петък, 7 май 2021 г.

За кротостта

                                             Стъпало 24

За кротостта, простотата и незлобието, които не произлизат от естеството, но се придобиват с усърдие и труд; и за лукавството

Кротостта е основно качество на Христос. „Поучете се от Мене, казва Той, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29).

Ако умът на монаха остава еднакво спокоен и при почести и при поругаване, то той е кротък.

Кротостта се състои в това, да се молиш искрено и без смущение за ближния, който те е наскърбил. Не просто да се молиш насила и да си повтаряш, че прощаваш – тогава кротостта е фалшива. Тя е истинска, когато прощаваш без вътрешни бури, спокойно и от сърце. Кротостта е скала, казва Отецът, която се издига над морето на  раздразнителността и в която се разбиват всички вълни, докато тя остава непоклатима. Кротостта е вместилище на Св. Дух. Тя е майка на любовта – на тази, всеобхватната, вселенската. В кротката душа почива Господ, а  размирната е седалище на дявола.

„Кротостта е помощница на послушанието, пътеводител на братството, юзда на буйството, пресичане на гнева, подателка на радостта, подражание на Христа, ангелско свойство, здрави окови за бесовете и шит против огорчението.“

Кротостта е противоположна не само на гневливостта. Тя е противоположна и на лицемерието. Кротостта е простота, а простотата е несъвместима с лукавството.

Кротостта ражда правдивост, а правдивостта е искрен нрав, откровено и непреднамерено слово.

Кротостта може да е природна, но може и да е спечелена с много пот и с много труд. И двете са ценни, но наградата за втората е много по-голяма. Първата предпазва от лицемерие, но само втората води до върховно смирение.

И ако монахът иска да привлече Господа към себе си, той трябва да пристъпи към него без двуличие, без лукавство. Господ е прост и незлоблив, иска и душите, които пристъпват към него да бъдат прости и незлобливи, защото който няма простота, той никога не може да добие смирение.

Монахът трябва да внимава, защото дори да има по природа кротост и простодушие, те могат да бъдат разрушени. Ако монахът дълго общува с лукави хора, то той е силно застрашен да започне също да хитрува. Простодушният  да стане лукав е по-лесно, отколкото лукавият да придобие простосърдечност.

Ако монахът почувства, че се разболява от лукавство, защото лукавството е болест на душата, то той трябва да започне да се лекува с истинско  отдалечаване от света, с послушание и с опазване на устата.

Монахът трябва да внимава и със силата на своя ум. Умът прави мнозина надменни, а надменността унищожава простотата. Мъдростта е добродетел, но мъдростта, обхваната от надменност е безумна. Монахът трябва да може да се присмива над своята премъдрост.

„Който е спечелил победа на това стъпало — нека дерзае“ Той е станал истински подражател на Христос.

понеделник, 3 май 2021 г.

За високомерието

                                             Стъпало 23

Високомерието е горделивост. Горделивостта е високомерие.

Тщеславието и високомерието са много близки. Тщеславието ражда високомерието. Високомерието се отнася към тщеславието така, както  детето към мъжа, както хляба към пшеницата. Тщеславието е началото, а високомерието – края.

Дяволът е изобретил горделивостта. Самият дявол е неин продукт. Затова горделивостта е отхвърляне на Бога. Горделивият презира хората и е готов винаги да ги осъжда. Горделивостта е знак за безплодие на душата, тя е прогонване на Божията помощ, тя е предтеча на безумието. Много падения са плод на високомерието. Високомерието е извор на гнева и врата на лицемерието. То е враг на милосърдието и състраданието. Често то се превръща в безчовечен съдия.

Има дванадесет безчестни страсти. Ако обикнеш една от тях – високомерието, тя може да заеме мястото на всички останали.

На горделивите никой не може да помогне. „“ Бог се противи на горделиви“ (Як. 4:6): кой тогава може да ги помилва? „Всеки високомерен е нечист пред Господа“ (Притч. 16:5): кой прочее може да го очисти?“ 

И ако Луцифер падна от небето, обладан само от тази страст, „трябва да изследваме, не е ли възможно да се възлезе на небето със смирение, без други добродетели?“

Как се лекува тази болест? Малка надежда за излекуване дава суровият и презрян живот и четенето на свръхестествените подвизи на светите отци.

Монахът не трябва да се превъзнася за добродетелите, които има, защото те са дар Божи. И безброй смърти да преживее в името на Христа, монахът пак не е изпълнил дължимото.

„Ако ние постоянно изследваме нашите дела и ги сравним с подвизите на светите отци и духовни светила, ще видим, че ние още не сме и встъпили на пътя на истинското подвижничество, нито своя обет сме изпълнили както трябва.“

Монахът трябва да е бездна на смирението, в която е потопил всеки зъл дух. Монахът трябва да има такъв навик към добродетелите, какъвто навик други имат към страстите.

Високомерието е крайна бедност на душата, която си въобразява, че е богата. Горделивостта е мрак, в който живее душата,  въобразила си, че живее в светлина.

Тази страст не само не ни дава да преуспяваме, но и ни събаря от висотата.

Горделивият прилича на ябълка, която отвътре е червива, макар отвън да блести с красота.

Високомерният няма нужда от врагове – той сам на себе си е станал враг.

Както крадецът не обича слънцето, така и високомерният  унижава кротките.

Отецът признава, че е бил пленник на горделивостта. „Аз улових, казва той, тази безумна съблазнителка в сърцето си, внесена на раменете на своята майка – тщеславието.“  „Тогава, продължава Йоан, завързах двете с веригите на послушанието и като ги бих с бича на смирението аз ги принудих да ми кажат, как са влезли в моята душа“ .

Майката и дъщерята, тщеславието и горделивостта,  влизат със сила във всяка душа. Те не искат разрешение, защото са началници на самите себе си. Тях препятствия не ги спират, защото са изначални, безсмъртни и могъщи. И никой не може да им убегне, след като и на самото небе са били толкова силни и разрушителни.  После, влязат ли веднъж в душата, те стават родители на всичко, което е противно на смирението. Техни изчадия са гневът, клеветата, досадата, раздразнителността,  хулите, лицемерието, ненавистта, завистта, прекословието, своенравието, непокорството.

Само срещу едно те нямат сили да се противопоставят. Те са безсилни, ако монахът чрез силно самоукоряване пред Бога разтвори бездната на смирението.

 

 

неделя, 2 май 2021 г.

Шияковски манастир

Шияковският манастир „Свети Архангел Михаил“ е разположен на около 14 км северозападно от гр. София в посока прохода Петрохан и на 1 км над гр. Костинброд по Ломско шосе.

 Не си спомням да сме включвали климатика на колата „на студено“ още на 2 май. Навън обаче беше 28 градуса. Лятото отново направо се стовари – само преди три седмици валя сняг, и то сериозен сняг. И тази година природата ни спести пролетта.

Подминахме табелата, на която беше означено „Край на Костинброд“ и почти веднага влязохме отново в населено място.

          – Любо, това какво е?

          – Костинброд.

          – Ама нали току що излязохме от Костинброд?

          – Може, ама пак влязохме. Това е квартал.

Не ми стана ясно.

          – Манастирът трябва да е на 600 м. от края на къщите, така прочетох в справките!

Любо се засмя:

          – Току що видях изписано „Шияковски манастир 2 км“, а GPS-ът ми показва, че е на 800 метра.

          – Ние, българите, затова сме интелигентни, защото се оправяме при всякакви указания! – имах нужда от философско обобщение.

Полето беше равно и манастирът се белееше отдалече.

Просторен двор, който не се виждаше къде свършва – сливаше се с безкрайното поле. Обширни поляни, павирана пътека, в дясно – двуетажна и едноетажна сгради. Минахме покрай детска площадка. Още в два манастира бях виждал детски площадки, но тази тук и в момента си изпълняваше предназначението – две деца се люлееха на люлки, едно се спускаше по пързалка, а няколко възрастни хора бяха насядали по пейки и си говореха.

От ляво се чуваше мощен жабешки концерт - в двора имаше езерце. Пред него бяха направили малък басейн, обграден от метални пейки. На отсрещния бряг на езерото също имаше пейка. Явно дворът на манастира беше обичано място за почивка.

Ако мястото отляво на павираната пътека, която водеше до черквата, канеше посетителите да се слеят с природата, то от дясно мястото беше запазено за паметта на манастира. Най-напред се спряхме до паметната плоча на отец Генадий – личност, с която се „запознах“ в Драгалевския манастир. Личен приятел на Левски, с когото е бил заедно в Първата легия на Раковски през 1862 г. Игумен на Шияковския манастир за твърде кратко – през 1870 – 1871 г. Участвал в подготовката на Априлското въстание в Македония, воювал в Руско – турската освободителна война и в Сръбско – българската война от 1885 г. Оттегля се в Атонски манастир, където през 1900 г. почива на 68 годишна възраст.

Съвсем близо до черквата, пак от дясно – барелеф на Апостола с надпис: „Тук през 1871 г. Васил Левски създава Таен революционен комитет“. До плочата и барелефа стояха изправени в кофа с вода червени карамфили.

Пред входа на черквата имаше десетина души.

          – Христос воскресе! – беше Велика неделя.

          – Воистину Воскресе! – всички бяха усмихнати, сърдечни.

Влязохме в черквата.

…  Една от легендите говори, че манастирът е създаден по времето на цар Иван Шишман. Друга го отнася към годините на византийското робство. Документи обаче има за неговото съществуване по време на турското робство. В писмо на митрополит Милетий до екзарх Антим I от 1874 г. е отбелязано, че „Шияковский манастир „Св. Архангели“ е в полето, на половин час от с. Шияковци“. Тогава настоятел бил селският поп Ангелко. Манастирът имал две прости сгради, 40 овце, 10 глави едър рогат добитък, десет  рала земя и една коса ливади.

През 1929 година полуразрушената сграда на манастира е изоставена и на 4-5 м в южна посока е построена сега съществуващата сграда. Днес черквата е единствената сграда в манастира, запазена от по-старо време…

Възрастен човек, със сигурност над 70 годишен, поставяше нови свещи в специални поставки. Явно днес оборотът беше голям. До поставките имаше прорез, в който се пускаха стотинки.

          – Извинете, попитах го, къде е село Шияково?

Този въпрос си го бях приготвил от вкъщи, защото Мрежата ми показваше, че с. Шияково е в община Гулянци, Плевенско. За друго село с това име нямаше информация.

          – Преди да дойдете в манастира сте били в Шияковци! – отговори старецът и посочи с ръка към къщите. Било е село, сега е квартал на Костинброд.

          – Значи „Шияковци“, а не „Шияково“…

          – Да, квартал Шияковци. Село Шияково е някъде към морето.

          – По скоро към река Дунав, показах се подготвен.

          – Аз съм чувал, че е към морето, но няма да споря.

          – И какво значи името? – попитах.

          – „Шияковци“ означава „инатливи“. Селото често е било наводнявано от пороя, спускащ се от Балкана при проливни дъждове. Легендата говори, че жителите на това село винаги са се връщали  в домовете си и са отказвали да преместят селото по-нависоко, за да избягват наводненията. Наводнение – възстановяване, наводнение – възстановяване… Инат – хора – шияковци.

          – Монаси има ли? – включи се Милен.

          – Не, сам съм и не съм монах. Грижа се за манастира. Живея в ей-онази сграда!

          – Други живеят ли тук?

          – Още един човек, инвалид.          

Черквата беше украсена като за най-големи празници. Пред олтара беше поставено разпятие в човешки ръст, обсипано с цветя. Кристална купичка с боядисани цветя стоеше на масичка пред разпятието. В ляво от олтара, във витрина със стъкло отгоре, бяха поставени отворени две огромни книги, явно много стари. За едната веднага се разбираше, че е Евангелие. Другата беше отворена на текстове, свързани с Великден. Нямаше стенописи. По стените бяха закачени икони. На много от тях в долната част беше изписано 1929 г. и името на дарителя.

          – Нямате стенописи. Ще изографисвате ли, или сте решили така да бъде? – попитах, защото канонично беше черквата да е изографисана.

          – Като си платим всичко по хотела, ще дойде ред и на стенописите. Сега нямаме пари.

          – Хотел ли?

          – Да, онази, двуетажната сграда, вдясно от входа на манастира, е хотел. Има 8 стаи. С газово отопление, но още не сме изплатили инсталацията….Едно по едно…

Благодарихме за любезното посрещане и излязохме от черквата.

В двора пристигаха все повече хора. „Христос воскресе!“, „Воистину воскресе!“ се чуваше отвсякъде. На площадката продължаваха да си играят деца.  В една беседка с чешма, икона на „Свети Архангел Михаил“ и плоча, изписана от дарители, бяха насядали хора и мълчаливо се наслаждаваха на слънчевия ден. Печеше като през август.

 

 

 

 

 

 

 

 


събота, 1 май 2021 г.

За тщеславието

 

                                          Стъпало 22

                            За многообразното тщеславие

Тщеславието е порок, който разпилява събраното духовно богатство. Така, както мравката чака да се събере пшеницата на хармана, за да започне да краде, така тщеславието чака да се натрупа богатство, за да започне да го разпилява. Тщеславието е загуба на усилия, прахосване на трудове.

Всеки човек, който обича да се изтъква, е тщеславен. Ако правиш нещо, за да се харесаш на хората, то ти си тщеславен. Тщеславието унищожава достойнството на добрите дела. Тогава тези дела запазват своята форма, но са изпразнени от съдържание. Безсъдържателните дела нямат нищо общо с това, за което претендират. Постиш ли или се молиш, за да се харесаш на другите, ти в същност не постиш и не се молиш. Затова „постът на тщеславния остава без награда и молитвата му безплодна“.

Безсмислено е да се подлагаш на лишения, ако очакваш за тях харесване и похвали. Така си нанасяш двойна вреда. Първо – изморяваш тялото си, второ – за това не получаваш никаква награда.

Човек трябва да бъде нащрек и много да се пази от ласкателите. Ласкателят е слуга на бесовете.

Великият човек понася обидите мъжествено, напредналият в духовното монах изслушва похвалите без вреда за себе си.

„Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас", казва евангелиста (Лук. 6:26). Затова, гледай на земната прослава като на нещо вредно за теб, съветва Отецът.

Не само мекушавостта пред похвалите, но дори простото желание да се харесаш на някого е рожба на тщеславието. Ако в манастирът дойдат авторитетни хора, то не добродетелността, а тщеславието може да подтикне монахът да се държи скромно, да се въздържа на трапезата; да накара ленивият да прояви енергичност, безгласният да пее добре, сънливият да е бодър. „Тщеславието прави гневливите кротки пред хората“, казва Отецът. Промениш ли си поведението, защото някой те наблюдава, ти си тщеславен.

„Виждал съм плачещи – казва Отецът -  които, бидейки похвалени, за похвалата пламваха от гняв“  Това е друга крайност, не по-малко вредна. В подобни случаи има замяна на един порок с друг, но пак си оставаш в клещите на порока.

Не само реакцията към похвалата, но и начинът на посрещане на укора също говори дали си в плен на тщеславието. Ако укорът те разгневи, подразни или натъжи, ти си тщеславен.

Победилият този порок е безразличен към упреците. Те не го впечатляват. Дори ако чуеш или разбереш, че някой те е укорил, изпитай любов към него, похвали го! И тук не става дума за безразличие към упреците на врагове или на хора, които на теб са ти безразлични. Проверката е истинска, ако упрекът идва от близък, от приятел, от човек, когото обичаш. 

Истинското смирение, което е обратното на тщеславието, си проличава тогава, когато получавайки укор от близък, това не намалява любовта ти към него.

Бесът на тщеславието е много коварен – той постоянно се опитва да внуши на монаха определени помисли. Може да му внуши желание да стане игумен или епископ, например. Монахът не трябва да му обръща внимание, защото закачиш ли се, отърване няма! „Защото трудно е да прогониш куче от месарница.“

„Монах, който е станал роб на тщеславието, води двойствен живот, външно пребивавайки в монастира, а със своя ум и мисли — в света.“

Тщеславието се проявява и в собственото отношение към себе си. Всеки е надарен с някаква дарба. Може да си добър певец или четец, може да си остроумен, може да си с бърза мисъл. Ако нещо си получил от Бога и ти сам себе си превъзнасяш, ти си в плен на порока. Тогава няма никога да получиш висши блага.

Тщеславието се проявява и в начина, по който общуваш с Бога. Ако за труда, който полагаш, ако за лишенията, които изпитваш, ти очакваш награда от Бога, то ти си тщеславен. Ако си смирен, то ти винаги ще се чувстваш длъжник на висшия духовен свят.

Истинската борба с тщеславието си има своите признаци и етапи.  „Начало за унищожаване на тщеславието е желанието да бъдем безчестени“, казва Отецът. Монахът не просто трябва абстрактно да бъде готов за укори и унижения, той трябва да се стреми към тях. Средата на битката –  „отсичане на всички мислени хитрости подбуждащи към тщеславие“. „А краят (ако изобщо има край в тази бездна) се състои в това, да се стараем да вършим пред хората това, което ни унижава, без да изпитваме при това никаква скръб“.

Битката с тщеславието е трудна и продължителна. Монахът трябва да я води с търпение, но и енергично. Когато монахът почувства, че се стреми към слава; или когато тази слава идва сама при него;или когато монахът се хване, че върши хитрости, които отварят вратите на тщеславието , тогава монахът трябва да извика в паметта си страха и трепета, които са го обхващали, когато е стоял пред Бога в истинска уединена молитва. Когато това му е трудно, монахът трябва да мисли за своя земен край. „Когато нашите хвалители, или по-добре казано, нашите прелъстители започнат да ни хвалят, тогава нека побързаме да си спомним нашите многобройни беззакония; и ще видим, че ние наистина сме недостойни за това, което говорят или вършат в наша чест.“

На монахът трябва да е ясно, че който е тщеславен, той враждува с Бога. А този, който е победил този порок и солидно е застанал на 22 стъпало, то той  е близко до спасението.

петък, 30 април 2021 г.

За страха

                                                     Стъпало 21

За малодушната боязливост или страхуване

Страх има тогава, когато си въобразяваш бъдещо нещастие. Когато си обхванат от страх, тогава сърцето ти е разтревожено от незнайна злополука. Боязливостта е очакване на ненадейни беди.

Първото нещо, за което монахът трябва да помисли, когато се страхува, е за силата на своята вяра. Те са в обратнопропорционална зависимост. Колкото е по-малка вярата, толкова повече душата е склонна към страх. Вярата е упование, това е облягане на сила. Вярата е защитеност. Когато силно вярваш, ти си близко до своя покровител. Няма как да се страхуваш ако със сигурност знаеш, че до теб е върховната сила, която те пази. Не случайно за боязливостта се казва, че е МАЛОдушие. Малка и слаба е душата на страхуващия се. Душата е толкова по-голяма, толкова по-силна, колкото е по-свързана с духовния, с небесния свят. Слабата вяра прави душата малка. Силната вяра създава силна душа.Такава е връзката между вярата и страха.

Порокът страх е пряко свързан с порока горделивост. Колкото е по-голяма горделивостта, толкова е по-вероятно и страхът да е голям. „Гордата душа е робиня на страха“, казва Отецът. Колкото  по-ценен и по-значим се чувстваш, толкова повече има какво да губиш. Голямо богатство ли си? Ако си голямо, значи „крадците“ има за какво да нахлуят. Извикай скромността у себе си, проникни се от чувството за своето незначителност, и ще видиш как страхът ще започне да изчезва.

Всички боязливи са тщеславни, макар че не всички, които не се боят, са смирени. Случва се и разбойници и мародери да не се страхуват.

Монахът не трябва да чака страхът сам да си отиде. Вярно, страхът е детска и достойна за осмиване страст, но ако монахът не се бори с него, с него ще си остарее. Затова монахът трябва нарочно да отива на онези места, от които се страхува. Няма друг начин да победиш страха, освен да го предизвикаш, да му се отдадеш, да се оставиш в неговите обятия. Ако искаш да победиш страха, не се страхувай от него! Кажи си „Ето ме! Грабни ме!“! И включи молитвата! Като стигнеш до страховитото място, „издигни ръце и бий враговете с името Иисусово!“  Бий ги с името Господне, защото няма по-силно оръжие от него нито на земята, нито на небето. Ако бъдеш достатъчно настойчив да предизвикваш страха и да се научиш да не се страхуваш от него, един ден ти ще го пребориш. Тогава благодари за тази победа на Оногова, който те е избавил. И ако му благодариш истински, от дъното на душата си, той навеки ще бъде твой Покровител.

Освен с благодарност при победи, още по един начин монахът трябва да включи Покровителя в своята борба със страха. Монахът трябва да разбере, да усети дълбоко в душата си, че в ръцете на Бог е всичко, което му се случва. Бог е източникът и на непредвидените случаи, мисълта за които ражда страх. От Бога очаквай всичко, което ти се случва, включително и това, от което се страхуваш! Тогава боязливостта ще изчезне. Бъди роб на Господа, за да бъдеш свободен от всичко сътворено. Ако монахът се страхува само от Господа, той от нищо друго няма да се страхува. И обратно, ако монахът не се страхува от Господа, тогава той и от сянката си ще се бои.

събота, 24 април 2021 г.

За телесното бдение

                                                Стъпало 20

За телесното бдение: как чрез него ние достигаме духовното и как трябва да го извършваме

Ако на 19-тото стъпало Йоан Лествичник казва няколко изречения за сънливостта, като я слага в редичката на враговете, които обезсилват молитвата, то той посвещава изцяло 20-тото стъпало на достойнствата на бдението.  Бдението не е просто бодърстване, не е просто липса на сън. Бдението е бодърстване в молитва, в отдаденост на Бога. От качеството на бдението зависи колко близо е монахът до Бога.

Истинското бдение – това, което монахът постига на 20-тото стъпало, угасява плътските пламъци, прогонва и най-бледата сянка на сънливост, изпълва очите със сълзи, смегчава сърцето, опазва ума от греховни помисли и залитане към всякакви мечтания. Такова бдение укротява злите духове и обуздава езика.

„Бдителният монах е ловец на помислите, способен лесно да ги забелязва и лови в тишината на нощта“.

Богатството на монаха се събира по време на бдение – „във вечерните и нощните бодърствания пред Бога и в подвизите на ума“. Това, което за земеделеца е харманът и винарската изба – мястото, където се събира неговото богатство, това за монахът е бдението.

Бдението не е дадено като подарък на монаха – то се постига с упорит труд. Неопитният монах е бодър при беседите, но когато дойде време за молитва, на него често му се затварят очите за сън. Опитният, бдителният монах е бодър и в разговор и в молитва. Лесно е да си бодър, когато си потопен в многословие. Трудно е да си бодър, когато си в продължителна молитва.

Бдителността се постига с упорита борба против мъчителния дух на сънливостта. Този дух е особено настървен при начинаещите монаси – той иска да ги направи лениви още в самото начало на подвига, той иска да разчисти място за беса на блудството. Този дух  си има своите трикове и за опитните монаси. Той се опитва да  ги обсеби с коварство – по време на молитва духът на сънливостта ги изкушава да се заемат с някаква работа, уж много важна, уж неотложна, като така иска да провали молитвата им.

Монахът, тогава, когато се моли заедно с други братя, трябва добре да прави разлика между различни видове бодърствания. Понякога бодърстването е поддържано от срам да не задремеш и с това да се изложиш. Такова бодърстване не е бдение. То е рожба на тщеславния бяс, който по своему е враг на съня. Бдителният монах не е мотивиран от отношението на другите към себе си. Той е мотивиран от самата молитва и от начина, по който стои пред Бога.

Монахът трябва да бъде бдителен не само и не просто тогава, когато е в молитва. Той трябва да бъде много внимателен веднага след молитвата. Ако монахът наблюдава трезво и внимателно себе си след молитвата, то той ще забележи как тълпите бесове, които е победил по време на бдението, сега се мъчат да го осквернят с нечисти мечтания. „И тъй, седни и наблюдавай – съветва Отецът - и ще видиш ония, които имат обичай да грабват първите плодове на душевния подвиг“.

Понякога, особено ако псалмопението при бдение е било продължително, молитвата остава да се упражнява и в съня. Молитвата по време на сън е благо. Тя е истинска награда за първия труд, защото прогонва духовете и нечистите мечтания. Но и тук монахът трябва да внимава. Често по време на съня  бесовете напомнят на въображението думите на молитвите, за да тласнат монаха към гордост. Не е от Бога тази гордост. Монахът не трябва да я допуска.

„Двадесето стъпало. Който е възлязъл на него, приел е в сърцето си светлината.“

                                    

 

 

 

За съня, за молитвата и псалмопението в храма

                                     Лествица. Стъпало 19

На това стъпало монахът трябва да се пребори с всичко, което отслабва, замърсява, компрометира молитвата. Тук добродетелта е чистата, всеотдайната, пълната със светлина и любов молитва. Грехът е нейното не-постигане. Порокът е състояние, което външно изглежда молитвено, но не е. Защото молитвата не е взорът към   иконите и шептенето на думи. Молитвата е пълна отдаденост  на Бога.

Кое е това, което може да отслаби, замърси и компрометира молитвата? Тук бесовете са безчет. Когато звънне камбаната и призове монасите към молитва „видимо братята се събират, невидимо се стичат враговете“. Един враг пристъпва към леглото и когато монахът става, той му шепне отново да си легне. Друг потапя монахът в сън по време на самата молитва. Трети предизвиква силен глад докато монахът се моли. Четвърти тласка монахът към разговори по време на службата. Пети отвлича ума в скверни мисли. Шести изкушава монахът като изнемогнал да се опре на стената. Седми – да се прозява. Осми възбужда по време на молитва в монаха смях. Девети подтиква монахът да бърза с песнопението, та да приключва по-бързо. Десети – обратно, подтиква монахът да пее бавно, за да услажда слуха си, но така се откъсва от истинската цел и същност на молитвата. Единадесети стои до устата, сякаш я заключва, така че монахът едва успява да я отвори…

Отецът отделя специално място на съня. Сънят е основен враг на молитвата. Сънят е „образ на смъртта, бездействие на чувствата.“ Той произлиза от естеството и също като похотта може да има много причини:  храната;  бесовете; понякога строгият и продължителен пост, който тласка изнемогващата плът към сън.  Сънят зависи много от привичката, също както употребата на алкохол. Привичката може да кара монахът да спи много. Затова, предупреждава Йоан Лествичник, в началото на подвига си монахъг трябва усърдно да се подвизава срещу съня, защото по-късно е трудно да се изцери стар навик.

Всички  бесове, които разрушават молитвата, откъсват монаха от Бога. Те правят така, че Бог  изчезва. Ако монахът обаче е непоколебим и неотклонно чувства Бога пред себе си, тогава никой от враговете не може да го поругае. Начинът, по който монахът се моли, до голяма степен определя колко е напреднал той в своя път. „Златото се изпитва в огъня, а стоенето на молитва изпитва усърдието и любовта към Бога у монасите“, ни казва Отецът.