Германски манастир

Германският манастир е разположен в Лозенската планина, на 5 километра югоизточно от село Герман, област София и на 20 км от София. 

Разкошен. Построен при цар Петър I, малко след смъртта на  св. Иван Рилски. Първото писмено споменаване е в дарствен хрисовул на византийския император Алексий I Комнин.

…Манастирът е разрушаван през XIV, XVIII и началото на XIX век. Последната църква е построена през 1886 г. върху старата основа от игумена Никифор и брат му Кирил. Иконите са дело на самоковските зографи Иван и Никола Доспевски, представители на прочутата Доспевска школа. Те работят в края на XIX век и са известни със своя възрожденски стил – съчетават традиционната православна иконография с по-реалистични елементи и по-жива колоритност. Именно тяхното изкуство украсява и днес иконостаса и вътрешността на храма…

От северната страна на черквата, през 90-те години на 19 век, са посадени две секвои, сега огромни, величествени, от княз Фердинанд и от първата му съпруга Мария – Луиза Бурбон - Пармска. През 1936 г. в обителта засажда секвоя и синът им Борис III. В България няма друг манастир , приютил засадени дървета от три царски особи.

Рядко изпитвам сантимент към царските личности на Третата българска  държава. Изключение прави Мария-Луиза – силно съм впечатлен от нейните последни думи. Починала на 29 години, малко след като ражда четвъртото си дете – княгиня Надежда. От простуда. Преди да затвори очи казва на съпруга си: „Умирам, но от небето ще бдя над Вас, над децата ни и над България.“  Много човешко и много достолепно.

… Германският манастир „Св. Йоан Рилски“ е подворие (метох) на българския манастир „Св. Георги Зограф“ в Света гора – Атон. През 1928 г. българската държава официално предоставя манастира на Зографския манастир за вечно ползване, включително с прилежащите имоти. Това решение е потвърдено през 1939 г. с акт на Светия Синод и е вписано с условие: „…докато Зографският манастир съхранява българския си характер.“ Манастирът е духовно подчинен на Софийския митрополит, но административно и имуществено принадлежи към управлението на Зограф. Днес той функционира като място за прием на поклонници, новопостъпили послушници, а също така и център за духовна подготовка на монаси, които евентуално ще се присъединят към братството на Зограф…

Меко, слънчево време в Лозенската планина. Дворът – чист, спретнат, уютен. От каменната чешма хора пият  вода от шепи. Двама – мъж и жена са се облегнали плътно до една от огромните княжески секвои. Сигурно следват някакво поверие. Сигурно измолват здраве.

…Името „Герман“ на селото (и съответно на манастира) не произхожда от думата „германски“ (немски), както понякога се смята погрешно, а има славянски и балкански корени. В традиционната балканска митология Герман е дух/демон на дъжда, плодородието и пролетта. Съществувал е народен обичай през сушави периоди да се прави кукла от кал и плат, наричана „Герман“, която се погребвала символично, за да „доведе дъжд“.

Погребението на куклата "Герман" в ритуалите за дъжд на съвременния  човек звучи парадоксално – защо ще погребват дух, към когото се отправя молитва? В логиката на архаичните земеделски култури обаче това действие има дълбоко символичен и магичен смисъл. Ритуалът е базиран на магическата аналогия „умиране - възраждане“. Логиката е следната: Герман олицетворява духа на плодородието и дъжда; погребвайки го, се пресъздава цикълът на природата – семето (в случая: Герман) умира, за да се възроди и донесе живот. Освен това, плачът и оплакването са обредна форма на умилостивяване – целта е духът на дъжда да се трогне от скръбта и да „заплаче“ – т.е. да завали. Този обичай се среща в България, Сърбия и Македония.

Съществува и друга хипотеза за произхода на името  -  етимологична.  Според някои изследователи топонимът „Герман“ може да има палеобалкански или трако-гръцки произход и да бъде свързан с корена герма / терма, означаващ „топъл“, „горещ“, „извор с топла вода“. В българските земи съществуват няколко селища и местности с името „Герман“ или „Герма“, свързани с минерални извори: например Герман близо до Струмица (днес в С. Македония), Гермия (край Скопие), Германея (Сапарева баня в Античността)…

Спирам един монах – млад, слаб, с дълга прошарена брада и очилца с почти незабележими рамки.

‒ Извинете, ще ми отделите ли няколко минути?

Монахът се спря, усмихна се, нищо не каза, но ме погледна въпросително. 

-        Интересуват ме легендите, свързани с манастира… 

-        Въпросът Ви не е за няколко минути – гласът на монаха беше спокоен и топъл – налага се нещо да свърша. Ако сте още тук, ще поговорим… 

-        Добре, само един въпрос с бърз отговор! Колко монаси сте тук? 

-        Двама, доскоро бяхме трима, но един си тръгна. 

Монахът се обърна и влезе в една от вратите на едноетажна продълговата сграда, вероятно жилищната част. Преброих вратите. Само тук – пет. Значи има свободни места. 

… Легендите, запазени във фолклорната памет… 

Разказва се, че по време на турското робство, когато манастирът за пръв път бил разрушен до основи, монасите скрили чудотворната икона на св. Йоан Рилски в хралупа на вековен дъб край манастира, за да я спасят от поругаване. Години по-късно, когато районът бил обезлюден и споменът за манастира почти изгубен, овчар видял странна светлина, която излизала от дървото нощем. Хората намерили вътре иконата непокътната. След това манастирът бил възстановен именно на това място.

 Според местен фолклор, по време на Чипровското въстание през XVII в. бунтовници от Видинско минали през манастира и скрили там някаква част от църковно злато. Казват, че под олтара има таен вход към пещера, а в нея – сандък със златни кандила и ръкописи. Много иманяри са опитвали да го намерят, но всеки път се случвали необясними нещастия — пожари, наводнения или внезапна лудост на някого от участниците.

 В близост до манастира има малък извор, за който се твърди, че никога не е пресъхвал. Смята се, че самият св. Иван Рилски е измолил неговата лековитост. Дали му името „Животворния извор“  Хората търсят извора главно при  очни болести… 

Мекото септемврийско слънце ни канеше да останем. Монахът не се появи повече, но една жена, която явно беше част от манастира, ни разказа за легендите. В края на своя разказ, тя поясни, че от всички разказвани легенди около Германския манастир само връзката със св. Йоан Рилски има документална основа. В житието на св. Йоан Рилски се споменава, че той е странствал и обитавал различни места около Средна гора, Витоша и Рила, включително в района на днешна Лозенска планина. Традицията за присъствието на св. Йоан Рилски в тези земи е стара и силна – и именно тя обяснява защо в подножието на Лозенската планина се утвърждава манастир, носещ неговото име. 

Пихме от водата на аязмото, докоснахме секвоите за късмет и здраве и излязохме от манастира. Тръгнахме по асфалтиран път. Ул. „Манастирска воденица“. Тук на времето е имало воденица, според сведения от 1874 г. Давала е 600 оки жито на година. И 150 дка ниви и ливади е имало, собственост на манастира. И 200 глави добитък  е имало... Селяните са дарявали, задругите са дарявали – земя, добитък, пари за сгради, за изографисване. А първият известен дарител е бил  император Алексий I Комнин. Мисля си - сега едва ли някой дарява. Грях ми на душата ако бъркам. Сигурно бъркам.

Есен през август

Тази сутрин за пръв път усетих есента. Лека и прозрачна. Едва пристъпва – притеснява се, че е подранила. Хладен мирис и приглушена светлина си постила, за да изтика гръмогласното изобилие на лятото.  Всичко, пожълтели листа, влажни камъчета, сиво небе, притихнали птички, подготвят сърцето за едно ново вълшебство. Блясъкът и излишъкът си тръгват. Идва мекият уют.

Школата на Сферата

   В Школата бяха останали едва четирима ученици. Нормално за края на август. Един беше в Кабината за реконструкция на виртуални ситуации, другите трима описваха преживяното в Тетрадките. 

                                       *    *    * 

Обучението се състоеше в следното. Ученикът разказваше пред диктофон различни ситуации с подробно описание на действащите лица, техните реакции, обсъжданите проблеми и собственото си поведение. Компютри визуализираха разказите. Учителят проучваше материалите и след това вкарваше под хипноза ученик в различни ситуации, сходни на описаните. 

                                       *    *    * 

Всяка ситуация се разиграваше в Сферата. Участващите лица, техните думи и жестове се въртяха на различно разстояние от Центъра. С колкото повече емоции бяха натоварени, толкова по-близо бяха до повърхността на Сферата. Общият емоционален градус пък задаваше скоростта на въртене на самата Сфера. Ученикът, в зависимост от собственото си емоционално състояние, също се намираше на различно място във въртележката.

 

Задачата пред ученика беше да се придвижва към Центъра, без да прекъсва своето участие във виртуалното събитие. 

                                        *    *    * 

Ето разказ на един от учениците, записан в Тетрадката. 

„Професионалната дискусия беше разгорещена, нервна и мъчителна. Неизпълнени задачи, лоши прогнози, пропуснати шансове, интриги в колектива. Бях изключително напрегнат, емоциите ме задушаваха, страхове и притеснения изплуваха и потъваха с бясно темпо. Бях близо до вътрешната повърхност на Сферата и от въртенето ми се завиваше свят. Чувах всичко, виждах всичко, но образите сякаш се сливаха и това ме блокираше. Вътре в мен – кипеж и пяна, а външно бях тромав.

 Опитах се да започна изпълнение на задачата. С усилие се придвижих малко навътре в Сферата. После още малко. Личното ми темпо се забави. Емоциите бяха същите, но сякаш се подреждаха, не се преплитаха хаотично.

 Направих още една стъпка към Центъра. От тази позиция по-лесно обхващах с поглед това и тези, с които бях почти прилепен към вътрешната страна на повърхността. Когато фиксирах някого, наблюдението ставаше по-лесно. Вероятно от по-малката ми собствена скорост. Центробежната сила също беше по-слаба и това ми позволи с по-голяма лекота да се придвижа още към Центъра на Сферата. 

Изведнъж се оказа, че регистрирам неща, които преди са ми убягвали – нюанси в израженията на лицата, нюанси в интонациите. Наблюдателността ми се беше изострила. Още малко навътре. Доста от вътрешните ми емоционални тикове някъде изчезнаха. Чувствата и преценките взеха да се редуват плавно. Между мен и повърхността на Сферата бяха останали повечето участници в дискусията. Най-отдалечените персонажи започнаха да ми изглеждат като сънуващи с отворени очи. Реагираха, но като че ли повече на своята емоция, отколкото на това, което наистина се случва около тях. Сякаш бяха деца на въртележка със синджири, които стискаха здраво синджирите и следяха по-скоро шеметната скорост, отколкото света, който ги заобикаля. 

Още една крачка към Центъра. 

Почувствах, че някак психически се отделям от ситуацията. Бях в нея, участвах в обсъждането, реагирах на нападките, внушенията и въпросите, но формулирах отговорите бързо и по моя преценка – прецизно. Колкото другите участници бяха по-далеч от мен, т.е. по-близо до повърхността на Сферата, толкова по-бавни взеха да стават техните реакции. Осъзнах, че по-скоро скоростта на моите регистрации и изводи се е увеличила. Дори от началото на един жест, мимика или изречение, можех успешно да предвидя продълженията. Бях стигнал вече в Центъра. В средата на психиката си почувствах някакъв блестящ и жив стълб на неподвижност. 

От тук виждах всичко. И разбрах, че на различни позиции в Сферата това „всичко“ е различно. Явно стигах максимума. Усещането ми, че другите спят и сънуват с отворени очи, се засили. Завихрени от скоростта на своето въртене, те сякаш нямаха възможност и сили да видят това, което виждах аз. 

В Центъра на Сферата ме обхвана чувството, че съм господар на ситуацията. Мълниеносни преценки. Ако трябваше мълчах. Ако трябваше се включвах, но с думи и интонация, които отчитаха мисловните и емоционални позиции на другите и дори се опитваха да ги моделират. Регистрация – преценка – прогноза – точно определена намеса. Сякаш се раздвоих – един безмълвен център, който наблюдаваше и един моделиран облак от емоции и съждения, който участваше в дискусията по точно определен, предварително зададен начин.

 Всичко се превърна в игра. Точно това въртене на точно тази Сфера щеше да приключи, къде с печалби, къде със загуби за мен, но животът продължаваше. Игра. И всичко това благодарение на Центъра, в който успях да вляза. Центърът наблюдаваше въртящата се повърхност на Сферата, а повърхността се занимаваше единствено със своето въртене. И почти не й оставаше психичен ресурс да разбере с какво се занимава Центъра.“ 

                                      *    *    * 

Ученикът изчака Учителя да излезе от Кабинета и му подаде Тетрадката. Учителят прочете написаното. 

-        Май си успял! Дано си разбрал, дълбоко и с цялото си същество, че всяка ситуация, в която участваш, е Сфера, а нейното възприемане, преживяване и оценка зависи от това, къде се намираш в Нея. 

-        Благодаря, Учителю! Мога ли да разчитам на включване във Второто ниво? 

Учителят повдигна вежди и почти театрално попита: 

-        Какво второ ниво? 

-        Разказват, че след дълго пребиваване в Центровете на Сферите, човек започва да вижда мислите на другите, проектирани на самата вътрешна повърхност на съответните Сфери. Това вече давало сили за пълен контрол над ситуациите. 

Учителят се усмихна.

 -        Очаквах този въпрос. По принцип може. Преживей 100 ситуации, в които успяваш да участваш от Центъра. 100 последователни. Ако в една не успееш, започваш броенето отначало. Преброиш ли до 100, готов си за Второ ниво. И не хитрувай! Ако скриеш истината, дори само за една Сфера, няма да се получи. Само ще си изгубиш времето.

 За миг Учителят замълча. 

-        Как мислиш, мога ли да установя дали написаното в тетрадките съответства на действително преживяното? 

-        Сигурно можете… И практиката какво показва? Кога учениците се връщат за Второ ниво? 

-        Някои, малцина са, се връщат след три години. Баща ми твърди, че някои са се върнали след трийсет години. Повечето не се връщат.

 Изведнъж Учителят стана много сериозен. Сложи ръка на рамото на ученика, доближи се до ухото му и прошепна:

 -        По-малко мечтай за контрол над другите! Някои, които изкараха Второ ниво, полудяха. Способността да четеш мисли е божествено постижение, но  едновременно с това и адско проклятие… Понякога да спиш с отворени очи е спасение.

Роженски манастир

Пътят от Мелник към Рожен е особен – имам чувството, че се намирам в непозната България. Мелнишките пирамиди, изваяни сякаш от дете – великан докато си е играело в мокър пясък, са се строили покрай тесния асфалтов път като почетна стража. Формите са различни – стени, кули, гъби. Уж са от пясък, но не се ронят. По върховите части, незнайно как, са израсли дървета.

Манастирът е на едно възвишение над селото, притихнал сред лозята и тревите. Пристъпваш прага и първото чувство е на тишина. Тишина, която не е празна – тя не е отсъствие, а присъствие.

Манастирът е просторен, но не е показен. Тих, подреден, цялостен, завършен. Липсва натрапчиво самочувствие. Настилката от камъни е необичайно неравна, сякаш настоява да не бързаш, да внимаваш за всяка своя крачка. Монаси не видях, но монашеската грижа е във всичко - в равните линии на чимшировия плет, в чистотата на каменните пътеки, в строгата простота на дървените чардаци – сякаш всичко е подредено не само за око, а и за молитва.

…Историята на Роженския манастир е дълга и неясна като самите пясъчни пирамиди, които го пазят. Точната година на основаването му не е известна, но името му се среща още в XIII век в бележка към един гръцки ръкопис. Главната църква, трапезарията и жилищните сгради, които виждаме днес, са от XVI век. А вътрешната украса на храма е завършена през 1732 г., във времето на константинополския патриарх Паисий II и на мелнишкия митрополит Антим.

Дълги години, по време на османското робство, манастирът е бил подчинен на гръцкото православие – метох на Иверския манастир в Света гора – Атон. Едва след Балканската война, през 1912 г., отново става български, а спорът за собствеността му е решен окончателно през 1921 г. в Хага.

През втората половина на XIX век манастирът се превръща и в убежище на революционери. В тези килии са намирали подслон войводи от ВМРО, а съвсем наблизо е гробът на Яне Сандански…

И Роженският манастир удовлетвори моята страст - когато посещавам манастир винаги търся в него нещо уникално. Не беше трудно да намеря.

Витражите от венецианско стъкло са уникални. В България изобщо няма такива, а и за Балканския полуостров от началото на XVIII век са единствени. Тези витражи хвърлят мост към католическата архитектурна традиция на витража, позната в катедралите на Западна Европа. Интересното тук е, че  роженските витражи не са  копия на западните, а съчетават католическото влияние с местните традиции. Роженските витражи носят флорални мотиви, които са много характерни за изработването на българските иконостаси.

Как идва това венецианско стъкло в роженската черква? Може би по същия начин, по който е дошло и в Кордопуловата къща – най-голямата възрожденска къща на Балканите. Вероятно същите търговци, производители на вино, които са търгували с Венеция и Франция, са поискали изработването на витражите и за черквата.

Най-вероятно обаче обработката и сглобяването на самите витражи да е станала тук, от местни майстори. Това обяснява защо витражите  изглеждат различно от западноевропейските – не са с изобразителни сцени като в катедралите, а по-скоро орнаментални, геометрични, цветни пана, които се вписват в православната среда. Няма друго такова място на Балканите – едно чудо на красота, в което Западът и Изтокът се прегръщат в молитва.

Разделям се с витражите и бързам да видя нещо друго уникално – чудотворната икона на св. Богородица, поставена на видно място в храма, монтирана на богат специален за нея иконостас. Тази икона е поръчана в Иверския манастир на Света гора от кожарския еснаф в Мелник.

В Иверския манастир, основан от грузински монаси през X в., се пази една от най-почитаните икони на света – Богородица Портаитиса (Вратарница). Името ѝ идва от това, че според преданието иконата „застанала“ до портите на манастира и оттогава там е нейното място. Тя е „Пазителката на портите“. Копия на тази икона са разпространени из целия православен свят. Роженската Богородица Вратарница е едно от най-известните такива копия у нас. Годината, изписана на иконата, е 1790.

Роженската икона е единствената по рода си в България върху желязна основа. Изографисана е на грундиран железен лист – така нареченото „светено желязо“.

Преданията за нейни чудеса разказват за  много семейства, които не са можели да имат деца и са  се сдобивали с рожби след молитва пред иконата. Вярващи споделят също, че покланянето пред иконата им носи дълбока вътрешна промяна, възстановява вярата и променя живота им.

Заставаш пред лицето на Богородица и внезапно тишината става плътна. В този миг храмът вече не е музей, не е паметник, не е старина. Той е дом. Дом на молитвата, на надеждата, на упованието.

Стенописите са впечатляващи. В първоначалната украса от XVI век са запазени стенописи в олтара и в притвора. През XVIII век (1732 г.) е направена втора голяма живописна програма – тя покрива цялата вътрешност на храма. Така се получава усещането за „плътност“ – където и да погледнеш, има образ.

Трапезарията на манастира също е много интересна. Тя е една от добре запазените у нас (заедно с тази в Бачковския). Трапезарията е удължено, сводесто помещение, в което има каменна маса, изградена от зидария и облицована с каменни плочи. Дължината на масата  е над 10 метра. Това е типичната „манастирска маса“ за обща трапеза, символ на братството и киновийния живот

Трапезарията е изографисана  по светогорски обичай. Забележителен е стенописът „Пахомий и Ангела“. В област на име Памена до Нил един ангел се явил на Пахомий в образ на отшелник, дал му устав и му казал там да построи манастир. Между 318 и 323 г. светецът основава в Тавена (Табениси - близо до днешния Луксор), на брега на Нил първия манастир. Неговата заслуга е, че въвежда правила за общ живот: обща молитва, обща трапеза, труд, послушание към игумена. Това е киновийното (общежитийното) монашество – за разлика от предишното отшелническо, при което монасите живеят сами. Затова Църквата го нарича „родоначалник на общежитието“.

В първия манастир Пахомий създал над сто килии, но мрежата от обители, които основал по бреговете на Нил, достигнала 14 000 монаси в годината на смъртта му.

 Попитах в манастирския магазин за книжка за манастира. Едно младо момче, което стоеше зад щанда, с тъга ми обясни, че такава книга не е изработена. „Архивът на манастира е изгорял при пожар. Част от архива е запазен в Света гора, но от там така и не е взета информация, която да послужи за написването на книга“.

Излизам от манастира, като не ме напуска чувството, че съм пропуснал неща, за които съм чувал - стенописът с Лествицата на св. Йоан Лествичник – от различните ѝ стъпала падат монаси, а всяко стъпало олицетворява монашеско достойнство: безгневие, безстрашие, незлопаметност, незлословие, мълчаливост, нечревоугодие, несребролюбие… Или пък стенописът на Христос на трон с надпис 1597 г. – датиране, която няма как да е автентично. В края на XVI век годините са се броели не от Рождеството Христово, а от Сътворението на света. Тогава би трябвало да е изписано „лѣто 7105“. Следователно надписът е или по-късна добавка, или свидетелство за преизписване.

На няколко метра извън манастира е гробът на Яне Сандански. На плоча са записани следните думи на Яне: „Няма да се спра и пред най-страшните терористични действия, за да извоювам съкровената си мечта – свободна българска Македония“. Някой яростно се е опитал за заличи „българска“.

Гледам тази ярост и се сещам за репликата на мой приятел македонец – „Не разбирам тези драми с историята – ние, македонците и българите, просто имаме обща история!“ „Да не си мислим обаче, че сме уникални – добави той – „Троя“ гръцка ли е, турска ли е? Киевска Рус – руска ли е, украинска ли е?“

 

 

 

 

АДВАЙТА и ДВАЙТА

 Две школи, две перспективи

Малко по малко започнах да разбирам, че Адвайта Веданта и Двайта Веданта не си противоречат. Те просто описват света на различни структурни нива.

Адвайта Веданта е индийски мироглед, според който светът, който човек наблюдава, е илюзия — няма различни обекти, няма отделни същности, всичко е едно. Единственото реално съществуващо е Абсолютът. При Абсолюта няма време и пространство в нашия смисъл — има една вселенска хомогенност.

Двайта Веданта е индийски мироглед, който твърди „точно обратното“ — всичко е структурирано, всяко нещо е различно от другото. Има Бог, има вселенски разум, но има и милиарди индивидуални души, всяка от които е различна.

Паралелност, не противоречие

Всъщност двата мирогледа не се изключват. Те представляват различни „погледи“ към едно и също, видяно от различни перспективи.

 

Аналогията: човешкото и „планковото“ зрение

 Когато човек гледа света, той вижда най-различни предмети — столове, маси, дървета, планини, звезди и прочие. Всяко нещо е различно от всяко друго.

Ако си представим обаче същество, което възприема света с разделителна способност от порядъка на 10 на минус 25-та степен метра, то ще вижда съвсем друг свят:

Няма „тук“ и „там“ — понятието за локалност губи смисъл.

Няма „това“ и „онова“ — отделността изчезва.

Няма „преди“ и „след“ — последователността се разпада.

Хомогенната структурирана празнота

Това същество ще възприема реалността като равностойна празнота, която вибрира навсякъде по един и същ принцип — хомогенна структурирана празнота.

Това е утробата на всички възможности, в която битието пулсира, преди да се превърне във форма.

Празнотата не е просто липса — тя е непроявено състояние с вътрешен ред, симетрии, възможности.

Структурата ѝ е скрита, но присъстваща. Хомогенността означава равнопоставеност на всички точки — еднакво празно, еднакво пълно навсякъде.

 

Една реалност, два подхода

Описанията на света са различни, защото гледната точка е различна — човешка или „планкова“. Но светът е един и същ.

Адвайта и Двайта не се отричат взаимно — те осветяват различни равнища на една и съща Реалност.

 

Слепците и слонът

Както двама слепци до слон: единият го е хванал за опашката, другият за бивника. Спорят, без да осъзнават, че говорят за едно и също — за слон.

 

 

 

Кричимски манастир „Рождество Богородично“

 Кричимският манастир е разположен в Баташката планина на Западните Родопи, на левия бряг на река Въча и на около 4-5 км. южно от Кричим по шосето за Девин. 

Потеглихме към Кричим.

-        И защо точно на 24 май реши да ходим на манастир? 

-        Че какво по-добро мястото да почетеш буквите от един манастир? Българските букви са оцелели в българските манастири… 

В Кричим има два манастира – „Свети безсребърници Козма и Дамян“ и „Рождество Богородично“. В миналото е имало и трети – „Свети Архангел Михаил“, но днес никой не знае точно къде се е намирал. 

Влязохме в двора на Богородичния. Черквата беше заключена; вратата към втори, вътрешен двор -  също. Позвънихме един – два пъти, никой не се обади. Решихме да изчакаме малко повече, преди да звъннем трети път.

…Няма писмени свидетелства кога е построен манастирът. Едни казват – през ІХ –Х век, по времето на Симеон, други - през ХІІІ. Със сигурност обаче е бил разрушаван и опожаряван. По време на Априлското въстание в района са опожарени 65 села, църквите и училищата им са изгорени, олтарите им са срутени, иконите – с избодени очи. ...Освен селата 4 манастира са били изгорени - „Св Теодор" при Перущица, „Паная" и „Св. безсребреници" при Кричим; и „Св. Никола" при Калугерово. Тук под „Паная” от гръцкото „Панагия” се подразбира, че това е манастирът „Св. Богородица. Свидетелството е на американския генерален консул  в Истанбул Юджийн Скайлър, публикувано  във вестник „Зорница”, бр. 35, от 27 август 1876 г..

В много, ако не при всички български манастири, по-стари от три века, човек може да съпреживее башибозушките зверства и трагизма на отношенията между исляма и християнството в онези пет века, които са влезли в учебници под миловидното „отоманско присъствие“. Искаше ми се обаче днес да се върна мислено още по-далеч в миналото. Има достатъчни факти, които говорят, че този район е бил средище на ранно-християнската култура. Най - очевидният и най-значимият са останките от „Червената църква“ – част от раннохристиянски комплекс с манастир близо до Перущица, който се датира в първите години на ІV в….

Във вътрешния двор на манастира, пред който търпеливо чакахме, знаех, че се намира каменна плоча, на която са „изографисани“ два пауна, а паунът е  типичен раннохристиянски символ -  символ на безсмъртие. Тази плоча е интересна с още две неща – в нейния надпис е изсечена годината 1592 и думите „: „От богохранимото село Батак” -  това е най-старото документирано име на Батак. И най-старата ктиторска чешма, установена в България. Исках да видя плочата.

Отидохме пред най-външната врата с идея след секунди да си тръгнем. Щяхме до отидем до другия манастир – „Св.св. Козма и Дамян“, въпреки че не знаех до къде е стигнала реставрацията и дали изобщо е отворен. На вратата беше изписан телефонен номер. Започнах да набирам номера и едновременно с това натиснах за последно звънеца.

-        Да, да, кой звъни? Заповядайте! 

Една жена, средна на ръст, с прошарени коси, но с гладка кожа без бръчки, излезе от притвора и ни погледна въпросително. 

-        Здравейте! Тъкмо щяхме да си тръгваме! Как е дядо Антим? Близък съм с Лидия Иванова (1)! 

Като чу тези думи жената се усмихна широко и очите й заблестяха - разбрах, че „вратите са отключени“. 

-        Дядо Антим е болен. Допреди малко при него беше лекар от Бургас, духовен човек…  Заповядайте, заповядайте! Бъдете ни скъпи гости!

Влязохме в черквата и започнахме с въпросите си..

-        Черквата е строена в началото на миналия век. Иконописите обаче са нови, има още за довършване… 

-        Нали ще може да видим - попитах - чешмата с каменна плоча, на която е изписана годината 1592? 

-        Разбира се! За съжаление тази плоча стои на земята, повалена…Нямаме средства, за да я представим както трябва. Малко знаем за историята на манастира, като не броим легендите. Малко повече знаем за съдбата на манастира след Априлското въстание. 

-        За игумена Нафталим предполагам, че има информация. 

-        Да, той е бил игумен по време на Априлското въстание. Тук е бил обесен.  На няколко езика е било написана присъдата с мотивите. 

-        Е, това се е правело заради чуждите дипломати, за да се знае колко Османската империя е правова държава! 

-        Точно така! 

-        Документирано е, че отец Нафталим се е изповядал пред  митрополит Панарет преди обесването си. За да не разберат присъстващите заптиета какво си казват, изповедта се водела на гръцки език. Игуменът казал, че е осъден на смърт, защото се разкрило, че в манастира три години преди въстанието се е подслонявала хайдушка чета. Войводата пред четниците се именувал Сава, но при изповед пред игумена казал, че кръщелното му име е Гавраил и е роден в Копривщица… 

-        Ама Гаврил от Копривщица е Бенковски! Не съм чувал преди въстанието Бенковски да е бил воевода на чета! 

Жената остави учудването ми без коментар. 

-        Архимандрит Нафталим споделил също, че за да спаси сребро на манастира го захвърлил в изоставен кладенец и го затрупал с пръст. През 1971 г. , при изкопите за построяване на минерална баня край манастира, в кухината на стар кладенец булдозеристът открил сребърни монети. В Пловдивския археологически музей са прибрани 771 големи турски и европейски сребърни монети от 19 век… 

-        Този край е известен с иманярската си страст – прекъснах разказа – май оттогава иманярите не престават да тършуват наоколо… 

-        Казват, че чардаците са на Страхил войвода, тук е обичал да си почива! И че манастирът е било образователно средище и то за свещеници. Нещо като семинария. Манастирът е имал 800 декара земя. 

-        Казахте, че малко факти се знаят за историята на манастира, но има легенди… - тръгнах да търся по-любопитни неща - Една от легендите разказва, че манастирът е бил свързан с подземен тунел с Кричимския дворец… 

-        Нали стана дума за иманяри? Тук продължават да търсят голямо съкровище – в тунел, в пещери… 

…. Още от турско време, старите хора разказват, че в скалите западно от Кричим, близо до манастира, имало скрита пещера, която се отваряла само на Еньовден или по време на пълнолуние, когато светлината падала точно върху един стар кръст, изсечен в камъка. 

Говорело се, че вътре лежи скрито съкровище –  църковни дарове, скрити от монасите, когато по тези земи минали башибозуци. Според легендата, монасите не искали съкровището да попада в ръцете на безбожници – и затова, преди да бъдат избити, заклели мястото с черна молитва, така че да не може никой грешник да го вземе. 

С годините много иманяри се опитвали да намерят пещерата. Някои дори казват, че са виждали светлина да излиза от процепа в скалите, или чували звън на стари монети, но... който влязъл вътре, повече никога не излизал…

Сестра Антония, така се представи жената, беше любезна и търпелива да разкаже за още факти, предположения и легенди, свързани с манастира. 

Настоях да видим прословутата плоча. 

Ако не ми я беше посочила, никога нямаше да се сетя, че стоя пред уникален артефакт. Ако бяхме в Гърция, или във Франция, например – плочата щеше да бъде оградена, осветена, с информационна табела и с всички реквизити на исторически факт, който е ценен и уважаван. Това би била основната забележителност на този манастир… 

След като ме остави да се подивя на плочата сестра Антония ни заведе до един зид и посочи пръстта пред него с думите: 

-        Тук под тези камъни и под тази земя пред зида е открит масов гроб. Вероятно тук почиват избитите монаси след Априлското въстание. Ние, българите, ходим по тази земя и не знаем върху какво ходим… А сега ви каня на обяд! Дайте ми десетина минути да се приготвя!

Влязохме в трапезарията. Дълга дървена маса беше подредена богато – колбаси, сирене, варени яйца, боб и хляб, естествено. Мина ми през ума да си поискам малко манастирска ракия, но чак до там не стигнах. Гостоприемството беше трогателно!

Разговорът продължи с въпроси и отговори за нашия интерес към манастирите, за нашите професии, за това, с което се занимаваме в момента. Плахо и внимателно попитахме кое е накарало жената да заживее в манастир, какво е работила в светския си живот. Знаех, че монасите не обичат да отговарят на такива въпроси. Считаха се за твърде лични, твърде съкровени. По тази тема обаче любопитството ми винаги е било силно. Животът носи много съблазни, голямо разнообразие от случки и хора и постъпването в манастир в моя вътрешен мир винаги е било свързано с драматични обрати в живота.

Сестра Антония след личния въпрос направи голяма пауза. Колебаеше се дали да отговори.

-        Работила съм в Ръководството на въздушното движение! – каза го тихо и веднага се прехвърли на друга тема. 

Благодарихме, изказахме съжаление, че не можем да получим благословия от отец Антим, за когото бях чувал чудесни отзиви. 

Потеглихме към Кричим. 

-        Юрка – подхвана ме Любен - забелязал съм, че почти всеки манастир, който посещаваме, оставя в теб някаква загадка. В Кричимския май загадка нямаше… 

-        Така си мислиш! Обърна ли внимание на онази каменна плоча, захвърлена в тревата, близо до манастирската чешма, на която се пулих поне десет минути? На сайта на Пловдивската митрополия пише, че в камъка на плочата са изсечени следните думи: „…направи се тази чешма в лето 1592 от ктитора Илия“. Този текст беше почти заличен. Снимах го и поисках от Изкуствения интелект, чието зрение е доста по-зорко от нашето, да потвърди, че това е текстът. Той потвърди. 

-        И каква е загадката? 

-        Един каменоделец в България  в годината 1592 никога няма да издяла „1592“. По това време летоброенето не е от Рождество Христово, а от Сътворението на света – това е по византийската хронология.  Според нея Христос се ражда през година 5508. Това означава, че каменоделецът е трябвало да изпише 7100 (5508 + 1592). Следиш ли ми мисълта? 

-        Опитвам се… 

-        Сега към тази забележка трябва да кажем, че това изписване „7100“ е изключено. Арабските цифри на българска земя влизат в употреба през 18 век - това е известно от ръкописи, надписи, грамоти, евангелия и дарствени плочи от периода, поне така твърдят историците. А масовата употреба на арабски цифри се налага едва през 19 век. 

-        Е добре, де! Този Баташки каменоделец каква година е изписал? 

-        Най-вероятно, след като знаем коя година е правена плочата, изписването да е било с кирилски цифри. А кирилските цифри всъщност са букви. За да се четат като цифри, над буквите се е слагало „титло“, една вълничка. Например буквата „З“ – „Земля“ с титло е 7. За да стане 7000 пред нея се поставя специален знак – прилича на наклонено пресечено равенство. След това се добавя 100, което е в същност буквата „Р“ („Ръци“). Така със знака за „по хиляда“+ З+Р+титло ще стане това, което ние знаем като 7100, което пък преведено на нашето летоброене ще бъде 1592. 

-        Ей сега, ми скри топката! 

-        Знам тази система от кирилски цифри, защото съм се сблъсквал с такива манастирски ръкописи. И ако знаеш колко съм се кокорил, докато ми я обяснят! 

-        Загадката става ясна! 

-        Да, загадката е следната: става дума или за фалшификат, или някой е заличавал оригинала, за да изпише нещо разбираемо! Кое е вярно, не знам! 

-        Можем ли да приключим разходката с нещо по-просто? 

-        Може, давай към кричимската пътека, която води до Асеневия камък. На него е изписано „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“. 

…. Този надпис не съдържа конкретна дата. Историците обаче го свързват с похода на цар Иван Асен II след битката при Клокотница през 1230 г., когато Кричимската крепост е окончателно присъединена към българските земи... 

-        Най-после нещо безспорно и ясно! 

Нямах желание да приключа разходката с такава очебийна яснота. Затова добавих: 

-        Съществуват и хипотеза, че надписът може да е от времето на цар Асен I (1187-1196)… 

-        Сега нарочно ли усложняваш нещата? 

-        Без да искам. Просто знам, че Иван Асен II  винаги се титулувал изрично като "Иван Асен" в надписи, грамоти и чужди извори. А на камъка пишело просто „цар Асен“ 

 

(1)   Някои имена в разказа са променени.

 

Говедарски манастир „Св. Георги Победоносец“

 Манастирът се намира  в покрайнините на Говедарската котловина, на около 2 км южно от с. Говедарци, община Самоков, Софийска област. 

6 май, Георгьовден. Осем казана, дълбоки по метър, строени като войници покрай външен зид на манастирския двор, под дървен навес, готвеха курбана. Мъж и жена с копрали (дълги дървени пръти) и огромни черпаци разбъркваха вареното агнешко. Друг мъж хвърляше дърва в огъня под казаните. Гостите бяха поканени на празничната трапеза в 13 часа.

Малък манастир, с миниатюрен двор – пред името на патрона св. Георги Победоносец пишеше „Манастирче“. Черква, до нея сравнително голям параклис, едноетажна сграда с няколко прозореца с решетки и пушещ комин на покрива. На верандата беше поставена маса със свещи.

Загледах двете дървени табели над входа на параклиса. На долната, по-малката, беше изписано „Манастир Свети Георги Победоносец с. Говедарци 1363г. – 1411г.“

Около свещите се суетеше мъж на около 40 години, реших, че е местен и го попитах:

-        Извинете за безпокойството! Какво означават годините, издялани на табелата?

-        За първата година не знам – отговори ми мъжа – За втората – 1411 г. се смята, че това е годината, в която в селото се заселват говедари и в знак на благодарност към гостоприемството построяват първата черква на това място.

… Мястото, на което днес се намира Говедарският манастир, е почитано като свято още от времето на цар Иван Шишман (1350–1395), последния владетел на Търновското царство. По народни предания там е имало оброчно място с каменен кръст, което местните хора пазели като символ на вяра и закрила.

След опожаряването на Рилския манастир около 1411 г., говедарите, които се грижели за неговите стада, се заселват край днешното село Българене (днешно Говедарци) и в знак на благодарност изграждат първата черква върху старото оброчище. Интересно е да се отбележи, че в кратките справки за Рилския манастир като години на опожаряване и разграбване са посочени 1378 и 1833. 1411 г. се среща в по-детайлните и специализирани изследвания, особено когато се разглежда периодът на османските междуособици след смъртта на Баязид I...

-        Добре де, все пак тази 1363 година трябва да има обяснение! – продължих да настоявам. 

-        Не знам… Чувал съм, че тази година някои я смятат за началото на завладяването на България – тогава турците превземат Пловдив, тогава Филипопол. 

-        Да, ама както са изписани годините с чертичка между тях приличат на дата на раждане и дата на смърт. 

-        Май ме хванахте за екскурзовод… Сигурно двама дърводелци са правили табелата и всеки от тях е искал да сложи различна година. 

-        Шегувате се! 

-        Защо пък да се шегувам – в дърводелството сигурно също има художествена измислица, както има в литература… 

Благодарих и се извиних за настойчивостта.

…. Първата черква е разрушена от турците, вероятно през 1667. Едва в средата на XIX век (1848–1855 г.) самоковецът Чакър войвода възстановява храм на същото място. Какво се случва с тази черква няма спомен. През 1941 г., монахинята баба Тодора (с духовно име Теофания) изгражда параклис върху старите основи. Първо го огражда с дървена ограда, а през 1942–1943 г. издига и каменна около святото място. Едва през 1987 г. е построена новата черква, която днес стои в центъра на манастирския комплекс…

От жената, която продаваше свещи, с любезен разпит, научих някои любопитни неща около баба Тодора.

… Историята за баба Тодора, монахиня-отшелница, свързана с Урдиния циркус и основаването на Говедарския манастир, е част от местните предания, които не са широко известни или официално документирани, но се пазят като устна история сред хората в Говедарци и околността.

Родена през 1887 г. във Варна, Теодора (по-късно известна като баба Тодора) преживява лична драма, когато сгодяването ѝ се проваля по вина на родителите ѝ. Това я подтиква да потърси духовно уединение. След като не успява да се установи в Рилския манастир, тъй като е мъжка обител, тя се отправя към Рила планина. Прекосила билото на север и през Урдиния циркус се озовала в дефилето на Урдината река. Там се заселила в малка пещера (около 3–4 м) и заживяла аскетичен живот в пост, молитва и покаяние, по подражание на св. Йоан Рилски.

През този период тя се изхранвала с диворастящи плодове през лятото и с коренища през зимата, понасяйки суровите условия на планината без огън и с минимални средства. След около две години била открита от местни дървосекачи и овчари, които я убедили да слезе в село Говедарци.

В Говедарци Теодора се установява в манастирчето „Света Троица“, където продължава своя духовен живот. След това, след видение Богородично, построява параклис с помощта на селяните и се грижи за него до края на живота си. Сестра Теофания  доживява до 72-годишна възраст, като се представя в Господа през 1959 г…

Празничната света литургия започна в 10 часа. Малката черквичка беше пълна, главно с млади хора. Свещеникът с топъл и плътен глас водеше богослужението, а на катедрата на клироса две жени пееха тропарите. След песнопението „Като освободител на пленници, защитник на бедни, лекар на болни и поборник на царе, великомъчениче Георги, моли Христа Бога да спаси нашите души“ отецът изчете диптиса, списъка с имена за здраве и спасение на живите и за упокой на душите на починалите.

По време на службата забелязах едно подреждане на иконите на иконостаса, което не отговаряше на канона. По принцип в дясно от царските двери (от гледна точка на вярващите, гледащи към олтара) стои иконата на Христос. В дясно от нея би трябвало да е иконата на Йоан Кръстител. Вляво от царските двери трябва да е иконата на Света Богородица, а в ляво от нея иконата на патрона на Храма, в случая иконата на свети Георги. Така е по канон. В тази черква обаче иконата на патрона беше в дясно от тази на Христос, на мястото на иконата на Йоан.

Знаех, че това изключение се прави, когато иконостасът се изработва по време на война – тогава има практика вдясно от Христос да се поставя светец – войн. Случаят обаче не беше такъв.

След като службата приключи попитах за това несъответствие мъжа, който помагаше на отеца  - подаваше му диптиса и кадилницата, със сигурно клисаря на черквата.

-        Отгоре ни наредиха. Преди година – две беше. То и в селото в черквите също направиха това разместване. 

-        Обясниха ли защо? 

-        Не съм чул обяснение.

Разбира се, тези отговори не ме удовлетвориха. Попитах и отеца, като му разказах какво ми е казал клисарят.

-        Не е вярно. Аз съм тук от 13 години и иконостасът винаги е бил с тази подредба. 

-        Все пак, защо тук канонът е нарушен? 

-        Силни думи… Да,  такива размествания не са част от официалния канон на православната църква, но се допускат в определени случаи, особено когато отразяват местни традиции или исторически обстоятелства. Това разместване се среща  в народната и църковната практика понякога, особено когато храмът е посветен на воин-светец. 

Благодарих на отеца за търпението и постояхме десетина минути на двора на манастира. 

Решихме да не оставаме на манастирската трапеза. Друга ни чакаше – с много приятели и роднини на нашите домакини. На поляната пред манастира бяха насядали хора. Истинско лято – топло, свежо, искрящо. Пролет вече почти нямаше. За мое голямо съжаление.