям очи и се виждам в центъра на стая, в която говоря силно, търся опоненти и съмишленици. Стаята обаче е тапицирана, изолирана, непроницаема. Всичко, което казвам – не, това, което викам, – не стига всъщност до никого. И в този образ няма и намек, че не съм разбран, че съм нещо повече от своята аудитория. Не, като че ли вибрациите са различни, просто не съвпадат, не се докосват, не взаимодействат.

И осъзнавам, че начинът, по който съм поставял през всичките тези 15 години проблема за българската бедност, не среща интерес. България е не просто най-бедната страна в Европейския съюз, тя е най-изоставащата – без война, без

природни катаклизми. И въпреки това не желае икономически дискусии. Не разбирам защото обществото живее ден за ден, защо нито една важна – според мен – икономическа или финансова тема не се задържа във влиятелните медии. Българският народ сякаш не се интересува от парите си, а аз, философът, съм се заел да пиша основно по икономически и финансови въпроси. С каква квалификация? Естествено като самоук. Но защо икономистите – учени, публицисти и политици, не поставят остро и настойчиво тези въпроси? Какво е това безразличие, особено на политиците, които най-много би трябвало да се вълнуват от парите на народа? Загадка!

В партиен план ситуацията за мен беше общо взето същата. Въпреки че дълго време ръководех партийния вестник „Дума“, нито един ръководител на БСП през тези години не споделяше моето разбиране за БСП, за нейните нужди, за необходимия път на нейното развитие и бъдеще.

Стая – тапицирана, обезшумена, непроницаема!

Образът на тапицираната стая остави в мен горчивото чувство, че няма никакво значение какви статии съм писал. Все едно ги няма. С тях сякаш се е изпарила и основна част от моя професионален живот.

И все пак, все пак… човек винаги търси смисъл в преживяното безсмислие. Може би един ден някой мой наследник, любопитен за терзанията на своя дядо, ще поиска да познае България такава, какъвто аз съм я видял. Може би. А в моите представи, ако почувства в мен и един мечтаещ човек, ще бъда щастлив. И напълно реабилитиран. Защото едно от благословенията на мечтите е да ти дават сили дори когато си в тапицирана стая.

Войната на Мърфи

             Филмът започна с избиването на единия екипаж и завърши с избиването на другия.

Авторите не подсказаха кои са добри и кои лоши. Не обясниха чия война беше справедлива и чия - не.

И едните, и другите бяха получили призовки, бяха сменили цивилните дрехи с бричове, бяха им дали желязо, носещо смърт, и им бяха посочили враговете. Кой кого ще убие пръв беше въпрос на случайност, на съдба.

В началото на филма някакво чудо спаси Мърфи. Зашеметен, захвърлен на някаква греда, той се събуди, когато касапницата беше свършила. Реши да отмъсти. Потегна някакъв счупен самолет, направи си някакви примитивни бомби, намери някакво неизбухнало торпедо и продължи войната. Започна да търси екзекуторите на своите. Когато откри къде се намира подводницата им, Мърфи натовари торпедото на примитивен сал и тръгна срещу нея. Екипажът не вярваше на очите си. Защо му беше това? На всичкото отгоре войната беше свършила. Самият капитан през една фуния викаше: „Войната свърши-и-и!“, „Войната свърши-и- и!“

Мърфи успя да ги доближи. Екипажът потопи подвод­ницата, но той стовари върху нея торпедото. Изби ги. И сам умря, затиснат от ръждясалия допотопен кран, с който носеше смъртта им.

                                                        * * *

Това е най-тъжният филм, който съм гледал, Мърфи. Тъжен не защото ти накрая умря. След като си тръгнал на война, няма нищо неочаквано и неестествено в това да бъдеш убит. Един от многото.

 Тъжното е, че всъщност ти се самоуби. Защото превърна войната в своя, в лична.

Ти влезе в тази война, защото бе призован. Тя не беше твоя. Ти не ѝ принадлежеше. Тя беше твой дълг. Ти беше нейно оръжие. Когато войната свърши, логично беше и ти да спреш, да събуеш брича и да облечеш цивилни дрехи. Да отвориш шампанско. Ти не го направи, защото вече не те интересуваха призовките и дългът. Войната беше станала твоя, лична.

Дори можем да се върнем назад. След като оцеля, ти можеше да се скриеш и да изчакаш развоя на събитията. Това е логичното. Тъжното е, че не го направи. Пак поради проклетия факт, че войната се беше превърнала във войната на Мърфи.

Но и това не е най-тъжното. Най-тъжното е, че ако си беше задал някои въпроси, трудно щеше да им отговориш. Въпреки пламъка в очите ти, въпреки ясната граница между скръбта по убитите ти другари и ликуването пред усещането, че скоро ще избиеш враговете си.

С кои беше на една фронтова линия, Мърфи? Твоята война беше ли една и съща с тази на твоя президент, на твоите генерали? Едно и също нещо ли ви хвърли в нея? Едно и също нещо ли очаквахте от нея? Едно и също нещо ли получавахте от нея? Когато тя свърши, еднакъв ли беше нейният край за вас?

С тези, с които воюваше, с които си разменяхте желязо, войната ви различна ли беше? Или беше различна от тази на генералите? На тези, които изправени пред огромните карти, с дървени показалки чертаеха фронтовите линии и нареждаха мислено своите пешки? С тези от подводницата, която потопи, войната ви не беше ли една и съща? Война на призовката? Война на достойнството? Война на служенето?

А най-най-тъжното, Мърфи. Децата и на едните, и на другите, децата и на тези от твоя кораб, и на онези, от вражеската подводница, един ден ще си подадат ръка. Няма начин да не го направят. Така, както са направили децата на Атина и Спарта, на Южните и Северните щати. Това е социален закон. Децата на избиващите се един ден си подават ръка. Те разбират, че един без друг не могат. Те  разбират, че трябва да са заедно. Заедно ще направят това, което поотделно, сами, не могат. Те четат историята и научават, че техните родители са си разпаряли коремите. Те разбират, че така се е стекла историята. Те разбират, че така е трябвало.

Това най-тъжно нещо, Мърфи, щеше да се превърне в трагично за теб, ако беше осъзнал социалния закон. Ако го беше съпоставил с факта, че въпреки неговото съществуване, въпреки неговата неумолимост, войната на родителите няма как да не се води. Няма как да бъде прекъсната. Тя е тук, тя е факт.

Впрочем, добре че не го разбра. Иначе нямаше как да умреш почти щастлив.

 1998 г.

Искрецки манастир

Знаехме, че Искрецкият манастир се намира на територията на белодробна болница, създадена от цар Фердинанд през 1908 г. Малко са били местата в България с толкова чист въздух.

Църквата на манастира са намира на поляна, която прелива в тесни асфалтирани алеи и сгради – ограда няма.  До самия паркинг се издига голяма арка, която на времето е изпълнявала ролята на врата. Днес е „врата в полето“. От арката тръгва пътека от каменни плочи, която свързва „входа“ с черквата.

…Черквата - вкопана, еднокорабна, едноабсидна, безкуполна, без камбанария. Укрепват я няколко контрафорса. Сградата има два „рождени дни“ – наосът е построен през 1602 г., а притворът – през 1846 г. На ктиторски надпис е отбелязана годината 1110, но специалисти твърдят, че годината е изписана по-късно, по предания. Най-вероятно черквата е построена през 13 в., а през 14 в. е разрушена, разбира се, от османците…

На входа на черквата се разминахме с отчето.

Влязохме в необичайно голям притвор. След малко установихме, че наосът, същинската черква, е квадратен и е по-малък от притвора – такова съотношение на размерите до сега не бях виждал.

В ляво след входа на черквата – внушителна маса със стотици иконки. Зад масата – обичайната жена, която продава свещи и сувенири.

-        Извинете, стенописите са от 19 в., нали?

-        Тези в притвора са от 19 в., но стенописите в наоса са от началото на 17 в.! – жената беше любезна и усмихната.

-        А „Старий денми“ в коя част се намира?

-        Влезте в наоса!

 

Два са стенописите, които непременно исках да видя, единият беше „Старий денми“ – „Старият по дни“. Това изображение се среща рядко. За пръв и единствен път до този момент го бях видял в Тържишкия манастир. Исус Христос е изрисуван с бели коси „като чиста вълна“ и в бели одежди „като сняг“  . Такъв го бил видял в едно от виденията си пророк Даниил. И до днес теолози спорят дали това е образът на Христос или на Отца – Бог Саваот. Текстовете от Стария Завет дават основание и за едното и за другото. В иконографията е надделяло разбирането, че тук е изобразен Христос. Основният аргумент е, че в Стария Завет никъде няма описание на Бог Отец – затова и неговото изобразяване е неканонично.

 Внимателно огледах стенописите в наоса. Избелели, олющени, на места вече само загатнати… Такива ги обичах, предпочитах да не са реставрирани. Старият дух носеше сила, съзерцание… Някаква особена тържественост  и тъга, която ме връщаха в безвъзвратно изгубеното. Петвековните стенописи бяха попили автентичност, някаква благословена  смес от вяра, надежда и борба…

 Христос – „Емануил“ и „Вседържател“ забелязах веднага. „Старий денми“ обаче ми се скри. Търсех внимателно, един по един оглеждах стенописите, но не го намерих. Върнах се към изхода при масата със свещите, за да търся помощ, но жената беше излязла. Върнах се обратно, за да открия втория стенопис, който исках непременно да видя – „Тайната вечеря“ с Христос, държащ акакия с пръст – християнски символ за преходността на всичко тленно. Поне това видях.

 След черквата влязохме в баптистерия – уникална осмоъгълна сграда за кръщенета, построена и изографисана в средата на 19 в..

 Май бяхме единствените посетители в манастира. Изключвам двете жени и малкото момиченце, които седяха в беседка, обвита  с найлони, явно предпазващи от вятър – те повече приличаха на местни хора. В края на поляната се издигаше хубава бяла къща, опасана с класически селски зид. Кръстът, поставен на дворната врата подсказваше, че това е къщата на духовно лице. Явна обитателят беше отчето, което служи в черквата. Нямаше монашеска сграда, въпреки че някои справки говореха за такава -  „двуетажна постройка, с масивен каменен цокъл и малък чардак, строена през 19в.“ После разбрахме, че била рухнала. С обновяването на информацията за манастирите в България има проблем, това го забелязахме и на други места.

 Селскостопанските „сгради“ на манастира се състояха от две пространства, обградени с телени мрежи, в които се разхождаха двайсетина кокошки.

 На изхода в ляво, малко преди условната арка – „врата“, оказала се най-старата част от манастира, висяха три камбани, закачени на три дървени греди под формата на „П“. Сетих се за една, легенда ли, истина ли, че навремето един поп продал черковната камбана на Кремиковския манастир за кола сено.

 Манастирът ни изпрати с две знамена на пилони – едното българското, другото – на Светия Синод. На идване не ги бяхме забелязали. Винаги ми е било приятно е да видя високо поставени знамена – те излъчваха уважение и самочувствие.

 

 

 

         

Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий“

 Манастирът се намира в Северозападна България, област Монтана, община Вършец, в землището на село Бързѝя (до 1950г. с. Клисура). Разположен е край река Врещица, под връх Тодорини кукли в  Стара планина.

 За Клисурския манастир „Свети Кирил и Методий“ бях подготвен да видя нещо впечатляващо. Очаквах просторен комплекс – четвъртия по големина манастир в България, както твърдеше Венци. Това обаче, което видях още с влизането, ме накара да ахна. Ако човек искаше да обхване с един поглед огромната черква, човек трябваше да гледа буквално в небето. Не просто да вдигне очи – а да гледа в небето. Камбанариите като че ли бяха неразделна част от бездънната шир. Огромни, стройни кипариси пред внушителната сграда подчертаваха тази устременост. Хълмът, на който се издигаше черквата, бил естествен.

 … Манастирът е построен по време на Второто българско царство (1240 г.) и е бил разрушаван няколко пъти. Дълго време светата обител е съществувала без монаси и местното население я кръстило „Пустио“…

 Широки пространства, постлани с каменни плочи; грижливо подстригани живи плетове; респектираща зеленина, въпреки края на декември и безупречна чистота.  Двуетажни и триетажни сгради, някои от които оформени във възрожденски стил с неизменните каменни основи, веранди и чардаци. Меценатската щедрост е очевидна, но не е натрапчива. Внушителност, но без барокови увлечения. Подчертано хотелиерско гостоприемство. Огромно пространство, на което архитектите са създали хармония, но са се предпазили от показност.

 Запечатвам първото впечатление от черквата –   стълбите, които водят до нея разполагат с автоматизирана платформа за качване на инвалидни колички.

 В наоса те посреща полумрак, който те кара да притвориш очи.

 Пред  олтарните двери на иконостаса е постлан голям квадратен килим с двуглав орел. Погледнах крилата на орлите – обърнати са нагоре. Попитах жената при свещите:

           - Извинете, този двуглав орел е Руският герб, нали? След като  крилата сочат нагоре… Крилата на герба на Вселенската патриаршия сочат  надолу…

           - Да! - отговори младата жена, това е Руският герб.

           - Кога е постлан този килим, отдавна ли?

           - Не, преди десетина години.

 Върнах се при килима. На втори поглед впечатление ми направи липсата на скиптър и кълбо – символ на имперското могъщество. Вместо тези регалии имаше два меча.

           - Извинете, ама…. –обърнах се към мястото, на което преди малко стоеше жената, но тя беше излязла. Останах си с въпроса.

След черквата, второто място, на което отидох беше Манастирския музей. Симпатично и миловидно  девойче в расо и черна кърпа, от която се виждаше само лицето, любезно ме покани на  македонски.

           - Прощавайте за любопитството, Вие от Вардарска Македония ли сте? – знаех, че манастирът става девически през 2008 г., като тук се установяват 6 монахини от Вардарска Македония, нещо твърде рядко по нашите земи.

           - Не, господине! Аз съм от Дебър. Заповядайте!

 Погледът ми бе грабнат от Султанския ферман, с който е получено разрешение за строеж на черквата.

 …Според популярната история на манастира архимандрит Антим Дамянов през 1874 г. получава разрешение от султана за строеж на черквата, но в него е поставено условие – просителят Антим при строежа да не ползва пари от селяните от околните села, които тук ще се черкуват. Заповедта си е заповед. Селяните участват в издигането на черквата с доброволен труд.      Самият Антим Дамянов  дава за делото 27 000 лева, което трябва да се умножи по 14 – 15, за да  добие съвременният посетител  колко би струвала такава сума днес. Явно строителят на Клисурския манастир е бил доста богат. …

           - Мога ли да Ви попитам нещо?

           - Заповядайте!

           - Чувал съм, че Манастирът се гордее с ценни свети мощи!

           - Всички мощи са ценни…

           - Исках да кажа по-рядко срещащи се.

           - Вероятно са имали предвид на мощите на свети Стефан!

           - Мощи на свети Стефан тук? Самият първомъченик?

           - Да, за този свети Стефан става дума – за първия мъченик на християнската вяра, убит с камъни само четири години след Възкресението на Спасителя!

 Искаше ми се да поразпитам как са попаднали тук, но се въздържах. Обикновено такива мощи за дар от високопоставени служители на вярата.

           - Мога ли да видя мощите?

           - Днес – не! Утре ще ги видите – утре е Стефанов ден и самият владика ще отслужи службата.

           - Дано не Ви отегчавам, последен въпрос: къде се намира Аязмото?

 Монахинята ми показа посоката с ръка.

 … След потушаването на  Чипровското въстание през 1688 г. въстаници се опитват да се скрият в Клисурския манастир. Башибозукът напада манастира, въстаниците се изтеглят в планината, но монасите отказват да напуснат светата обител. Турците палят клада и изгарят шестимата монаси. На това място бликва извор, прочул се с лечебните си свойства. Около Аязмото израстват шест бука…

 Благодарих на любезното девойче, чийто чужд език изобщо не ме затрудни и тръгнах да търся Аязмото, следвайки указателна стрелка на дървена табела. Не го открих. В манастирския магазин разбрах, че Лечебният извор се намира извън очертанията на манастира, на около 400 – 500 метра.

 Манастирският магазин за мен обикновено е последното място за посещение. Накупихме си от производството на монахините – пелин, сладка и мед – и излязохме от манастира. Точно на входа, на табелата със „заповедите“, която на влизане не  забелязах, бяха изписани три по-особени изисквания: да не се дъвче дъвка, при посещението да не се интимничи с близките хора и да не се пускат дронове на територията на манастира. 

 Извън зида беше разположена Магерницата, която явно изпълняваше и функцията на ресторант – на външни маси обядваха посетители.

           - Венци, Миро, да седнем да хапнем в Магерницата? Тъкмо е вече 12…

           - Каква Магерница? – почти се възмути Миро – на десет минути от тук е чуден ресторант – „При Сталин“!

           - Какъв „Сталин“ бе, Миро? След манастир, след това духовно място,  да сядам „При Сталин“?

           - Ако искаш да знаеш, Сталин е завършил Духовна семинария и се е готвел за свещеник!

           - Добре, тогава може!     

 

За вярата, надеждата и любовта

                                                 Стъпало 30

За съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта

Да си на 30-о стъпало, значи да си постигнал равноангелска степен. На него ти забравяш телесното.

На това последно стъпало са тези добродетели, които свързват всичко и съдържат всичко – вярата, надеждата и любовта. От тях най-голямата, най-значимата е любовта, защото с нея се именува Бог. Бог е любов. И който говори за Божията любов, той говори за самия Бог.

Това са три добродетели, но те се сливат в едно сияние, в една светлина.

„Всичко що не е от вяра е грях“ (Рим. 14:23). Препънеш ли се в камъка на неверието, ти вече си паднал. Със силна вяра можеш да спечелиш всяка добродетел.

Вярата е отдалечаване от света и доближаване до Бога. Вярата е помнене на смъртта. Вярата довежда до безгрижие, защото в своята пълнота тя е отричане от земното.

Вярата е крило на молитвата и без това крило тя остава у нас, не може да полети към небесата. Вярата е несъкрушима сила на душата. Силната вяра постига и това, на което човек не смее да се надява. Едно изречение, изпълнено с вяра, е спасило разбойника.

Вярата е смърт за сребролюбието и майка на безмълвието.

„Верен“ идва от „вяра“. Божията помощ се дава на верните.

Надеждата е обогатяване с невидимо богатство. Тя е несъмнено притежаване на съкровището още преди да сме го получили.  Монахът с блага надежда убива унинието, с нейния меч го умъртвява.

Надеждата е оградена от Божията милост. Истинската надежда се ражда тогова, когато вкусиш от Божествените дарове. Монахът трябва да внимава с гнева, защото гневливостта разрушава надеждата.

Надеждата е врата към любовта.

Любовта е блажена упойка за душата. Тя е извор на вярата. Тя е море на търпението.

Има ли в сърцето истинска любов, в него няма място за противни помисли. Има ли в сърцето божествена любов, в него няма място за никакъв страх.

Да си в божествена любов означава да си обхванат от пламъка на чистота, който е угасил пламъка на страстите.

Любовта е бездна на озаренията; любовта е извор на сърдечния огън, който колкото повече струи в сърцето, толкова повече разпалва в него жажда за любов. Любовта е утвърждение на Ангелите, вечно преуспяване.

Онзи, който обича Господа, по-рано е възлюбил човечеството, защото второто служи за доказателство на първото. Не можеш да обичаш Бога, а да се гневиш на брата си. Онзи, който обича брата си, никога не може да търпи човекомразците и  клеветниците – тях избягва като огън.

 

 

За безстрастието

                                                  Стъпало 29

За земното небе, или за богоподражателното безстрастие и съвършенство, и за възкръсването на душата преди общото възкресение

Изкачвайки се на предпоследното стъпало на Лествицата, доближавайки се до Бога, ние вече не говорим за отделен порок или за отделна добродетел. Тук пороците са победени и всички коварства на бесовете изглеждат като детски игри. Тук душата е  придобила такъв навик в добродетелите, какъвто навик има страстната душа в насладите. Тук душата е постигнала земното небе.

Безстрастният е подчинил всички свои чувства на разума, а душата си е представил пред Господнето лице чиста и спокойна.

Безстрастието е възкресение на душата преди възкресението на тялото. То освобождава ума от земното. Безстрастието е съвършено познаване на Бога, каквото ние можем да имаме след Ангелите. Да постигнеш безстрастие означава да вкусиш от „неосъществимото съвършенство“, както го нарича Отеца.

Както кралската корона е наниз от скъпоценни камъни, така и безстрастието е наниз от върховите прояви на добродетелите. А върховите прояви на добродетелите се схващат най-ясно в съпоставка с върховите прояви на съответните пороци. Например, ако връх на лакомията е да посягаш към храната дори тогава, когато изобщо не си гладен, то върхът на въздържанието е това – без усилие да се въздържаш от храна дори тогава, когато изпитваш остра потребност от нея. Ако връх на похотливостта е когато някой проявява похот и към животни, и дори към неодушевени предмети, то връх на чистотата е това – към всички около нас да имаме такова чувство, каквото имаме към неодушевени предмети. Ако горна граница на сребролюбието е когато не можеш да се наситиш на това, което имаш, колкото и много да е то, то висотата на нестяжанието е да посрещаш с абсолютно спокойствие всякакви неудобства дори на собственото си тяло. Ако крайна граница на унинието е когато при пълен покой и външно благоденствие се чувстваш сразен, то връх на търпението е това – „намирайки се в скръб и притеснение да се чувстваш радостен“. Ако бездна на гнева е когато се гневиш и когато си сам, то дълбочината на дълготърпението се показва тогава, когато човек остава еднакво спокоен и в присъствието и в отсъствието на онези, които злословят по негов адрес. Ако крайно тщеславие има тогава, когато човек проявява суета и ако е абсолютно сам, то пълната липса на тщеславие е това – човек е безразличен и тогава, когато всички край него го възхваляват. Връх на гордостта е когато човек сам себе си превъзнася и в най-незначителните дела, то връх на смирението е това – да мислим за себе си смирено дори при големи начинания и съвършенства.

Ако  пълно поробване от страстите има тогава, когато човек безропотно се подчинява на всичко, което посяват в него бесовете, то при светото безстрастие човек е недосегаем за всякакви изкушения. В лоното на такава всеобемаща добродетелност, безстрастният е „напълно съединен с Бога,  надявайки се винаги да бъда с Него“, казва Отецът.

 

Който притежава този наниз от върхови добродетели, той още приживе, бидейки в плът, има в себе си Бога. И Бог го ръководи във всичко – думи, дела и помисли.

И Отецът ни съветва: „Представяй си, че безстрастието е небесен дворец на Небесния Цар… Нека побързаме, братя, нека побързаме да влезем в чертога на онзи дворец… нека оставим грижите; защото ние сме се записали в числото на свободните от грижи!“

За молитвата

                                                Стъпало 28

За майката на добродетелите, свещената и блажена молитва, и как да се стои в нея с ум и тяло

Любовта на войника към царя се показва във време на битка, а любовта на монаха към Бога се открива във време на молитва и се утвърждава чрез постоянството в нея. 

Молитвата  е примиряване с Бога, мост за преминаване през вълните на изкушенията, стена срещу скърби, секира за отчаянието, унищожение на скръбта, укротяване на гнева, посочване на надеждата, бъдещо веселие, богатство на монасите, съкровище на безмълвниците, огледало на духовното възрастване, показател за мярката на преуспяването, извор на добродетели и безкраен подвиг.

„За оногова, който истински се моли, молитвата е съд, съдилище и престол на Съдията преди Страшния Съд.“

Докато ние още нямаме истинска молитва, дотогава приличаме на деца, които се учат да ходят.

Молитвата е поклон пред Бога, изстрелване в Небето, отпиване от чашата на покаянието и надеждата. Молитвата е постоянно връщане към себе си. Молитвата е средството да бъдеш при своята божественост, защото човешката душа е божествена.

Молитвите по външен вид си приличат, но по вътрешно съдържание са различни. „Едни пристъпват към Бога като към свой приятел, а същевременно и Господар, и Му принасят песни и молитви вече не за себе си, а в защита на ближните. Други търсят в Бога духовно богатство, слава и по-голямо дръзновение. Едни молят Бога да ги избави напълно от техните врагове. Други измолват някакво достойнство. Едни молят за успокояване на съвестта им чрез пълно опрощаване на греховете им. Някои молят за освобождаване от затвора на страстите, а други, накрай, за освобождаване от обвиненията на съвестта.“

Начало на молитвата се състои в това, да се прогонват идващите помисли при самото им появяване. Средата — умът да не се разсейва, да не отлита. Отецът казва: „Умът да се включва в думите, които произнасяме или помисляме“. Пълнотата на молитвата е въздигането към Господа.

Цялата тъкан на молитва не трябва да бъде сложна. Когато беседваш с Бога, многословието е излишно. Една дума на митаря е омилостивила Бога. Разбойникът на кръста до Христос с едно изречение пълно с вяра е заслужил царството Божие. Многословието при молитвата често разсейва ума и го изпълва с мечтания, а кратко изразената молитва обикновено го събира. Няма нужда в молитвата да се вплитат премъдри изрази. Не забравяй, че простият и искрен говор на децата е бил приятен на техния Небесен Отец.

Ако почувстваш особена сладост или умиление при някоя дума от молитвата, спри се, защото тогава и твоят Ангел пазител се моли с теб.

Не бъди дързък в молитвата, макар и да си придобил чистота; напротив, пристъпвай към Бога с най-дълбоко смиреномъдрие и ще получиш от Него по-голямо дръзновение.

Старай се да  връщаш към себе си своята мисъл,  която се отклонява, или по-добре казано, заключвай я в думите на молитвата. Ако тя, поради твоята неопитност се измори и падне в разсеяност, пак я вмъкни в думите на молитвата; защото непостоянството е свойствено на нашия ум.

В молитвата мисълта преживява своята небесност. За да се случи това обаче, тя трябва да престане да се мята насам-натам и да бъде в постоянен плен на несъществени, конюнктурни, земни неща. Тя трябва да бъде при себе си. И тук учителят Йоан ни казва, че това се постига когато монахът е погълнат от молитвата, когато цялото му съзнание, цялото му Аз, се е превърнало в молитва.

За да бъде молитвата истинска трябва да не се случват няколко неща. Първо, ти не трябва да си в грях с помислите си. Не можеш да се молиш и в същото време да преминават в теб облаците на гнева, завистта, похотта, мъката, унинието… Защото изброените облаци са греховни. Ако ги има, то молитвата е осквернена. Второ, ако умът ти е в плен на несъществени за духовното ти израстване притеснения – ти унищожаваш молитвата. Уж си в молитва, но не си в нея. Нея я няма. Трето, ако мисълта ти лети някъде, то това е ограбване на молитвата. Ти я намаляваш, ти я правиш непълноценна. Четвърто – порок на молитвата има тогава, когато си нападнат от странична помисъл. Мисълта ти не просто се рее, не просто умът ти е пленен от несъществени неща, а ти си нападнат! Тук порокът идва от енергията, силата мащаба на това, което те отклонява от молитвата.

Много важна, съдбоносна, е връзката между вярата и молитвата.                          

Вярата окриля молитвата; а без вяра молитвата не може да излети до небето. Дори Бог не може (или не иска) да извърши велико дело за някой, който не вярва. "И не извърши там много велики дела, поради неверието им" (Матей, 13:58).

И не се превъзнасяй, когато си се молил за другите и си бил чут; защото за това е подействала и го е извършила тяхната вяра. Ако се молиш за някой, молитвата може да бъде чута именно защото той вярва.

Ако ти чувстваш, че си изкачил цялата стълба на добродетелите, моли се и тогава за опрощаване на греховете, като знаеш какво говори св. ап. Павел за грешниците: „от които пръв съм аз (1 Тим. 1:15)“.